Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (11)

Единайсета глава

За пръв път откакто се помня, в магазина има двама клиенти. И под двама клиенти имам предвид различни хора, пристигнали поотделно, и очакват да им помогна при избора на кукла.

Не се справям особено добре с децата — навярно това е истинската причина по време на партита аз да обслужвам „секцията за рисуване на очи“. Така че без дори да го обсъждаме, мама се насочва към майката с малкото момиче, а аз — към жената на средна възраст.

— Здравейте. Да ви помогна с нещо?

— Да. Бях тук преди няколко месеца — вероятно шест, вече не си спомням — и видях една кукла.

Изчаквам да продължи, но тя мълчи и аз подхвърлям:

— Налага се да проуча въпроса; не толерираме посещенията на кукли в магазина ни.

Жената се засмива изкуствено. Или по-скоро нервно.

— Да, добре е да съм по-конкретна — казва, докато се разхожда и оглежда поотделно всяка една кукла, а аз я следвам по петите.

— Ако я опишете, ще ви дам списък със заподозрени.

— Беше с тъмна, къдрава коса и трапчинка на лявата буза.

Жената описва себе си. Много хора харесват кукли, които приличат на тях. Така че изучавам дамата малко по-отблизо, за да се сетя коя кукла прилича най-много на нея.

— Тина! — възкликвам накрая. — Седяща кукла ли беше?

— Да. — Лицето на жената грейва в широка усмивка. — Да, името й наистина беше Тина.

— Значи е някъде тук, ще проверя. — Отивам до ъгъла в магазина, където бяхме сложили Тина за последно, но не я откривам. — Ще потърся и в склада.

Почти винаги поддържаме наличност на куклите, които се продават най-добре. Едната стена в склада е покрита в рафтове, където са подредени единични кутии за кукли. В дъното на всяка кутия е изписано името на куклата. Сякаш имаме частна кукленска крипта. Някъде по средата забелязвам името на Тина, вземам стълбата и се качвам, за да сваля кутията й. Струва ми се прекалено лека, но едва на пода разбирам защо. След като изваждам пълнежа, установявам, че в кутията няма кукла. Странно. В продължение на няколко секунди не успявам да превъзмогна объркването си, после се връщам в магазина и прекъсвам майка ми по средата на изречението.

— Съжалявам, мамо, би ли дошла за секунда?

Тя задържа показалец към мен, довършва разговора с клиента и ме придружава до касата.

— Какво става?

— Отидох да взема Тина от кутията й, но изглежда е била отвлечена.

— О, да, извинявай! Продадох я преди време. Явно съм забравила да прибера табелката с името й в чекмеджето.

— Добре. Просто се изплаших. Ще кажа на клиентката, че ще я поръчаме. — Отдалечавам се.

— Кейман — прошепва майка ми.

— Да?

— Опитай се да продадеш някоя от наличните кукли, преди да поръчваш нова.

Кимвам. Разбира се. Това вече се връзва. Майка ми иска да продаде стоката и тогава да прави нови поръчки. Идеята не е лоша и има шанс да ни изкара от дупката. Поне ми олеква, че има план относно голямата червена цифра в счетоводната книга.

— Съжалявам — казвам на дамата. — Тина си е намерила друг дом, но разполагаме с няколко кукли, които много приличат на нея. Ще ви покажа любимата ми.

„Любима“ е пресилено казано. Смятам да й покажа най-малко страшната.

Жената обаче не се хваща. Показах й пет кукли, подобни на Тина, и накрая тя се разстрои. Гласът й започна да трепери, а бузите й пламнаха.

— Много искам Тина. Няма ли как да я поръчам? Имате ли каталог?

Мама е изпратила клиентите си и идва при нас.

— Как да ви помогна?

— Исках да си купя една от куклите ви, но вече я няма.

— Тина — напомням на майка ми.

— Кейман показа ли ви другите ни кукли?

— Да, но те не ми вършат работа.

— Има ли нещо особено в Тина, което я прави специална за вас?

— Да. Татко ми купи такава кукла, когато бях малка. През тийнейджърските ми години куклата изчезна, а аз загубих баща си. Преди няколко месеца видях Тина и осъзнах колко много прилича на старата ми кукла. Не я купих, но оттогава не спирам да мисля за нея. Направо копнея за тази кукла.

От очите на жената капват няколко сълзи и тя ги забърсва припряно. Поглеждам настрани. Не искам да се взирам в нея. Или има още нещо. Дали не й завиждам, задето е имала толкова близка връзка с баща си, че се разстройва дори само при мисълта за него. Когато аз се сетя за моя, чувствам единствено празнина.

— Напълно ви разбирам — потупва я майка ми по рамото.

Разбира ли я наистина? Мама е била отхвърлена от баща си. Дали се сеща за него, докато успокоява дамата? Сеща ли се въобще за него? Или и тя като мен се опитва да избута спомена за баща си в най-далечната част на съзнанието си и се надява той да остане там?

— Съжалявам за загубата ви. Понякога точно малките неща ни връщат частица от някой специален човек. — Мама махва с ръка към мен и продължава. — Колкото и странно да се държи Кейман, тя ще ви поръча тази кукла. Дори ще ви дадем специална цена за нея.

Отлично схващам как ме превръща в изкупителна жертва, но няма проблем да понеса вината. Притеснява ме единствено фактът, че за пореден път майка ми не взема под внимание финансовите ни проблеми. Този магазин вероятно вече щеше да е фалирал, ако не я възпирах да прави твърде големи отстъпки на клиентите и да оставя момиченцата да си подбират прекалено много дрешки за куклите.

— Разбира се — отвръщам. — Ще ви покажа каталога, за да сме сигурни, че говорим за една и съща кукла. При нас редът е да се плати, преди да поръчаме куклата.

В момента последното, от което се нуждаем, е да поръчаме куклата и в крайна сметка жената да не дойде да си я вземе.

— Кейман — обръща се към мен мама, след като жената си тръгва.

— Какво?

— Не е за вярване, че си прекарала половин час с тази клиентка, без да разбереш защо държи точно на тази кукла. Нас ни е грижа за хората, Кейман. Прекарала съм достатъчно време с хора, абсолютно безразлични към околните, за да отгледам дъщеря, на която не й пука за другите, дори и да са непознати.

Майка ми никога не е крила какво се е случило с моя баща, но ме дразни как генерализира проблема. Не е ли възможно парите да не са играли роля в отношенията на тази малка група богати хора, сред които е попаднала.

— Не и на цената на чувствата й.

— Чувствата не струват нищо. Куклите обаче — да.

Тя ми се усмихва вяло и плъзга нежно длан през страните ми.

— Миличка, някой ден ще осъзнаеш, че чувствата са най-скъпото нещо във вселената.

Ето го отношението, което ще срути финансово магазина.

По-късно седя в стаята си, а това изречение се върти неспирно в главата ми.

Чувствата са най-скъпото нещо във вселената. Какво въобще означава това? Е, разбирам какво означава, но какво означава за нея? За моя баща ли говори? Или за своя?

От най-горния рафт в килера изваждам тетрадка, озаглавена „Донор на органи“, отварям на произволна празна страница и записвам изречението, което каза мама. Тук пазя цялата налична информация за баща ми. Всъщност разполагам с доста данни: името му, къде живее, дори как изглежда. Бях любопитна и в крайна сметка потърсих името му в интернет. Работи в голяма правна кантора в Ню Йорк. Макар да знам разни неща, не значи, че го познавам. Затова в тази тетрадка записвам всичко, което майка ми е казвала някога за него. А то не е много. Била е млада, когато се е запознала с баща ми, а и връзката им е приключила доста бързо. Понякога се чудя дали наистина го е познавала. Рядко успяваше да отговори на някой от въпросите ми, затова спрях да й ги задавам. Но от време на време споменава разни неща, които искам да запомня. Неща, които да ми помогнат да опозная… него? Себе си?

Дори самата мисъл за това ме побърква. Все едно се нуждая от него, за да бъда цялостен човек. Оставил е майка ми да се грижи сама за себе си. Как в такъв случай да търся прилики с него? Но аз съм практична, рационална и ако някой ден реша да го открия, държа да разполагам с цялата налична информация. Затварям тетрадката и подчертавам заглавието й за хиляден път. Откъде ще знаеш дали някой ден няма да ти се наложи трансплантация на бъбрек или нещо подобно. Затова пазя тетрадката си. Само заради това.