Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (3)

Трета глава

Влиза една от най-любимите ми клиентки. Възрастна, но жизнерадостна и забавна. Тъмночервената й коса често граничи с лилаво — зависи колко скоро я е боядисала. И на врата й винаги има шал, независимо колко топло е навън. Есенното време в момента донякъде оправдава нуждата от шал и днес той е оранжев на лилави цветя.

— Кейман — усмихва ми се тя.

— Здравейте, госпожо Далтън.

— Майка ти тук ли е, миличка?

— Горе е. Да я извикам ли, или и аз ще ви бъда полезна?

— Направих поръчка за кукла и се чудех дали е дошла.

— Ще проверя. — Изваждам изпод щанда тефтера, в който записваме специалните поръчки. Намирам името на госпожа Далтън сравнително лесно, защото поръчките са само няколко и повечето са нейни. — По принцип очакваме да пристигне утре, но нека им се обадя за потвърждение, за да не се разкарвате напразно.

След телефонния разговор разбирам, че куклата ще пристигне утре следобед.

— Съжалявам, че те притеснявам. Майка ти ми каза същото. Просто се надявах… — усмихва се. — За внучката ми е. Има рожден ден след няколко седмици.

— Страхотно. Сигурно ще й хареса. На колко става малката късметлийка?

— Шестнайсет.

— О. Голямата… късметлийка. — Не знам какво още да кажа, без да я обидя.

— Не се притеснявай, Кейман — засмива се госпожа Далтън. — Подготвила съм й и други подаръци. Куклата е по-скоро за мое удоволствие. Подарявам й по една за всеки рожден ден, още от първия. Сърце не ми дава да наруша традицията, само защото е пораснала.

— И майка ми ви е безкрайно благодарна за това.

Госпожа Далтън се засмива. Тя разбира шегите ми. Навярно защото самата тя е по-особена, като мен.

— Тя е единствено момиче, затова си позволявам да я глезя до безобразие.

— А каква е традицията ви с момчетата?

— Ритник по задника. Нуждаят се от малко мотивация.

— Това е чудесна традиция. Не е зле да вземете по една кукла и за техните рождени дни. Сигурно се чувстват пренебрегнати.

— Може и да го направя — засмива се тя и поглежда тъжно тефтера с поръчките. Вероятно й се иска датата в нея магически да се промени и куклата й да е вече тук. Отваря си чантата и започва да ровичка из нея.

— Как е Сюзан?

Поглеждам през рамо, сякаш майка ми ще слезе по стълбите при първото изричане на името й.

— Добре е.

Изважда малко червено тефтерче и започва да го прелиства.

— Утре следобед, казваш?

Кимвам.

— О, няма да мога да дойда. Имам час при фризьора.

— Не се безпокойте, ще я пазим в склада, докато дойдете. Например в сряда или в който и да било друг ден през седмицата. Както ви е най-удобно.

Тя взема черната химикалка от щанда и си записва нещо в тефтерчето.

— Ще изпратя някой да я вземе вместо мен. Може ли?

— Разбира се.

— Казва се Алекс.

Записвам името в колонката с получателите.

— Готово.

Хваща ръката ми в дланите си.

— Ти си толкова добро момиче, Кейман. Радвам се, че помагаш на майка си.

Понякога се чудя за какви неща говорят тези дами с майка ми. Какво знаят за историята ни? Знаят ли за баща ми? Бил е типичният разглезен син от богато семейство и е избягал още преди майка ми да успее да каже: „Бременна съм. Какво ще правим?“ Родителите му я принудили да подпише неразбираеми за нея документи. Те гласели, че се отказва да търси издръжка от бащата на детето си. Опитали се да й затворят устата с жалка сума пари, благодарение на която отворила магазина за кукли. Ето защо не изпитвам ни най-малко желание да се срещам с така наречения ми баща. Не че той е предприел някакви стъпки.

Добре де, може би имам някакво желание. Но след всичко, сторено на майка ми, това желание изглежда грешно.

Стисвам ръката на госпожа Далтън.

— Знаете ме каква съм, все се боря за Наградата за най-добра дъщеря във Вселената. Тази година май с нея ще получа и чаша.

— Вече си я спечелила — усмихва се тя.

Забелвам очи. Тя потупва ръката ми и се обръща да си върви, а по пътя разглежда няколко кукли.

Отпускам се на стола и известно време чета. Часовникът отброява седем и вероятно за милионен път поглеждам към стълбището. Майка ми така и не слезе долу — нещо много странно за нея. Рядко ме оставя сама в магазина, когато си е у дома. Заключвам, спускам щорите, изгасвам осветлението, събирам пощата и се качвам нагоре.

Цялата къща ухае апетитно на сладки моркови и картофено пюре с грейви сос.

Майка ми стои до печката и бърка соса. Понечвам да я поздравя, но тя ме изпреварва:

— Знам. И точно това е проблемът.

Явно говори по телефона. Тръгвам към стаята си, за да се събуя. На средата на пътя чувам да казва:

— О, моля те. Не живеят тук, за да общуват с нормалното общество.

Сигурно говори с най-добрата си приятелка. Няма ни най-малка представа, че съм подслушала десетки техни разговори, но това си е факт. Събувам се в стаята си и се връщам към кухнята.

— Ухае чудесно, мамо.

Тя подскача стреснато.

— Е, Кейман току-що се прибра. Трябва да затварям. — Засмива се на някаква реплика на приятелката й и смехът й отеква като мелодична песен.

Нашата кухня не обича да приютява по двама души наведнъж, затова непрекъснато ме ръчка в бедрата и кръста с ръбчетата на плотовете и дръжките на чекмеджетата. Отдавна съм се отказала от представата, че мама и аз ще успеем да се натъпчем вътре, затова се измествам към малката трапезария.

— Извинявай, задето не слязох в магазина — обръща се към мен майка ми, след като затваря телефона. — Реших, че ще е хубаво да приготвя топла вечеря. От доста време не съм го правила.

Сядам на един от столовете и преглеждам пощата, която взех от долу.

— Има ли специален повод?

— Не. Просто ей така.

— Благодаря, мамо. — Хващам сметката за тока, поставена в розов плик. Не знам защо са подбрали точно този цвят, за да подскажат за закъснението. Розовото обявява пред света (или поне пред пощальона): „Тези хора са безотговорни непрокопсаници.“ Все си мисля, че жълтеникавокафявото би свършило много по-добра работа. — Четирийсет и осем часово предизвестие.

— Уф, само това ли е?

— Да, струва ми се.

— Добре, ще платя онлайн по-късно. Остави го на плота.

Дори не се налага да ставам, за да стигна дотам. Плотът е на по-малко от една ръка разстояние. Майка ми донася две чинии с димяща храна и оставя едната пред мен. Хапваме и си говорим.

— О, мамо, забравих да ти кажа какво момче дойде в магазина онзи ден.

— Така ли?

— Привика ме с пръст.

— Сигурно просто се е опитвал да ти привлече вниманието.

— Освен това, явно никой не го е учил как да се усмихва — продължавам аз. — По едно време устната му просто се изви в крайчеца.

— Е, надявам се да си запазила тези мисли за себе си — отбелязва мама, преди да хапне от пюрето.

— Не, казах му, че следобед водиш курсове по усмихване. Очаквам да дойде още утре.

Първоначално ококорва очи, но явно все пак разбира, че се шегувам, и въздъхва, за да прикрие заигралата се по устните й усмивка.

— Госпожа Далтън пак дойде днес.

А, ето я и истинската, топла усмивка.

— Намина и миналата седмица. Толкова се вълнува, когато очаква нова кукла.

— Знам, много е сладко. — Прочиствам гърло и преди да погледна към мама, изрисувам със зъбците на вилицата няколко спирали в картофеното пюре.

— Съжалявам, че те оставих сама долу днес. Затънах в бумащина и загубих представа за времето.

— Няма проблем.

— Наясно си колко ценя помощта ти, нали?

— Не е кой знае какво — свивам рамене.

— За мен е. Не знам какво щях да правя без теб.

— Сигурно щеше да имаш много котки.

— Сериозно? Смяташ, че щях да бъда коткарка?

Кимвам бавно.

— Дааа-мм. Или щеше да имаш котки, или да колекционираш кукли лешникотрошачки.

— Какво? Лешникотрошачки? Та аз дори не обичам ядки.

— Това не е необходимо условие, за да притежаваш купища дървени кукли с широка уста.

— Значи твърдиш, че ако теб те нямаше, аз щях да бъда съвсем различна личност, която обича котки или лешникотрошачки?

Ако ме нямаше, майка ми щеше да води абсолютно различен живот. Вероятно щеше да завърши колеж и да се омъжи, без да се стига дотам родителите й да се отказват от нея.

— Ами да. Без мен животът ти щеше да бъде лишен от забава и любов. Щеше да бъдеш една тъжна, много тъжна жена.

— Абсолютно си права — засмива се тя, оставя вилицата в чинията и се изправя. — Приключи ли?

— Да.

Мама взема чинията ми и я слага върху своята. Преди да отнесе чиниите в мивката, забелязвам, че почти не си е докоснала храната.

— Мамо, ти сготви, аз ще измия съдовете.

— Добре, миличка, благодаря. Смятам да почета в леглото.

Достатъчни са ми само двайсетина минути, за да почистя. На път към спалнята ми надниквам в стаята на мама, за да й пожелая лека нощ. На гърдите й лежи отворена книга, а тя, изглежда, отдавна е заспала. Днес наистина беше много изморена. Може би все пак е станала много рано, за да свърши нещо, и после пак си е легнала. Затварям книгата й, оставям я на нощното шкафче и изгасвам лампата.