Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (5)

Пета глава

Преди около година майка ми започна да организира в задната стаичка на магазина партита за рождени дни на момиченца. Тогава идеята звучеше абсурдно (и все още е така), но на нея й хрумна да поръчва незавършени кукли и да предоставя на децата възможност да ги довършат — дрехите, цвета на косата и очите — и в крайна сметка да се приберат у дома с кукла, оформена по техен вкус. Първоначално им позволяваше да оцветяват очите, но тази дейност се превърна в зловещо шоу. Така че сега аз стоя на касата и рисувам очи, докато мама е на партито отзад и помага на малките гостенки да подберат дрехите и прическите за куклите. В най-добрия случай подобен ден завършва със сто долара печалба за нас. Но през повечето съботи излизаме на нула, защото мама е мекушава и позволява на децата да си изберат повече от три дрешки за тоалет.

Днес успяхме да спечелим около двайсет долара. От все сърце се надявам майка ми да се откаже от идеята за съботни партита. Но в крайна сметка те я правят щастлива — самата радост от смеха на малчуганите — затова гледам да не се оплаквам. На излизане момичетата се кикотят, стиснали чисто новите си кукли, и пипат всичко по пътя си. Следващите два часа майка ми ще чисти „стаята за партита“, известна преди просто като стаята за почивка.

Вдигам очи и срещам погледа на Скай, следвана от Хенри по петите.

— Липсваше ни снощи — подхвърля тя.

— Какво имаше снощи? — Преравям паметта си набързо, но не успявам да открия никакво важно събитие.

— Участието на бандата ми в „Скрийм Шаут“ — отвръща Хенри с категоричен тон, сякаш е недопустимо да съм забравила за поканата му.

— А, да. И как мина?

— Той ми е написал песен — усмихва се Скай.

Хенри оставя китарата си на пода и се отпуска до нея.

— Мислехме си да повторим.

— Супер — отвръщам, докато преглеждам списъка на изчерпаните и поръчаните дрехи.

— Звучи, сякаш не й пука, но всъщност е много развълнувана — казва Скай на Хенри.

— Абсолютно — допълвам сухо.

— Кейвмен няма живот — издрънква няколко акорда на инструмента той. Замерям го с химикалката си, но в крайна сметка осъзнавам, че ми трябва и отивам да си я взема от пода зад него.

— Има си живот, Хенри — засмива се Скай. — Просто е скучен.

— Като се има предвид, че прекарвам половината от времето си с вас, Скай, на твое място бих внимавала какви ги говоря.

— Кейвмен има скучен живот — запява отново той. — Има си нужда от мъжле.

— Харесвам си скучния живот, благодаря.

Всъщност вече наистина посвикнах с рутината на ежедневието и ми иде да си оскубя косата само около веднъж седмично.

Скай изправя една от куклите на полицата до нея.

— Снощи наистина трябваше да дойдеш, Кейман. Защо пропусна?

— В колко часа се прибрахте? — питам я.

— Не знам… Някъде около два.

— Ето защо не дойдох. Тази сутрин бях на работа.

— Сякаш вече е пораснала — отбелязва Хенри.

Теб пък кой те пита?

— Изсвири й някоя песен, Хенри. Истинска песен.

— Добре.

Китарата зазвучава под пръстите му, а Скай грабва листа от ръцете ми и го оставя на щанда.

— Просто си вземи кратка почивка. — Завлича ме и ме тръсва на пода срещу Хенри. После ме поглежда, докато той свири. — О, едно момче пита за теб снощи.

— Къде?

— В „Скрийм Шаут“.

— Кой беше?

— Нямам представа, някакво тузарче; можеше да сложи цялото заведение в малкия си джоб. Беше се облякъл като за ревю. И имаше адски бели зъби.

По незнайна за мен причина, от тази новина по тялото ми полазват тръпки на страх.

— Ксандър?

— Не знам — свива рамене тя. — Не си каза името.

— А какво каза?

— Ами чух го да пита някакъв тип зад мен дали познава момиче на име Кейман. Онзи отвърна, че не познава, и докато се обърна, вече се бе отдалечил.

— Значи си е тръгнал?

— Не, остана за малко, послуша Хенри, поръча си кола. После си тръгна.

Ксандър ме е търсил. Това не е добре. За предпочитане е Господин Богаташ и неговата превзета персона да стоят надалеч.

— Сам ли беше?

— Не, с някакво момиче с къса черна коса. Но на нея май й беше доста скучно.

Сигурно е бил с братовчедка си. Свивам рамене.

— Кой е той?

— Внукът на една клиентка.

— Богатият внук на богата клиентка?

— Ахам.

— Трябват ни повече богати приятели. С тях ще се забавляваме доста повече.

— Какво имаш предвид? Има ли по-голямо забавление от това? — посочвам Хенри. — Та ние си имаме личен музикант.

— Дори не слушате песента ми — оплаква се Хенри.

— Съжалявам, звучи чудесно, миличък.

Хенри прекъсва песента си и прибира китарата в калъфа.

— Кейвмен, ще ти направя услуга.

— Моля те, недей.

— Изслушай ме. Ще те уредя с един приятел. Може да излезем на двойна среща. — Поглежда към Скай. — Тик е вокалистът на „Краставите жаби“.

Скай ме дарява с двайсет и четири каратова усмивка.

— О, да, той е страхотен. Много ще го харесаш, Кейман.

— Тик? Като кръвопиещия паразит^[1] ли?

— Не, по-скоро като тик на окото — демонстрира Хенри, смигвайки бавно. — Но това не е истинското му име.

— Стига бе! — възкликвам.

— Сериозно. Само че забравих истинското му име. Наистина сте един за друг. Ще го харесаш.

Изправям се и се връщам към документацията на касата.

— Не. Нямам особено желание да излизам.

И определено не искам да ме уреждат с момче на име Тик, което Хенри смята, че е идеално за мен.

— Моля те, моля те, моля те — започва да ме дърпа за ръкава Скай.

— Дори не го познавам. Ще се чувствам адски жалка.

— Лесно ще го поправим. Ще му кажа да намине през магазина тази седмица, за да се запознаете — предлага Хенри.

— Да не си посмял.

— Намирисва ми на предизвикателство — изсмива се той.

— Не е никакво предизвикателство, Жабо. Не го прави.

Дали ще е прекалено жестоко, ако насъскам някоя кукла срещу него?

— Спокойно, ще го направя лежерно. Няма да му казвам, че искаш да излезеш с него.

— Ами това е чудесно, предвид факта, че не искам да излизам с него.

Скай решава буквално да изтананика думата „Притеснение“, и Хенри отново се изсмива.

— Не се панирай, Кейвмен, ще се справиш. Просто бъди себе си.

Боже, не и тази реплика. „Бъди себе си“. Ненавиждам я. Все едно истинското ми Аз и Тик са се срещали преди, харесали са се и сега само остава да убедя моето Аз да присъства и този път. Няма никаква логика.

— Готова ли си, Дай?

— Да. До скоро.

Скай ми се усмихва лукаво, а аз изръмжавам. Въобще не е готино. Ще изпратят в магазина някакъв тип на име Тик и аз не мога да сторя нищо, за да ги спра.