Кейси Уест
Разстоянието помежду ни (30)

Трийсета глава

— Значи те качи на самолет и те откара до факултета по природни науки, за да усетиш вкуса на колежанския живот. Какви бяха опасенията ти…? — Скай се опитва да ме предизвика да направя нещо още по-голямо за следващия ни кариерен ден, но как бих могла да го сторя?

— Ъм, всъщност той ще намине утре вечер, защото майка ми е на среща на асоциацията на малкия бизнес… — Не знам как да завърша мисълта си, затова свалям малка бижутерийна кутийка от рафта. На дървения й капак са залепени изкуствени камъни. Кутийката е идеално обяснение за решението ми да наричам мястото „Очевидни боклуци“.

С гръб към мен, Скай се заема да пренарежда стари книги.

— Не разбирам. Как това е кариерен ден? На срещата ли ще го заведеш? За да види как се разправят собствениците на малък бизнес?

— Не. — Оставям кутийката. — Всъщност мен ако питаш, майка ми няма да отиде на срещата. Подозирам, че ще излезе с мъж. Зад гърба ми.

Скай се обръща и си закрива устата с ръка.

— Чакай. Значи ти и майка ти излизате с мъже зад гърба на другата? — засмива се приятелката ми.

— Не. Аз не излизам на срещи с Ксандър.

Все още. Не и докато не събера кураж да кажа на майка ми. Дадох си срок една седмица, за да го сторя.

Скай забелва очи.

— Вие двете сте най-влюбените жени, които не излизат на срещи. Чакай. — Отива в дъното на магазина и извиква на собственичката, Лидия. — Книгите са подредени и табелата е обърната. Имаш ли нужда от още нещо?

— Не. Приятна вечер. Ще се видим утре.

Скай прокарва ръка под лакътя ми и ме отвежда до задната врата, откъдето се излиза на алеята зад магазина за кукли.

— Къде е майка ти? — Скай посочва празното паркомясто — обикновено тук стои нашата кола.

— Отиде на пазар, след като затворихме.

— Добре, да се върнем на кариерния ден. Не разбирам какво ще правиш с Ксандър.

— Аз — също. Мислех да проследя майка ми. Но вече ми се струва лоша идея. — Тя се засмива. — Хрумна ми друго за кариерен ден. — Изкачваме стълбите до апартамента ни.

— Миналата седмица убедих Еди да ни научи да правим легендарните му мъфини.

— Защо? — мръщи се Скай.

— Защото Ксандър ги харесва. И като цяло обича храната. Където и да отидем, накрая посещаваме любимия му ресторант. Защо да не поговори с Еди и да прецени дали би му харесало да има собствен ресторант.

— Оооо — възкликва Скай. — Колко мило. — С влизането вкъщи тя отива до хладилника — И още твърдиш, че не го обичаш?

Усмихвам се, докато тя рови из хладилника. Лампичката на телефонния секретар примигва и аз натискам копчето. „Едно ново съобщение“ — оповестява механичният глас, последван от женски глас. — Здравейте, госпожице Мейърс, обажда се Тина от кабинета на д-р Сондърс. Насрочихме ви ултразвук за петнайсети. Моля да дойдете половин час по-рано и да изпиете водата, както говорихме. Ако имате въпроси, обадете ми се.

Чувам как хладилникът зад мен се затваря.

— Не знаех, че майка ти е бременна — отбелязва Скай.

— Бременна? Какво?

— Ултразвук. Правят го на бременните.

Умът ми едва регистрира изречените от приятелката ми думи.

— Не е бременна.

— Така ли? Тогава защо ще си прави ултразвук?

Все трябва да има и друга причина да си направиш ултразвук.

— Не знам.

— Гади ли й се напоследък? Изморена ли е?

Връщам се няколко седмици назад. Напоследък не се хранеше много добре. Вероятно защото й се е гадело. А и определено беше изморена. Много изморена. Поклащам глава.

— Значи навярно е бременна. — Скай кимва към телефонния секретар. — А и я карат да пие много вода. Така правят бременните преди ултразвук, за да им направят измервания.

Не спирам да клатя глава.

— Все пак е вълнуващо, не мислиш ли? Ще имаш братче или сестриче.

— Вълнуващо? Да бе. Не. Не е бременна. Това е абсурдно. Тя дори няма… — На път съм да кажа „гадже“. Всъщност е доста вероятно да си има гадже. — Не е бременна.

Но ако не е бременна, какво е тогава? Залива ме тревожност. Има ли й нещо? Хората не ходят на ултразвук просто така, нали? Може пък да е стандартна процедура след определена възраст.

Скай идва до мен и ме потупва по раменете. Явно съм изпаднала в транс.

— Не е кой знае какво. Дори и да е бременна, какво толкова?

— Не е бременна — настоявам. — Прекалено е възрастна, за да е бременна.

— Тя е само на трийсет и пет — ухилва се Скай. Телефонът й звънва, тя прочита съобщението и се усмихва. — От Хенри е. С момчетата са в „Скрийм Шаут“. Идва ли ти се?

Поглеждам постоянната светлина на телефонния секретар. После хвърлям поглед и на вратата. Не ми стига въздух. Кога ще се прибере мама? Трябва да я разпитам. Но дали въобще ще ми отговори? В последно време отказва да споделя с мен каквото и да било.

Няма нищо. Майка ми е добре. Стандартна процедура.

— Да, ей сега идвам. Дай ми секунда.

Скай се колебае, но в крайна сметка тръгва надолу. Надрасквам бележка, че ще спя у приятелката си и я оставям на плота. Пъхам няколко неща в раницата си и заключвам вратата след себе си.

„Скрийм Шаут“ е направо пуст. Скай повдига въпросително рамене към бармана и той ни махва към вратата отстрани на сцената. Тръгваме по посока на музиката, процеждаща се в слабо осветената зала. Момчетата са насядали по диваните в тясна задна стая.

Хенри поздравява Скай, като изпява нежно „Ето го моето красиво момиче“ в съпровод на няколко акорда от китара.

Тя се усмихва и се намества в свободното местенце между него и облегалката на дивана.

— Здрасти, Кейман — смигва ми Мейсън.

— Здрасти — отвръщам, мятам раницата си до стената и се настанявам на пода. Искам да се стопя и да се изпаря поне за малко. Явно се получава, защото без да ме забелязват, момчетата започват да се заиграват с мелодии и текстове. Оставям смесеният шум от различните музикални интерпретации да се носи около мен.

Барабанистът Дерек пее импровизация за деня си. Карал си колата и слушал радио, отишъл до магазина, купил си мляко и т.н. Накрая въпросът му „Какво се римува с «пожарен кран»“ ме изкарва от транса.

Мейсън добива сериозно изражение и тъкмо очаквам да отвърне нещо от сорта: „Не ставай смешен. Защо пееш за пожарен кран?“, той изтърсва:

— Не знам, „жичков тиран“?

— Какво е жичков тиран? — пита Хенри.

— Не се ли сещате? Който събира жици. Превръща се в епидемия.

Засмивам се.

— Какво ще кажете за „хленч изтерзан“ — предлага Скай. — Ако наредиш думите правилно, ще се получи.

— Това е нашият хленч изтерзан за непотребен пожарен кран — изпява Хенри.

— Това е нашият хленч изтерзан за Хенри, жичковия тиран — засмива се Мейсън.

— Защо хленчът да е изтерзан? — питам. — По принцип хленчът не е ли подобен на рев?

Хенри изсвирва няколко акорда, втренчен в тавана и изпява:

— Изморен съм от хленч изтерзан, дай ми само шанс желан.

— Да. — Посочва го Мейсън. — Ще кръстим песента „Пожарен кран“.

Всички се смеят, а Дерек започва да реди куплети за шанса и новото начало. Направо не е за вярване, че току-що станах свидетел на раждането на песен с думите „пожарен кран“. Странно е да видиш как от нищото се създава нещо. Замислям се за себе си и за опитите на Ксандър да придаде съдържание на нищожния ми живот. И как в крайна сметка успява. Взе абсурда и противопожарния кран от песента ми и ме накара да разбера, че мога да съм нещо много, много по-различно.

След кариерния ни ден тази мисъл ме прави щастлива. Започвам да съчинявам куплети заедно с момчетата. Почти завършват песента, когато някой решава да се върне към абсурда със стиха: „И защо просто не ме оставиш да ям супа от костенурки?“

Дъхът на Скай секва, но после всички се разсмиват.

 

 

В десет часа смехът все още не е стихнал. Всъщност отдавна преминахме разумната граница и се отдадохме на забавни глупости. Скай се е проснала върху мен на пода.

— Време е да те прибирам вкъщи, малката — казва. — Утре сме на училище.

— Ще спя у вас! — изкрещявам.

— Така ли?

— Ами така пише на бележката, която оставих вкъщи, така че да.

— Йей! Пижамено парти!

— Да увием нечия къща в тоалетна хартия.

— Да, съгласна съм. Чия?

— Не знам — казвам, но веднага вдигам ръка, все едно Скай е учителка. — Къщата на Ксандър!

— Кой иска да увием къщата на Ксандър с тоалетна хартия? — виква тя.

Момчетата ни поглеждат и изсумтяват в хор.

— Нямаме нужда от вас. — Изправям се. — Хайде.

Скай тръгва напред и тъкмо и аз стигам вратата, някой ме дръпва за рамото и ме обръща. В притъмнелия коридор се озовавам с лице, допряно в гърдите на Мейсън.

— Тръгваш си, без да се сбогуваш? — целува ме по бузата той.

— Аз… — Отдръпвам се и го поглеждам в очите.

— Ти и Ксандър, а? — Примигва насреща ми.

— Мисля, че да.

— Сигурна ли си, че си подхождате?

Знам точно какво има предвид, но образът на Ксандър се стрелва в ума ми и кимвам.

— Знаеш къде да ме намериш — свива рамене Мейсън и изчезва обратно в стаята.