Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (35)

Трийсет и пета глава

В събота чакам Ксандър пред магазина. През седмицата с майка ми разменихме едва по няколко думи. Не исках да й давам допълнителна възможност да заяви повторно отвратителното си мнение за Ксандър. Пристъпвам нервно на токчетата (всъщност са на Скай). Не нося токчета особено често. Но има списък със саможертви, които съм готова да направя за Ксандър, и токчетата са част от него. Както и „връзката с майка ми“.

Паркира пред мен лъскава черна спортна кола и аз прехапвам устна. Бях се пошегувала, че има повече от една кола. Защо в някои стереотипи се вписва толкова добре, а в други — не? Сякаш външно се опитва да докаже на майка ми, че е права, за да я накара да го опознае и да разбере колко бърка. Само че тя няма да положи това усилие.

Ксандър слиза от колата и сърцето ми прескача удар. Изглежда невероятно в костюм. Косата му е зализана назад, което му придава вид на по-възрастен. Кожата му е леко потъмняла по време на престоя му във Флорида.

— Липсваше ми — казва.

— Ти на мен също.

— Изглеждаш невероятно.

Роклята ми е по мярка, но не знам колко добре изглеждам в нея, защото прилепва по цялото ми тяло. А и фактът, че я купих от магазин за дрехи втора употреба, не ми помага особено. Роклите на тазвечерното събитие ще бъдат поне двойно по-хубави и около стотина пъти по-скъпи.

— Чувствам се измамница.

— Защо? Не си ли обикаляла цял живот по балове?

— О, да, стотици. — Шляпвам го по ръката.

— Е, ти си късметлийка. Мен майка ми ме кара да ги посещавам.

— И правилно. Би било нечестно да лиши света от гледката на Ксандър в костюм.

Подръпва крайчеца на сакото си.

— Харесва ли ти?

— Да. Много.

Обвива кръста ми с ръката си и ме придърпва към себе си, заливайки ме с вълна от аромати — от този на паста за зъби до друг, на афтършейв. Стъпвам несигурно на токчетата, но се облягам на него и си възвръщам равновесието. Прегръщам го и се сещам, че майка ми сигурно гледа през прозореца. Ароматът и ръцете му обаче ми припомнят за какво се боря. За това. За него. Хубаво е да съм в прегръдките му. Там думите на майка ми изчезват.

— Ухаеш добре. — Целува ме по бузата.

— Ти също.

— Ще влезем ли? — Поглежда към магазина.

— Не… не. — Прегръщам го по-силно. Иска ми се да можех да го поканя вътре. Иска ми се майка ми да има желанието да го опознае и хареса. Както прие Мейсън.

— Добре.

Ксандър заобикаля колата, отваря пасажерската врата и ми помага да се кача. Той се настанява на шофьорското място и се обръща към мен.

— Какво има, бейб? — Хваща ръката ми и я поставя на коляното си.

— Така ли ще ме наричаш? Бейб?

Ксандър се отдръпва и подкарва колата.

— Не ти ли харесва?

— Става. Но ме подсеща за прасето^[1].

— Ами дай друго предложение.

— „Сладка“ също никога не ми е допадало, главно защото не съм сладка и ме кара да се смея.

— Какво е мнението ти за „кукличке“?

— Ха! Само ако искаш да се мръщя всеки път, като ми го кажеш.

— Добре, а как ти се струва „Момичето, променящо темата“. Отива ти. — Стисва лекичко ръката ми. — Добър опит, но какво има… кукличке?

— С майка ми имахме огромен скандал — въздъхвам.

— За мен?

— Толкова си арогантен. Светът не се върти около теб.

— Тогава за какво?

— За теб.

Усмихва се. Обичам усмивката му. Не искам да говоря за майка ми. Искам да говоря за усмивката му и за целувките ни. Тази тема определено ми допада повече.

— Майка ти какво не харесва у мен?

— Предимно богатството ти. Ако можеш да промениш този факт, ще направиш живота ни много по-лесен.

— Ще помисля по въпроса.

— Благодаря, много си мил.

— Значи иска нещо различно за теб?

— Какво имаш предвид?

— Различно от миналото й?

— Точно. Основно, защото не иска да излизам с богаташ, да забременея и той да ме остави сама с детето.

— И отдава всичко това на парите му?

— Знам, абсурдно е.

— Така ли е започнала историята с живеенето над магазин за кукли?

Замислям се как родителите на баща ми са й дали пари, за да започне бизнес.

— Всъщност, да.

— Значи си живяла там през целия си живот?

— Да.

— Леле, доста е крайна.

Не схващам какво общо има крайността й с обитаването на апартамент над магазин за кукли.

— Предполагам, по свой си начин.

— Смятах моята майка за крайна, но твоята я бие по точки.

 

 

През целия си живот не съм виждала по-красиво помещение от балната зала в хотела: с големи полилеи, подове с изрисувани плочки, плътни завеси, спускащи се от тавана. Ксандър ме насочва към маса в предната част и аз се възползвам от случая да си поема дълбоко дъх. Какъв безумен съвет ми даде Хенри, преди да срещна Мейсън? О, да, да бъда себе си. Не съм убедена, че това ще проработи тук. Не беше ли по-добре да изпратя някой друг да ме замести за тази вечер.

Виждам госпожа Далтън. Иде ми да избягам и да се скрия някъде. При всеки друг случай, при всяка друга ситуация, присъствието й би ме успокоило. Но след думите на майка ми, усещам как дланта ми започва да се поти в шепата на Ксандър, сякаш я е огрял прожектор.

Погледите ни се срещат и по челото ми избива пот, която деликатно забърсвам. Тя ми се усмихва и махва.

— Май ни привикаха. — Смигва ми той след умишления подбор на думи. Иска ми се да си върна чувството за хумор, но притеснението ми идва малко в повече.

— Кейман — обръща се към мен госпожа Далтън. — Не знаех, че ще идваш. Радвам се да те видя. И съм доволна, че Алекс е успял да те очарова.

— Не ми беше лесно, бабче. Това момиче не се даде ей така. — Целува ръката ми Ксандър.

— Нещата, които си заслужават, обикновено се случват трудно.

Може да се заблуждавам, но не ми звучи като баба, сърдита на внука си, защото излиза с обслужващия персонал.

— Дръж се добре с нея; иначе ще се разправяш с мен. — Вдига заканително пръст госпожа Далтън.

— Това предупреждение не е ли към нея? Все пак съм ти внук.

Ксандър се привежда, целува баба си по бузата и й прошепва нещо, а тя се разсмива.

— Какво й каза? — питам го, след като се отдалечаваме.

— Уверих я в способностите ти сама да се грижиш за себе си и нямаш нужда от допълнителна охрана.

— Така е.

— По принцип е редно да поздравя разни хора, преди да се настаним на масата, но какво ще кажеш да потанцуваме и после да си намерим местата?

— Не.

— Не искаш да танцуваш с мен?

— Не, тоест да, искам да танцувам с теб, но не се показвай като лош син точно тази вечер. Майка ти ще ме намрази.

— Не, няма — засмива се той. — Дори наскоро отбеляза колко по-отговорен съм станал. Отдава го на твоето благотворно влияние.

— Дори не съм подозирала какво правя, като се има предвид, че напоследък съм кралицата на безотговорността.

И то според собствената ми майка.

— Хайде, свирят нашата песен.

Заслушвам се. Групата, настанена в ъгъла, свири класическо произведение. Както спомена и Лукас — нямат вокалист.

— Това ли е нашата песен?

— Ами това е твоята банда, нали? Значи всяко парче, което забият, е наша песен.

— Така си е.

Токчетата ми позволяват лесно да се сгуша във врата му. Разкопчавам три копчета от жилетката му и плъзвам ръка по гърба му, докато се поклащаме в ритъм заедно с още няколко двойки.

Ксандър започва да си измисля абсурдни думи и да ги пее фалшиво в ухото ми.

— Защо не вземеш микрофона? Групата се нуждае от теб.

— Какво? Да не предпочиташ медения глас на Тик?

— Да.

— Аз също — засмива се той.

Женски глас прекъсва шегите ни.

— Здравей, Кейман.

— Майко. — Спира Ксандър и я прегръща.

Госпожа Спенс ме изненадва, като прегръща и мен. Прическата на русата й коса е перфектна. Веждите й са подчертани до съвършенство, а кожата й явно е инжектирана с нещо вълшебно, за да я направи мека и бляскава.

— Толкова е хубаво да виждам сина ми постоянно усмихнат. Много му отива, не мислиш ли?

— Наричам усмивката скритото му оръжие.

— Така ли? — повдига вежда Ксандър.

— Предимно наум, но понякога и зад гърба ти. — Поглеждам крадешком към госпожа Спенс. Аз съм себе си; надявам се чувството ми за хумор да не я отблъсква. На устните й грее усмивка, затова си мисля, че съм в безопасност.

— Е, това обяснява доста неща. — Придърпва ме от едната си страна Ксандър.

— Дойдох само да ви поздравя. За съжаление, не мога да остана. Някой трябва да се погрижи събитието да върви по план. — Ръката й се спуска по рамото ми. — Но нека си поговорим по-късно, само ние двете. Ще се радвам да те опозная.

Кимвам и се усмихвам, независимо от желанието ми да кажа: „Ето това звучи като качествено мъчение.“

Тя се отдалечава и Ксандър ме придърпва обратно към себе си.

— Не очаквам да запомниш имената на всички, но ще ти представя членовете на нашето семейство.

И той не само изброява имената на голяма част от присъстващите, но и разказва по някоя кратка забавна история за всеки.

— А това. — Посочва другия край на залата. — Е братовчедка ми Скарлет.

— А, да, куклата. — Накланям глава. — Наистина прилича на онази кукла.

— Нали? — засмива се той. Скарлет сякаш дочува разговора ни, защото поглежда към Ксандър и се запътва към нас.

— Скарлет.

Тя му подава ръка и целува въздуха до бузата му.

— Това е Кейман.

— Здравей. Слушала съм много за теб.

Хвърлям кос поглед към Ксандър. През цялото време ли говори за мен? И какъв е подходящият отговор на подобно изказване?

— Явно Ксандър има нужда да излиза по-честичко. След като аз съм основната му тема за разговор…

Скарлет докарва усмивка с размера на кукленската й двойничка и стисва бицепса на Ксандър.

— Видя ли кого е довел брат ти?

— Не, още не сме се настанили на масата — отвръща Ксандър и проточва врат, за да види дамата на брат си.

— На твое място бих я избягвала. Има комплекса на Пепеляшка.

— Сериозно ли? — засмива се Ксандър. — Лукас?

— Не съм изненадана, предвид това къде учи.

Ксандър споменал ли е пред семейството си, че съм бедна като църковна мишка? И ако беше, нямаше ли да се опита да омаловажи изказването на Скарлет, вместо да се съгласява с нея?

— Както и да е, радвам се, че се запознахме, Кейман. Трябва да тръгвам, Брадли току-що дойде.

Наблюдаваме я как се отдалечава. Очаквам Ксандър да замаже ефекта от разговора с нещо от типа на: „Скарлет е тотален сноб“ (а тя очевидно е). Но той не го прави. Вместо това ми предлага лакътя си и казва: „Хайде да се настаним“. В крайна сметка ме отвежда точно до Лукас.

— Нали Скарлет каза да ги избягваме?

— Няма как да стане. Местата са разпределени, а аз съм гладен.

— Кейман. — Става и ме прегръща с една ръка Лукас. — Не очаквах да дойдеш тази вечер. Решила си все пак да изпиташ върховната скука на бала.

— Да, ами… — Чудя се какво да кажа. Все още съм в шок от думите на Ксандър и Скарлет.

Лукас представя момичето от дясната си страна.

— Това е Лиа.

Лиа не се изправя, но ми се усмихва.

— Приятно ми е.

Ксандър издърпва стола до себе си и аз покорно се настанявам.

— Къде е Самюел? — оглежда се Ксандър. На масата има още две празни места и две картички с имена.

— Пътува насам.

Самюел пристига след пет минути и точно както Лукас прегръща Ксандър сякаш не са се виждали от години. Лукас се включва към прегръдката. После Самюел ни представя дамата си и си разменяме няколко любезности.

— Самюел — казва Ксандър с ръка на кръста ми. — Това е Кейман Мейърс.

— Онази Кейман Мейърс? — Впечатлена съм колко различно изглежда всеки от тримата братя. Ксандър определено е наследил тъмната кожа на баща си, докато другите двама са по-светли като майка си. — Толкова съм слушал за теб.

— Съжалявам.

Настаняваме се на масата и Самюъл подава празната си чаша на сервитьора наблизо, за да я напълни.

— Е, Кейман, имаш ли някаква връзка със семейство Мейърс от „Ес Си Ем Фармаси“?

Понечвам да отрека, но Ксандър ме изпреварва.

— Да, те са баба й и дядо й. Включени са в списъка с гости тази вечер. — Оглежда се около нас. — Все още не са пристигнали, но щом дойдат, ще накарам Кейман да ме запознае.

— Баща ми много уважава дядо ти — отбелязва Самюел. — Твърди, че човек, способен да докара такава печалба от магазини на средно ниво, е гений. Лично аз бих искал да вляза в главата на подобен умел бизнесмен.

Шокът блокира мисълта ми. Затова ли семейството на Ксандър ме харесва толкова? Защото им е казал, че съм богата?