Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (32)

Трийсет и втора глава

— Боже, Кейман, съжалявам — промърморва Ксандър. В продължение на няколко минути повтаря само това. Пръстите му чертаят линии по гърба ми: напречна, нагоре, надолу, формата се повтаря няколко пъти. — Кога разбра?

— Тази вечер. — Въздъхвам. — Може и да не е. Толкова ми се иска да не е. Но ако не е, това означава, че й има нещо друго, а аз съм ужасната дъщеря, която предпочита майка й да е болна, вместо бременна.

Ксандър отдалечава раменете ми и ме поглежда в очите.

— Какво мога да направя?

— Да превърнеш всичко това в сън, от който да се събудя.

— Значи тази вечер съм се възползвал от теб — потърква долната си устна Ксандър. — Съжалявам. Ако знаех, никога нямаше да…

— Стига — прекъсвам го. — Не го казвай. Искам да те целуна от седмици. Много преди да разбера това за майка ми, още докато ме изпращаше до училище.

Очите му проблясват и погледът му пробягва през устните ми, след което се връща към очите ми.

— Искала си да ме целунеш?

— Искам, е правилната дума. Искам да те целуна. — Привеждам се напред и допирам устни до неговите.

— Сега вече наистина ще съм гадняр, ако те целуна — отдръпва се той. — Хайде да поговорим.

Отвежда ме в голям киносалон. Няколко удобни кресла са подредени на различни нива с лице към белия екран.

— Леле. — Оглеждам се наоколо. — Ето къде ми се иска да гледам „Сияние“.

Едното крайче на устата на Ксандър се повдига в полуусмивка и той изважда от една етажерка дивидито с Джак Никълсън, който наднича зловещо през врата.

— Взел си го?

— Да. Каза ми, че ще го гледаме, и реших да го набавя.

— Ами пускай го, де. — Отпускам се на едно кресло.

— Няма да е тази вечер — поклаща глава. — Тази вечер ще поговорим.

Ксандър връща дивидито на място и се настанява на креслото до мен.

— Какво правеше, преди да дойда?

— Нека се изразя по-точно: тази вечер ще говорим за теб.

— Може ли поне да загреем с нещо друго? Не ме бива особено в разговорите за себе си.

— Добре — кимва Ксандър. — Преди да дойдеш? Работих върху домашното си по история.

— В „Далтън Академи“ ли учиш, или в „Оушънсайд“? — И двете са частни училища. Сигурна съм, че посещава едното.

— В „Далтън“.

— „Далтън“… това е фамилното име на баба ти. — Осъзнавам каква идиотка съм още преди да завърша изречението. — Естествено. Това не е съвпадение.

— Благодаря — засмива се той.

— За какво?

— Че ми припомняш какво е да се държат с теб като с нормален човек. Отдавна не ми се е случвало някой да не знае кой съм.

— Чакай, кой си ти? — Накланям глава и Ксандър ме погалва по косата.

— Родителите ти са много мили.

— Да, мили са, когато получават, каквото са поискали.

— Значи поработи върху сайта с баща си?

— Там е проблемът — въздъхва той. — Работих. И да, знам, че не трябваше.

— Нищо не съм казала. — Вдигам ръце в защита.

— Имах чудесни идеи как да освежим сайта и да му вкараме малко живот. Но баща ми ги отхвърли и каза, че ще се придържаме към „изчистената класика“.

— Може би така е по-добре за клиентелата ви.

— Какво имаш предвид?

— Че във вашите хотели няма да отсядат тийнейджъри, а бизнесмени и заможни хора. Изчистената класика е идеална за тях.

Ксандър притваря очи и въздъхва.

— Права си. Защо просто не ми го каза?

— Може би е опитвал. Но ти не го изслушваш особено.

— Защото иска да ме оформи в перфектния образ на по-младото си аз и ме задушава. Аз не съм той.

— Не е ли иронично, че ти не желаеш да си като баща си, а на мен ми се иска да знам дали поне малко не приличам на него?

— Съжалявам, не помислих за това.

— Няма проблем. Разбирам какво искаш да кажеш. — Докосвам нежно рамото му. — Не желаеш баща ти да те определя като личност. Особено, при положение че на външен вид приличаш толкова на него. Но ти не си той. Винаги ще си различен. — И винаги ще си прекрасен. Защо все още ми е трудно да произнеса последното изречение на глас?

Ксандър хваща ръката ми и прокарва пръст по опакото на дланта ми.

— Баща ти щеше да се гордее с теб. С човека, който си.

Гърлото ми се стяга и очите ми се пълнят със сълзи. Успявам да ги преглътна, но съм доста изненадана от силните емоции. От това каква нужда съм изпитвала някой да ми го каже.

— Той живее в Ню Йорк. Някакъв важен адвокат е.

— Значи си го търсила?

— Трябваше. Някой ден може да имам нужда от бъбрек.

Ксандър се засмива.

— Когато бях на дванайсет, прочетох историята на момче, което не е виждало баща си от години. Момчето се разболяло от рак и баща му се появил, за да му дари костен мозък. Спасил живота му.

Ксандър ме гледа толкова продължително, че започвам да изпитвам неудобство.

— Наясно си, че не се налага да си на смъртно легло, за да потърсиш баща си, нали?

— Той е оставил мама. — Разтривам предмишницата си.

— Разбирам — кимва Ксандър. — И желанието ти да го видиш ти се струва като предателство към майка ти?

Поглеждам нагоре, но една сълзичка се изплъзва и се търкулва по бузата ми.

— Той я е зарязал.

— Но връзката й с него не би трябвало да предопределя твоята.

— Той е зарязал и мен.

— Съжалявам — избърсва нежно сълзите ми Ксандър. — А майка ти? Защо мисълта, че е бременна, те плаши толкова?

— Мислиш ли, че преигравам?

— Не съм казал такова нещо. Вероятно щях да реагирам по същия начин, ако ставаше въпрос за моята майка. Но не искам да проектирам собствените си доводи върху теб. Кажи ми какво се случва в главата ти.

— Едновременно съм ядосана, наранена и засрамена — всичко в една голяма емоционална каша. Просто не искам да повярвам, че би го сторила отново. — Вдигам крака в креслото и се извръщам настрани, за да го погледна. — Изпитвам вина, задето мисля егоистично и предпочитам цял човек да не съществува, но е така. Не съм готова за подобна промяна.

— Тези чувства ще отминат. Ще се размекнеш в мига, в който вземеш бебето в ръце.

— Не, няма. Не харесвам децата и децата не ме харесват. Достигнахме до този консенсус преди много време.

— Е, поне имаш достатъчно време да свикнеш с идеята — усмихва се той.

— Ако е истина — въздъхвам и затварям очи.

Палецът му чертае малки кръгове по опакото на ръката ми.

— Толкова е хубаво да си тук, у дома. Трябва да идваш всеки ден.

— Препоръчват ме в малки дози. — Засмивам се. — И като стана дума, време е да тръгвам. Утре съм на училище.

— Няма начин. Ще останеш поне още час. — Ксандър ме придърпва в своето кресло. — Радвам се, че говориш с мен. Знам колко ти е трудно.

— Благодаря, задето ме изслушваш. — Отпускам чело върху неговото.

— Остава ли уговорката ни за утре вечер?

Утре вечер? О, да! Кариерната вечер. Според календара майка ми ще отиде на срещата на бизнес асоциацията. Няма начин да го пропусна.

— Да, остава.

— А тази вечер? — Придърпва ме към себе си.

— Какво за тази вечер? — Стомахът ми се преобръща без моето съгласие.

— Какво ще правим през следващия час?

— Ще работим по сайта ви? — Правя се на умислена.

— Ха-ха.

Опитвам се да изглеждам сериозна, въпреки че усмивката не иска да слезе от лицето ми.

— Не, наистина трябва да го довършиш.

— Сериозно ли говориш? — Килва глава и изучава лицето ми.

— Не — отвръщам и го целувам.