Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (33)

Трийсет и трета глава

Отварям вратата на магазина, като задържам звънчето във въздуха, и махвам на Ксандър да влезе.

— Какво по…?

— Шшт! — Изчаквам няколко секунди, за да се уверя, че майка ми няма да се върне през задния вход. Излезе… късно. Бях казала на Ксандър да дойде в шест и трийсет — половин час след нейното излизане, но минутите си минаваха и аз осъзнах, че планът ще ми се размине на косъм. Всъщност така стана още по-добре, защото можехме да я проследим. Преди смятах да я търсим, докато я намерим.

Когато най-сетне си поемам въздух, виждам, че Ксандър не откъсва очи от мен в тъмната стая. Едната ми ръка е на гърдите му и го притиска към стената до входа на магазина. Дъхът ми отново секва.

Оставям се да потъна в диханието му, което не би трябвало да ми се струва толкова познато, всъщност обаче е. Затварям очи и усещам как устните му се допират до моите. Иска ми се тази целувка да не свършва, но нямаме време.

— Хайде. — Хващам го за тениската, дърпам го към задната врата и я отварям с прискърцване.

— Кейман — прошепва Ксандър. — Ще ми обясниш ли какво правим?

— Малко детективска работа. Частно разследване.

Изваждам от задния си джоб снимките на Матю, направени с фотоапарата на Ксандър. Качеството е ужасяващо, защото принтерът ни е древен, но лицето му се вижда достатъчно ясно.

— Какво гледам?

— Искам да открия възможно най-много информация за този тип — отвръщам и се измъквам навън с Ксандър по петите.

— Добре… Какво знаем досега?

— Нищо.

— Госпожица Научна наблюдателка не разполага с конкретни факти? — прочиства гърло Ксандър.

— Имам предчувствие. — Че майка ми е бременна и държа да разбера всичко за потенциалния баща на детето.

— Да разбирам ли, че предчувствията вече доказват теории?

— Я млъквай.

Засмива се и ме хваща за ръката. Подскачам от изненада и той ме стисва леко с усмивка. Странно е да държа ръката му. Сещам се за снимката в списанието, на която държи ръката на Сейди, и започвам да се чудя дали под прикритието на храстите някой няма да заснеме и нас.

— Преместихме се тук, за да не сме в светлината на прожекторите — обажда се той, сякаш прочел мислите ми. — Лос Анджелис е ужасен. Там не разполагахме с никакво лично пространство.

Кимвам, защото нямам представа как да отговоря на подобно изказване.

— Но като се има предвид, че това не е точно процъфтяващата столица на Калифорния, а нашият бизнес е доста мащабен, ни се налага да пътуваме често. Понякога баща ми ме взема със себе си. Като утре например. Налага се да отида до Флорида. Ще се върна в петък, а в събота е благотворителният бал на майка ми.

Не иска позволението ми, нали…? Просто ми го съобщава, защото… защото защо? Защото вече сме заедно?

— Просто исках да попитам кога ще те видя пак.

— Ами, другата седмица?

— Ще го запишеш ли с молив в онзи огромен календар?

— Не знам, графикът ми навярно е запълнен. Доста съм заета, така че първо ще проверя.

Завиваме зад ъгъла и виждам червено-бялата тента на „Италианския ресторант на Луиджи“ и… гърба на майка ми, която тъкмо затваря вратата след себе си. Хмм. Това не го бях планирала. Очаквах да се срещне с висок, тъмен и зловещ мъж.

— Сега какво?

— Чакаме. — Отивам до малкото парче тревна площ на ъгъла, където има поне малка видимост към ресторанта, но не забелязвам майка ми. Решавам да седна на тревата. — Да не те е страх, че ще си съсипеш дънките? Сухо е.

— Не… Просто… Да не би да шпионираме майка ти? — Сяда до мен.

— Да — признавам с нежелание.

— Кейман, знам колко си притеснена, но наистина ли това е правилният подход според теб?

— Важно е да разбера нещо повече за него. — Посочвам мъжа на снимките.

— Това ли е той? — Ксандър прехвърля снимките. — Бащата на… — Дори е неспособен да довърши изречението. Сякаш и него го е срам, точно като мен. Чудя се дали познава още някое извънбрачно дете.

— Да. — Облягам се на дланите си.

— Е, колко дълго ще чакаме тук? — кимва и се оглежда наоколо.

— Нямам представа. — Може би ще се срещне с Матю след уговорката с асоциацията. Вземам снимките от Ксандър и ги оглеждам наново.

— Значи смяташ, че от мен ще излезе добър детектив?

— Какво?

— Тази вечер е твоята „кариерна вечер“. — Той прави с пръстите си кавички във въздуха и успява да придаде класа дори на тях. — Нали така ми каза? Да беше ми намерила подходяща опция, за да я разгледам като възможност. Та, мислиш ли, че ще съм добър в детективската професия?

— Да, защо не?

— Защото съм изключително добър в наблюденията, разчитането на улики и интерпретирането на сигнали. — Хваща няколко стръкчета трева и ги откъсва. Изглежда наранен.

В главата ми светва предупредителна лампичка. Трябва да поправя това, да му обясня, че става въпрос единствено за мен и майка ми и имам нужда от неговата помощ. Отварям уста, но вече е прекалено късно.

Ксандър става, изтупва ръце и ми подава едната.

— Ще те изпратя до вкъщи.

— Оставам тук.

— Добре — обръща се и си тръгва.

— Съжалявам — казвам и той спира. — Аз съм една изцяло погълната от себе си глупачка. Ти направи прекрасни неща за мен, а аз не положих никакви усилия. Заведох те да копаем гробове. Ти ме заведе в лаборатория на университет.

Ксандър се обръща и аз посочвам другия край на улицата.

— Щях да те заведа при Еди. Идеята беше да ни научи да правим легендарните му мъфини и да ни разкаже как е стартирал бизнеса си. Надявах се да ти хареса, защото обичаш храната и някой ден може да имаш собствен ресторант. Но после се случи това и…

Той скъсява разстоянието помежду ни, обгръща лицето ми с ръце и ме целува.

За момент оставам без дъх, но после искам единствено да потъна в него. Да ям, да спя и да пия Ксандър Спенс. Не мога да му се наситя. Не знам как съм съществувала без него досега, но в момента енергията му е движещата ми сила.

Отдръпва се и аз си поемам глътка въздух. Отпускам се върху тревата, защото костите ми не ме задържат изправена. Ксандър ляга на една страна до мен и се подпира на лакът.

— Купих си рокля — оповестявам в състояние на абсолютно блаженство.

— Ъм… вълнуващо.

— Имам предвид, че с нея мога да те придружа на бала в събота. Ако искаш.

— Ако искам? — поклаща глава той. — Разбира се, че искам да дойдеш. Мислех, че си решила твърдо да го пропуснеш. Да. Ела.

Целува ме отново и аз се усмихвам на устните му. Заравям пръсти в косата му и го хващам за тила. Той ме щипва по бузата и аз избухвам в смях.

Не съм чула стъпки или подрънкване на ключове. Чувам единствено как някой си прочиства гърлото. Сядам на тревата и кръвта нахлува в главата ми. За момент зрението ми се размазва. Но дори и така виждам втораченото в нас гневно лице на майка ми.