Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (16)

Шестнайсета глава

В събота чакам Ксандър на тротоара, за да избегна неудобната ситуация от миналата седмица. Засега майка ми се връзва на историята с „момчето от училище“ и мисля да се придържам към нея, докато не ме принуди да ги запозная. Ксандър изключва двигателя и излиза от колата. Не ме вижда. Облечен е с хубави дънки, още по-хубава тениска и мокасини.

— Ти сериозно ли? — Посочвам дрехите му. — Нали ти казах да си облечеш най-старите дрехи?

Тръгва право към мен. С цяла глава е по-висок от мен, но понеже съм на тротоара, а той — на платното, погледът ми се изравнява с брадичката му.

— Здравей и на теб.

Не съм го виждала цяла седмица. Трябваше да пътува с баща си по работа. За момент ми хрумва, че ще ме прегърне и дъхът ми секва, но той просто хвърля поглед на облеклото си.

— Това са най-старите ми дрехи.

Сръчквам го и това донякъде удовлетворява желанието ми да го докосна.

— Много си зле. Добре, налага се да направим малка спирка по пътя натам.

Изминаваме няколко преки и му посочвам паркинга на най-близкия благотворителен магазин.

— Първа спирка — нови дрехи. Хайде. Да те преобразим.

Влизаме и веднага ни блъсва характерната за старите мебели остра миризма на мухъл. В ума ми веднага изниква образът на Скай — двете с нея прекарваме голяма част от времето си в подобни магазини.

— Номер за обувки?

— Четиресет и пет… Чакай… И обувки ли ще вземем оттук? Не мога да обуя чужди обувки.

— Току-що направи философско изявление. А сега го преглътни — или ще носиш стари обувки, или ще съсипеш твоите.

— Нямам проблем да съсипя моите.

— Чакай. Право на избор ли ти дадох? Забрави. И без това човек не може да ти има доверие. Ще ти купим обувки оттук.

Завличам го в секцията за обувки. Има само три чифта в неговия номер. Избирам най-отвратителните — високи кецове с неонови връзки. После го карам да изпробва някои дрехи.

Решавам да огледам щанда със суичърите, докато Ксандър е в пробната. Плъзгам по релсата закачалки една след друга и изведнъж виждам нещо, което ме кара да спра. Между отвратителен, неоново оранжев суичър и син университетски, се крие черна рокля. Обшита е ръчно с мъниста, има сърцевидно деколте и съвсем къси ръкави. Проверявам размера. Ще ми стане. Прехапвам устна и поглеждам етикета: четиресет долара. Доста е скъпа за благотворителен магазин, но съм изненадана. Роклята има винтидж излъчване. Вероятно е най-добрата находка, на която някога съм попадала. А и я намерих между суичърите — със сигурност някой я е скрил там с надеждата да я вземе по-късно. Но четиресет долара са много над лимита ми. Все още не съм получила месечната си заплата, а и се чудя дали въобще да си осребрявам чека. Мама не може да си позволи да ми плаща. Не че жалкият ми чек ще промени нещо, но поне няма да ме измъчва чувство за вина.

— Опитвам се да не мисля кой е носил тези дрехи преди мен — провиква се Ксандър от пробната.

— Искаш ли кърпичка и най-сетне да спреш да хленчиш? Дай да те видя.

Плъзвам следващия суичър на релсата и покривам роклята с него. Дори и да имах четиресет долара, по какъв повод ще облека такава дреха? За някое лъскаво събитие, където ще отида с Ксандър? Боже, дано не се превръщам в онова момиче, дето все мечтае за момчето, което не може да има.

Завесите на пробната се разтварят и Ксандър се показва, все още закопчавайки копчетата на бархетната риза.

— Чувствам се пълен задръстеняк.

— Не е лошо да се чувстваш така от време навреме. Сега ти трябва само един суичър.

— Имам яке.

— Имаш предвид скъпия тренчкот? Да, ама няма да стане.

Издърпвам от закачалката сив суичър и му го хвърлям над две купчини с дрехи.

— Добре, а сега вече ще си облека моите дрехи.

— А, не. Тръгваш си оттук облечен точно по този начин. Хайде, ще се видим на касата.

Поглеждам роклята още веднъж и се отдалечавам.

Погледът на жената на касата крещи: „Вие сериозно ли?“.

— Ето. — И карам Ксандър да се завърти. Издърпвам етикета на дънките от гайката на колана, откъсвам и етикета от ръкава на ризата и й подавам суичъра и обувките.

— Петнайсет долара.

— Петнайсет долара? — Подава й двайсетачка Ксандър. — За всичко ли?

Изненадата му не отшумява и по пътя към колата.

— Миналата седмица си купих чорапи за трийсет долара.

— Да, защото си идиот.

— Благодаря.

— Между другото, много ми харесват новите ти обувки.

— Ако унижението е кариера, още отсега ще ти кажа, че не съм заинтересован — забелва очи той.

— А би бил толкова добър в нея.

 

 

Спираме до гробището и Ксандър ми хвърля многозначителен поглед.

— Какво правим тук?

— Изследваме потенциала си.

— Тук?

— Да. Нали знаеш, че съм отвратителна. Хайде.

Доведох го тук по няколко причини. Първо, защото е безплатно. Не разполагам със средства да го заведа на скъпа фотосесия, за да изпробва ново умение. И второ, наистина смятам, че не е зле Ксандър да си поизцапа ръцете и да се отпусне. Засега е много сговорчив, но няма представа какво съм му подготвила.

— Здравейте, господин Локууд — поздравявам човека в погребалния дом, разположен на малко по-високо място от парцелите. Бащата на Скай е толкова готин. С дългата бяла коса и гърбавия ръбат нос изглежда, сякаш живее насред гробището. Винаги съм се чудила дали е собственик на гробище, защото изглежда така, или изглежда така, защото е собственик на гробище.

— Здравей, Кейман. — Подава ни две лопати. — Сигурна ли си, че искаш да го направите?

— Да — отвръщам и грабвам инструментите.

— Добре, започнах го, за да придобиете представа за размерите. След онзи дъб е. — Изважда от задния си джоб уоки-токи и ми го подава. — Ако възникнат въпроси, веднага ме потърси.

— Добре.

Подавам едната лопата на Ксандър.

— Гробар? — пита ме, докато вървим към парцела. — Сериозно ли? Според теб това е истинска възможност?

— Не става въпрос само за копаенето на гробове, Ксандър. Става въпрос за цялото това място. Да живееш тих живот, заобиколен от спокойна смърт.

— Наистина си отвратителна.

 

 

Косата му се покрива с пръст и се размазва по бузата му. Дори и в тази абсурдна ситуация той запазва увереност и стабилна стойка.

— Няма да ни погребат тук, нали?

— Хвана ме.

— Не очакваше да го направя, нали?

Бях убедена, че няма да го направи.

— Имах известни съмнения.

— Иска ми се да си бях взел ръкавици. — Ксандър си разтваря дланта и аз мярвам кървава пришка.

— Ксандър!

— Какво?

Хващам ръката му и разглеждам раната по-отблизо, като нежно докосвам кожата му.

— Не ми каза, че си си направил рани!

Аз бях покрила моите длани с ръкавите на суичъра, но неговите леко му късееха.

— Не е чак толкова зле.

Откачам уоки-токито от джоба си и го насочвам към устата си.

— Господин Локууд, приключихме.

— Но дупката не е достатъчно дълбока.

— Знам. Имах предвид, че ние приключихме.

Уоки-токито изпращява и до нас се разнася гласът на господин Локууд.

— Да изпращам ли трактора?

— Да.

— Чакай малко. Трактор ли ще доизкопае дупката?

— Да. От години никой не използва гробари. Просто реших, че ще бъде забавно.

— Ще те убия.

— Поне мястото е идеално.

Ксандър подкосява коленете ми с крак, но ме хваща, за да не падна и ме полага леко на земята. Засмивам се и се боря, за да се освободя от хватката му, но той заковава с длан ръцете ми над главата, а с крака застопорява моите. С другата си ръка грабва шепа пръст и я размазва в косата ми.

Продължавам да се смея, но внезапно осъзнавам, че той се е укротил. Изведнъж ясно осъзнавам всяко местенце, където неговото тяло се допира до моето. Очите му се взират в моите и ръката му отпуска хватката си. Изпадам в паника, грабвам шепа пръст и я размазвам по бузата му. Той изръмжава и се претъркулва до мен, облягайки се на лакът.

За момент оставам легнала в меката пръст. Усещам хладината по тила си. Дали прекъснах нещо, или всичко се случваше само в главата ми?

— Нуждаех се от нещо такова след цяла седмица с баща ми — въздъхва Ксандър.

— Много ли те тормози?

— Той тормози всички.

— Съжалявам.

— Няма за какво. Справям се.

Видях как „се справя“ с него. Затваря се в себе си, тялото му се изопва и тонът му охладнява. Но коя съм аз да оспорвам тактиката му, ако тя му помага в отношенията им. И аз не съм намерила кой знае колко здравословен начин да комуникирам с майка ми.

Едва така, легнала на земята, усещам колко ме боли гърбът. Затварям очи. Наоколо е спокойно и тишината направо ме притиска зад стени от пръст. Вероятно тук бих могла да забравя за целия стрес в живота ми. Да забравя, че съм седемнайсетгодишно момиче, а живея живота на четиресетгодишна жена. Само като се замисля за това, и върху гърдите ми направо се стоварват два тона пръст.

— Какво има?

Отварям очи и виждам, че Ксандър се е вторачил в мен.

— Нищо.

— Не ми прилича на нищо. Забрави си играта.

— Коя игра?

— Онази, в която се възползваш от всеки удобен случай, за да ми се подиграеш. — Поглежда си дланта. — Това тук е повод за поне милион шеги. — И ми показва пришката си.

— Знам. Не биваше да претоварвам изнежените ти, меки ръчички.

— Именно. — Избърсва бучка пръст от бузата ми. — Е, какво става?

— Понякога ме обзема чувството, че съм по-възрастна, отколкото съм всъщност.

— Мен — също. Ето защо правим всичко това, нали? За да се забавляваме. За да спрем да се тревожим какво се очаква от нас, и да помислим какво искаме да направим с живота си.

Кимвам.

— Баща ми направо ще хвърли топа, ако ме види тук.

— Твърдиш, че трябваше да го поканим ли?

— И мъртъв няма да можеш да го докараш тук — засмива се Ксандър.

— Ами всъщност точно мъртъв ще го докарат тук.

— Ти си различна, Кейман.

— Различна от какво?

— От всички останали момичета, които съм срещал.

Като се има предвид, че въпросните момичета вероятно разполагат поне с петдесет пъти повече пари от мен, постижението не е кой знае какво. От тази мисъл очите ми започват да щипят.

— Хубаво е. Караш ме да се чувствам нормален.

— Хах. По-добре си помисли пак, защото си далеч от нормален.

Той ми се усмихва и побутва игриво рамото ми. Сърцето ми направо ще се пръсне в гърдите ми.

— Кейман.

Хващам още една буца пръст и в опит да се измъкна, я размазвам във врата му. Той обаче ме хваща през кръста и виждам как изцапаната му ръка се приближава към лицето ми. Точно в този момент наблизо избучава трактор.

— Гробарите те спасиха — усмихва се Ксандър.