Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (23)

Двайсет и трета глава

Ксандър ни посреща на малкото кръгово пред къщата и аз решавам да се скрия в задната част на групата. Колко ли неудобно трябва да се чувствам заради поведението си през последните два месеца. Дали е чувал галопиращото ми сърце всеки път, когато бяхме заедно? Дали съм го гледала с глупав, мечтателен поглед? Скай ме усети. Той — вероятно също. И сега ще си помисли, че съм се лепнала за бандата, само и само да го видя.

— Студиото е в задната част — съобщава Ксандър и момчетата започват да разтоварват инструментите. Проклинам се, задето очите ми се насълзяват само от звука на гласа му. — Там има инструменти, така че решавайте дали да мъкнете всичко това.

— Жестоко — чувам Мейсън, който веднага връща китарата си във вана.

— Хайде с мен — приканва ги Ксандър и най-сетне ме забелязва сред тълпата, независимо от всичките ми маневри да се прикрия зад Скай, басиста Майк и барабаниста Дерек. Веждите му издават учудване. — Здравей. Не знаех, че ще идваш.

— Аз също — изсумтявам. Гърлото ми е прекалено свито, за да издаде нормален звук. Все пак се опитвам да изглеждам напълно естествено.

За момент се колебае, сякаш ще каже още нещо, но после отново подканва групата да го последва. Имам чувството, че очаква да го настигна и да тръгна до него — поглежда към мен няколко пъти, докато минаваме през огромен двор, край басейн и баскетболно игрище. Аз обаче оставам между двама почти непознати, заети да си разменят шегички. Ще му докажа, че съм наясно с желанието му да бъдем само приятели. Че вече сме само приятели. Дори нещо повече — че имам и други приятели и той не бива да се притеснява, че ще му се нахвърля.

— Добре, хора. — Отключва една врата и оставя телефона и ключовете си на масичка отляво. — Огледайте играчките, а аз ще включа оборудването.

Групата веднага нахлува при инструментите. Ксандър остава от тази страна на стъклото и започва да настройва апаратурата — натиска бутони и плъзгачи по таблото. Скай се настанява на дивана зад него и аз решавам да се присъединя.

Той затваря вратата към помещението, където групата вече свири, и изолира кабината от звука. Усмихва ми се преди отново да се настани на мястото си и аз веднага сгълчавам сърцето си, задето не се съобразява с информацията за гаджето му, и препуска в гърдите ми.

— Дами, ако сте жадни, в хладилника има безалкохолни. — Ксандър посочва хладилника от неръждаема стомана в ъгъла, слага слушалка на ухото си, натиска бутон на таблото пред себе си и казва на микрофона: — Давайте. Изсвирете песента няколко пъти и ми дайте знак, когато сте готови за запис.

Пуска бутона и се обръща с лице към нас. Щеше да ми е доста по-лесно, ако не беше толкова… Толкова какво? Уверен? Привлекателен? Флиртуващ?

Да, определено е последното. Каквото и да си припомням, Ксандър е флиртаджия. Ако беше мое гадже и се размотаваше с момиче, както правеше с мен, щях да съм му много ядосана.

— Какво? — пита ме.

— Какво?

— Взираш се в мен.

— Не е вярно.

— Вярно е. Така е, нали? — обръща се към Скай.

— Абсолютно.

— Ами чудя се за какво ли живееш.

— Моля?

Махвам към невероятното студио, което се намира в задния му двор.

— Как въобще намираш сили да станеш от леглото, като те очаква такова депресиращо бъдеще?

— Всъщност, работя точно върху този проблем с един човек. Надявам се тя да ми помогне да разбера какво бъдеще ме очаква.

Това ми припомня защо изобщо започнахме да се виждаме. Според него бяхме в „еднаква“ ситуация. Вероятно е решил, че аз ще го разбера по-добре от другите. Но не е така. Ние сме абсолютни противоположности.

Вратата към звукоизолираното помещение се отваря, Мейсън изхвърчава, мята се на дивана и полага глава в скута ми.

— Готови сме — казва той на Ксандър.

— Добре. — Ксандър изчаква Мейсън да се изправи и междувременно кимва към прасеца му. — Готин татус.

— Благодаря. Като стана въпрос… — Мейсън ме поглежда, хваща кичур от косата ми и го навива около пръста си. Благодарна съм му за вниманието. Така не изглеждам чак толкова глупаво, заради държанието си с Ксандър. А и той ще разбере, че не съм хлътнала по него. — Майка ти прояви тънко чувство за хумор или наистина й хареса?

— Майка ми не проявява каквото и да било чувство за хумор.

— Сериозно? — засмива се Мейсън. — Тогава как си усвоила това изкуство до такова съвършенство? Да не би баща ти да е майсторът?

Изведнъж цялата група се изсипа, сякаш надушили зачекването на най-гадната тема на света. Гърдите ми се присвиват от желание да извикам: „В пълен мрак съм дали баща ми е шегаджия, защото никога не съм го виждала“.

— Няма как да знае — услужливо обяснява вместо мен Скай.

— Наистина ли? — възкликва Мейсън. — Не познаваш баща си? Разкажи историята.

Намествам се на дивана в опит да измисля как духовито да се справя с темата.

— Хора, спазваме график. — Поглежда часовника си Ксандър. — Да се връщаме към работата. — За секунда срещам погледа му и разбирам, че го казва само и единствено заради мен.

Мейсън се изтърколва от дивана и забравя въпроса за баща ми толкова лесно, колкото и го беше повдигнал.

Бандата свири пред нас като в ням филм, а Ксандър, със слушалки на ушите, наглася потенциометрите и бутоните. Не съм убедена колко голямо е значението на тези настройки, но той очевидно разбира доста. Скай става и си взема кола от хладилника.

— Искаш ли? — Поглежда ме въпросително.

— Не, благодаря.

— Как си? — пита ме, след като се връща на дивана.

— Добре.

— Разбирам.

— Какво разбираш?

— За него. Разбирам защо го харесваш. В него има нещо. — Посочва гърба на Ксандър. И въпреки че тя шепне, а Ксандър е със слушалки, ми иде да й изшъткам.

— Вече ти казах. Всичко свърши. Гаджето му е актриса, Скай.

— Актрисите са надценени — врътва очи Скай. — Бори се за него.

Изправям се: нервите ми са опънати и не ме свърта на едно място.

— Не е истинско състезание, когато друг човек вече е спечелил.

Телефонът на Ксандър започва да звъни на масичката, но той явно не го чува, защото не реагира. Аз обаче съм едва на метър от него и любопитството ми надделява. На сияещия екран има снимка на усмихнато момиче с къса, тъмна коса. Излишно е да поглеждам името, но все пак го правя. Сейди.

— Виждаш ли? — Повдигам вежда към Скай.

— Сериозно ли? — Не вярва тя.

Кимвам, поглеждам към гърба на Ксандър и свирещата група и се поддавам на най-първичния импулс: грабвам телефона му и натискам зелената слушалка.

— Ало?

Ченето на Скай увисва с такава сила, че чувам как изпуква.

— Ало?… Ксандър?… Не те чувам добре. В колата съм.

Гласът й е най-обикновен. Гледала съм Сейди Нюъл в няколко филма, но сега не ми звучи чак толкова изискана, колкото е на екрана.

След като вече съм вдигнала, осъзнавам, че не знам какво да кажа.

— Не е Ксандър. Ще ви свържа.

— Не те чувам. Какво? Уф. Връзката се разпада, но имам нужда от магичните ти сили. Ще ти звънна от хотела.

Сейди затваря и аз плъзвам телефона на масичката, все едно е бомба със закъснител.

— Не си добре — кикоти се Скай.

— Тя не разбра, че съм аз. Ще му се обади по-късно.

Ксандър се завърта на стола и дъхът ми секва.

— Искате ли да ги чуете? — Сваля слушалките от главата си и ни ги подава.

— Да. — Скача от дивана Скай и отива до него.

— Защо не това? — питам го.

— Кое?

— Защо не продуцираш музика? Явно ти е страст.

Ксандър приплъзва стола към мен и коленете ни се допират.

— Баща ми никога няма да ми даде пари за подобно нещо.

Поглеждам коленете ни и се чудя дали да не използвам предимствата на колелцата и да го избутам. Така или иначе не се поддавам на желанието.

— Но е направил това студио?

— По-големият ми брат е класически китарист. Направи го, за да му подсигури артистично занимание. Хоби. Прекарах с него много време тук и научих доста. Но според баща ми това не може да се превърне в кариера.

— Мислех, че не ти пука какво мисли баща ти.

Ксандър присвива очи и се замисля.

— Явно обаче ми пука какво мислят парите на баща ми. — Разтрива тила си. — Без тях няма начин да се освободя от него. Меч с две остриета.

Разбирам гледната му точка: има нужда от пари, за да учи в колеж, да изгради собствена кариера и да изкарва пари. Но се замислям дали Ксандър се интересува само от парите, след като полага толкова усилия да ядосва баща си. Предполагам, че все пак се интересува и от мнението му.

От другата страна на стъклото Мейсън пее със затворени очи. Изглежда нелепо.

Ксандър тупва с юмрук по коляното ми, за да привлече вниманието ми.

— Радвам се, че си тук. Не мислех…

Накланям глава и изчаквам да довърши изречението си.

— След онази събота… върна фотоапарата ми, без да кажеш и дума… — Очите му се взират в моите.

— Какво? — Умирам си да разбера как ще завърши мисълта си. Какво остава недоизказано. Дали отношенията ни го тормозят, колкото тормозят и мен?

— Този уикенд няма да съм в града, но какво ще кажеш за следващата събота? Правим ли го?

Премигвам насреща му. Това ли иска? Още кариерни дни?

Скай ме стряска с вика си.

— Беше жестоко. — Става от стола.

Ксандър също става, отива до пулта и натиска бутона за микрофона.

— Готови сме. Чудесна работа, момчета.

Взема ключовете и телефона си от масичката и си поглежда часовника.

— Не знаех, че ще идваш. — Поглежда ме извинително. — Наистина съм зает. След двайсет минути трябва да съм на летището.

— Не мисля, че ще е проблем сами да се върнем до колата.

— Значи ще се видим следващата събота?

Иска ми се да му кажа много неща. „Не знам дали първо не е редно да попиташ приятелката си. Между другото, тя току-що се обади; да я питаме ли?“. Вместо това обаче просто кимвам. Защото независимо от всичко, изгарям от желание да го видя следващата събота. Явно все още не съм го преживяла. Ненавиждам факта, че съм толкова слаба.