Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (17)

Седемнайсета глава

Ксандър скача на крака и ми помага да се изправя. Хвърляме лопатите извън дупката, той ме повдига, за да изляза, и на свой ред изскача отвътре.

Вървим обратно към погребалния дом. Ксандър е нарамил двете лопати. Обръща се към мен.

— Значи тук живее най-добрата ти приятелка?

Кимвам.

— Ти живееш над магазин за порцеланови кукли — засмива се той, — а най-добрата ти приятелка живее на гробище. Явно и двете сте израснали в зловеща обстановка. Въобще страх ли те е от нещо?

От теб.

Ксандър среща погледа ми, сякаш е прочел мислите ми. Или те просто са изписани по цялото ми лице.

— Кучета — прочиствам гърло.

— Хапало ли те е куче?

— Не. Но ми стига мисълта за това.

— Интересно.

— О, моля те, само не анализирай изказването ми. Кучетата имат остри зъби. И хапят хора.

Ксандър се засмива.

— Ами ти? Кой е най-големият ти страх?

Замислен, прехвърля лопатите на другото си рамо. Отговорът му се бави. Значи или не иска да ми каже от какво го е страх, или не го е страх от нищо.

— Страх ме е от загубата. От провала.

— Провал в какво?

— В каквото и да е. Понякога ми е трудно да започна нещо, защото предпочитам да не се провалям.

— Да, обаче всичко хубаво се случва, след като поемеш риск.

— Така е. И все пак…

Стигаме до задния вход на погребалния дом и Ксандър подпира лопатите на стената. Изтръсквам косата си, той прави същото, после ме завърта и изтупва гърба ми.

— И все пак какво? — питам, защото не знам дали въобще ще довърши мисълта си.

— И все пак не мога да го преодолея. — Ръцете му застиват върху гърба ми и аз притварям очи.

— Може би трябва да си позволиш да се провалиш в нещо. Да се провалиш с гръм и трясък. Така ще преодолееш страха си.

— Сега ли да доведа кучетата, или след малко…?

— Добре, добре, разбрах.

Прав е. Нямам право да го съветвам как да преодолее страха си, след като не искам да преодолея своя. И нямам предвид кучетата.

— Само от големи кучета ли те е страх, или имаш проблем и с малките?

— Имаш кучета, нали? От онези, дето се носят в чанта?

— Не — изсумтява. — Не, естествено.

— Размерът им е без значение. Всъщност понякога малките са по-гадни от големите. Биха ти отхапали и пръст.

— И това го казва момиче, което никога не е било хапано.

— Само мисълта, Ксандър. Достатъчна ми е.

Той се киска и ме потупва по рамото, сякаш за да ми каже, че вече съм чиста.

— Готова ли си?

— Да. Не, чакай. Нека ти превържа ръката набързо. Господин Локууд има аптечка вътре. — Отварям вратата със скърцане. — Господин Локууд? Ела. Тук някъде беше.

Тръгваме по коридора, отварям последната врата вдясно и застивам. Господин Локууд се е надвесил над мъртво тяло на масата пред себе си.

— Извинете — отронвам.

Мъжът има огромен разрез на торса, затворен с подобие на телбод. Явно са му правили аутопсия. Лицето му е хлътнало — не като на пресен мъртвец, а като на труп, престоял в моргата поне няколко дни.

— Няма проблем, влезте.

В стаята е хладно и по тялото ми полазват тръпки.

— Трябва ни аптечката. Малко марля и нещо да дезинфекцираме раната.

— Ето там. — Посочва той към банята до стаята и нанася пласт фон дьо тен по лицето на мъжа.

Миризмата в стаята няма как да остане незабелязана. Не е неприятна, просто ти навява спомен за нещо препарирано.

— Ковчегът отворен ли ще бъде?

— Да. Утре.

Голяма снимка на мъжа приживе е закачена на стената и господин Локууд непрекъснато поглежда към нея.

— Май ви чака доста работа — отбелязвам.

— Ще стане. — Господин Локууд държи четка в ръка. — Искаш ли да му сложиш малко руж?

— Какво ще кажеш, Ксандър? Искаш ли да усвоиш още едно умение от професията? — Обръщам се и го виждам: стои на прага ужасен, неспособен да откъсне очи от трупа на масата. Лицето му е бяло почти колкото на мъжа, грабнал вниманието му. — Явно не.

Заставам пред него, но му трябват няколко секунди, за да се съсредоточи върху мен.

— Добре ли си?

— Това вече не го очаквах. Добре съм.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре, ела насам. — Отвеждам го в банята и затварям вратата с надеждата вцепенението му да премине по-бързо. Държа ръката му под тънка струя течаща вода и нежно я измивам със сапун. Очите му обаче продължават да се стрелкат към вратата. — Стой така — казвам и започвам да ровя за аптечката. Най-сетне я намирам, оставям я отворена върху плота, а Ксандър спира водата и леко попива ръката си.

Развивам капачето на дезинфектанта и разтварям пръстите му, за да промия раната.

— Боли ли?

— Добре съм.

Чак когато усещам дъха му по бузата си, осъзнавам колко сме близо един до друг. Превързвам дланта му с бинт и го поглеждам в очите.

— Като нов си.

Цветът на кожата му е преминал от бяло в болнаво сиво.

— Мерси — отвръща и се изстрелва през вратата.

Благодаря на господин Локууд и си тръгвам. Навън заварвам Ксандър да се подпира на стената и да повръща в храстите. Цялото това нещо е едно голямо бедствие. Кариерният ми ден е пълен провал.

— Съжалявам. — Отивам до него и потърквам рамото му с ръка. Майка ми винаги прави така, когато повръщам. Не ми помага особено, но поне знам, че не съм сама.

— Добре съм. Колко мислиш, че получава един специалист в Унижението, защото аз явно съм много добър в него.

— Не си виждал мъртвец досега, а?

— Не… — Ксандър си избърсва устата с ръкава и се изправя.

— Бележка: Ксандър има чувствителен стомах. Избягваме професиите, които имат досег с нещо гнусно.

Отиваме до колата. Ксандър съблича суичъра, събува си обувките, пъха ги в багажника и си нахлузва мокасините. Опитвам се да не гледам голотата, зейнала под надигналата се риза, и последвам примера му, като събличам горнището си.

— Искаш ли аз да карам? — Кимвам към бледото му лице, а той се колебае за момент. — Нямаш ми доверие да подкарам бебчето ти ли?

— Не е това… Добре, това е.

— Грубо.

Качва се в колата, а аз заемам мястото до шофьора.

— Наистина ли отказваш да ме оставиш да карам? Позволи на пиколото в хотела да я паркира.

— Да, на паркинг. Ако я блъснеш, няма да можем да бъдем приятели. Какво ще стане тогава?

— Не ти ли се намират поне още три такива?

— Четири, но кой ти ги брои.

Все пак се надявам да се шегува.

Ксандър запалва двигателя и потегля. Часовникът на таблото показва пет часа. Направо не вярвам, че са минали четири часа.

Ксандър дава мигач и завива надясно.

— Къде отиваш?

— Не е ли време да хапнем? Ще те заведа в любимия ми френски ресторант.

Явно се чувства по-добре.

— Не бива. Майка ми е сама в магазина вече половин ден. Трябва да се върна и да й помогна да изчисти.

— Нищо няма да стане за още час.

— Трябва да се прибера.

Но той продължава да кара, накъдето си е наумил.

— Хайде де. — Усмихва ми се по неговия си начин. Тази усмивка има силата да прекрати война, сигурна съм.

— Добре, но после се прибираме.

— Разбира се.

 

 

Едва когато слизаме от колата и тръгваме към френския ресторант, се замислям колко съм мръсна. Ксандър размаза буца пръст в косата ми и още усещам песъчинки по скалпа си. Несъзнателно се опитвам да разреша кичурите с пръсти. Всички гости в лобито са издокарани. Очаквам също толкова издокараната хостеса просто да ни отпрати. Все пак Ксандър има следи от пръст по челото. Вместо това тя му се усмихва.

— Господин Спенс. Компанията ви вече е тук.

— Така ли? — накланя глава той. — Добре, след вас.

— Планове ли имаш? — питам го, докато следваме хостесата към обособено помещение.

— Явно плановете са били направени без мое знание.

Нямам представа какво значи това, но когато влизаме в салона, дузина издокарани особи избухват в смях. Млад мъж се изправя и се обръща към хостесата:

— Виждате ли? Казах ви, че сме с Ксандър Спенс.

— Не биваше да се съмнявам — отвръща тя и поглежда Ксандър: — Ще се погрижа сервитьорът да вземе поръчката ви веднага.

— Благодаря.

Ксандър се настанява на един свободен стол.

— Имаш вид на човек, полагал общественополезен труд — коментира съседът му, сочейки бархетната риза и мръсотията по лицето му.

Увереността на Ксандър обаче е непоклатима. Мащабите на присъствието му съперничат на размерите на помещението. В погледа му пламва искра:

— Кой от вас, идиоти, използва името ми, за да не чакате?

Един от присъстващите се изправя и се покланя.

— Най-вероятно аз.

Очилата му определено не са от сергия, а тенът му струва куп пари седмично.

— Трябваше да се досетя.

— Освен това сме писали вечерята на твоя сметка.

Ксандър се оглежда и забелязва, че все още стоя права до вратата.

— Хора, това е приятелката ми Кейман. Кейман, тези хора едва ли предизвикват интерес у теб, но понякога ги наричам приятели.

Неколцина го освиркват и се засмиват.

Колебая се доколко съм готова за подобна сбирка. Едва свикнах с Ксандър. Междувременно той издърпва стола до себе си и ме кани да седна, но на мен ми иде да изхвърча от ресторанта с писъци.

Стомахът ми се връзва на милиони възли. И многозначителният поглед на момичето в другия край на масата не ми помага. Ксандър сякаш не забелязва, че съм мръсна и неподходящо облечена.

— Кейман, ела. Седни.

Стисвам зъби. Да не би да нося каишка и досега да не съм я забелязала? Впечатлена съм от себе си, как така не го казах на глас. Махвам към вратата и промърморвам „Тоалетна“, преди да изчезна. Едва чувам гласовете от помещението, но един се откроява достатъчно ясно.

— Вече и бездомници ли прибираш, Ксандър?

Следва продължителен смях. Челюстта ми се сковава и още по-силно стисвам зъби. Защо съм толкова ядосана? Тази вечер само потвърждава нещата, с които вече бях наясно относно богаташите. Дори Ксандър да е леко изключение от правилото, хората около него са самото правило. Вместо към тоалетната, се насочвам към хостесата.

— Ще ми услужите ли с телефон?

— Разбира се.

Обаждам се на Скай и тя се съгласява да дойде да ме вземе. После се връщам, за да се изправя пред хората в салона за последен път. Виждам Ксандър, преди той да ме забележи. Слуша някого в другия край на масата. По устните му играе лека усмивчица — тази не би прекратила ничия война. Тази е по-скоро отработена.

Припомням си, че трябва да се държа възпитано. Никой не ми обръща внимание и това доста ме улеснява. Стигам до Ксандър, навеждам се и прошепвам:

— Трябва да тръгвам. Не се чувствам добре.

Първоначално изпитвам лека вина за лъжата си, но си спомням за коментара за бездомницата и спира да ми пука.

— Ще те закарам до вас — изправя се той.

— Няма проблем, вече се обадих на Скай. Ще се видим друг път.

— Кейман…

— Наистина… Остани. Забавлявай се.

Стисвам го за рамото, за да седне обратно на стола, и излизам от помещението.