Христо Калчев
Оратория за козел и ангорска котка (8)

XIII

— Ясна ли ви е задачата, господин Алберти? — попита Хакел в цюрихския ресторант „Барман“.

— Не.

— Не ти е ясна или не искаш да участваш? Алберти запали тънка пурета, кръстоса крака и го погледна студено.

— Общо взето, и двете.

— Започва разговор за пари, нали?

— И така може да се каже. Моята цена е по сто хиляди на глава.

Хакел се усмихна.

— В конкретния случай ще получиш една десета от тази сума. Ние сме ЦРУ, а не Чеиз Манхатънбанк.

— Тогава си изберете килър.

— Избрахме си, Алберти. Теб! Алберти се усмихна презрително.

— Не очаквах, че сте толкова фалирало предприятие.

— Другояче бих се изразил, Алберти. Ние наемаме всеки според цената. Има ли смисъл да вадя снимките? Имам помия в джоба си.

— Не — ледено каза Алберти.

— И аз така мислех… Какво да правим, хората са грешни, но ние не сме злопаметни и ще заличим излишните познания от паметта си. Свършваш тази работа, получаваш скромния си хонорар и чистото досие и спокойно ще можеш да отвориш адвокатска кантора някъде в Орегон, например. Твърдят, че не си лош адвокат.

— А защо Орегон, моля?

— А ти какво искаш, да бъдеш юридически съветник на президента?

* * *

Сутринта Козела изчака момчетата да изтрезнеят, натъпка ги със супрадин, направи им силни кафета и един по един ги изпрати да изровят крадените си пари. Не че на него му трябваха, но бандитският манталитет, който беше започнал да развива, не му позволяваше да зареже на произвола на съдбата няколко стотин хиляди долара.

— До обяд да сте тук! — заповяда той. — През нощта тръгваме.

* * *

Когато Тефик излезе в английския двор на къщата си, видя Елеонора да реве неистово, но без глас. Тефик се хвърли към нея.

— Какво има, скъпа? — искрено уплашен, попита той.

Без да може да промълви дума, тя му посочи дъното на градината.

Осман, големият му син, прегърнал Габи през раменете, тя него през кръста, се разхождаше бавно, все още неуверено, но вървеше. Тефик се отпусна до нея.

— Как стана това, скъпа?

— Момичето започна да му говори на английски, започна да му крещи, грабна го за ръката и го издърпа. Това, което виждаш, е огромен напредък. Не позволява да го обличаме. Приготвя му дрехите и ако след десет минути не е готов, започва да крещи като луда, жалко, че не знам английски. Осман върви към подобрение, скъпи, и най-интересното — Вместо да мрази своята мъчителка, той се опитва да се усмихне, като я види.

Тефик седеше онемял до жена си.

— А Охран?… — плахо попита един от най-големите убийци на Леванта.

— Попитах я, скъпи. Каза, че с него ще бъде по-лесно, защото брат му щял да й помага.

Тефик затвори очите си в благословена молба към всички божества и стихии. Осман, живият труп, ходеше, даже премести ръката си от рамото на момичето, за да пропъди някаква муха, която му досаждаше.

Господи, Господи, безмълвно се помоли той, прегръщайки Елеонора, може и да имат късмет момчетата… После промълви полу на глас, полу на ум:

— Да не говорим за момичето. Иззвъня GSM-ът. Тефик го включи, но изчака да чуе насрещния глас.

— Братко, чуваш ли ме?

— Да. Чакам те.

— Довечера тръгвам към теб.

— Ще те посрещна с печено агне — каза Тефик и изключи връзката.

* * *

Козела отдавна беше излязъл от истинските новости на професията си и нямаше представа каква инфрачервена завеса му е приготвена на границата. Да имаш „Канал“ вече беше крайно недостатъчно, ако някой добре защитен технически реши да го запуши. Имаше и още един нов уред — степсърчър, който позволяваше с десет метра грешка да се прецени в коя посока се насочва плячката. Тази „машинка“ беше разработена за лов на мечки и глигани, но ЦРУ бързо схвана колко полезна би била тя в „сляпото прочистване“ на границите.

Докато чакаше синовете си, Козела се обади на Пентхаус и един час по-късно вечеряха в някакъв бандитски ресторант на улица „Черковна“.

— Не искам да ме разбереш зле, Пентхаус. Ти направи много за мен. Не съзнаваш каква услуга ти дължа, но нещо скърца в проекта ти, човече.

— В смисъл? — с пълна уста попита Христов.

— Дестабилизация, казваш, но не виждаш ли какъв стабилитет цари в държавицата. Президентът, премиерът, министрите са подигравани добродушно, Пентхаус. Един зъл виц не чух по техен адрес, а това значи, че народът може и да не умира от любов по тях, но поне ги уважава и най-важното — Вярва им. Костов еба майката на онзи татарин преди Доган и му издърпа електората. Ромите, какви ти роми, циганите във властта? Кога е било това?

— Предизборни трикове — каза Пентхаус. — Лошото е, че нашите комсомолски галфони не се сетиха да го направят първи.

— Хубаво лошо, фактите са на лице — каза Козела. — Ако аз бях читав гражданин, щях да гласувам и за Стоянов, и за Костов, но не съм и няма смисъл да го коментираме… Викнах те да ти кажа, че тази нощ заминавам за една седмица… имам нужда от почивка, от храна… аз влизам във възраст и не бива да се ебавам със съдбата. Като се върна, ще се обадя веднага, а вие гледайте междувременно да струпате компромати — сложна работа! — да пуснете „отровни езици“ сред турци и помаци. Когато се върна, заедно ще преценим шансовете. Разбрахме ли се?

Пентхаус кимна.

Козела стана пъргаво, огледа заведението — беше пълно с новите му мутри — и излезе.

* * *

Козела отиде в пощата и написа дълго, репортажно писмо на бившата си жена. Все пак Поли трябваше да знае истината за момчетата и не само него да обвинява за проваления им живот. Не я упрекна в нищо, не скри детайлите от объркания си живот, нито фаталните глупости, които синовете й бяха сътворили. Нарече ги „глупости“, за да омекоти поведението им. Все пак тя беше майка.

Козела пусна писмото с адрес МВР, друг не знаеше, и излезе от пощата. Беше шест часа вечерта. В осем и половина се бяха разбрали да тръгват. Подкара бавно, оглеждайки се за опашки. Не откри. Излезе на магистралата и ускори скоростта. Къде отивам? Защо? Какво ще правя там… в Белград? Всички тези въпроси бушуваха в главата му, но той знаеше, че няма да намери отговорите… поне сега, и опита да се разсее с музика. Това беше съмнителна утеха, макар че пееше Крис Риа…

* * *

Облечени като ловци, Козела и синовете му слязоха от колата край село Оплетня. Прехвърлиха се в скрития в една запустяла плевня джип и продължиха към сръбската граница. На пет километра от браздата зарязаха джипа и поеха пешком, заобикаляйки населени паланки, колиби. Тук-там лайваха кучета, но Козела беше забранил на момчетата да обръщат внимание на четириногите, колкото и зли да бяха… Вървяха бавно, но напредваха. Още два километра, зад онзи хълм почваше Сърбия.

— Старайте се да ходите безшумно! — за кой ли път ги инструктира той и тръгна към билото.

Беше му омръзнало да се крие като лалугер. Искаше му се да легне на някой горещ плаж и да напече и без това смъдящите го рани. И въпреки това вървеше като планински кон, водещ младите жребчета след себе си. Когато се изкачиха на хребета, Козела им направи знак да сложат биноклите си и да огледат метър по метър местността. Прибързан и сприхав както винаги, Иван каза:

— Сахара е по-населена… — изправи се… и умря.

Блесна инфрачервената точка на снайпера, чу се пукот и момчето падна мъртво. Ужасен, Асен се хвърли да помага на брат си и го сполетя същата съдба. Козела видя как куршумът проникна в челото му и излезе през темето.

Момчетата бяха мъртви, но снайперистът — не! С прословутото пълзене „тип змия“ Козела тръгна към инфрачервените убийци — или убиец — Колкото и да бяха, със зъби щеше да ги разкъса. Върна се на българска територия, скочи и хукна като луд. Някъде долу видя силует на джип, заобиколи го в тил и връхлетя шофьора. Уби го с един удар на тежкия си магнум, изхвърли го в храстите и седна да чака истинската си жертва, подпрян на торпедото на мощната „Тойота“…

Не му се наложи да чака дълго. Прехвърлил на гръб торбите на момчетата, преметнал снайпера през врата си, по пътеката се зададе Джон Алберти с някакъв негър с вид на Шакил О’Нийл.

— Къде си, Хенри, по дяволите! — нервно извика Алберти — Тръгваме веднага.

Козела се изправи, застреля негъра в зяпналата уста и се зае с Алберти.

— Събуй си гащите, педераст! — глухо заповяда той.

Алберти се поколеба, но тежък удар в носа го накара да се откаже от преговори.

— Умирам ли, Козел?

— Легни по корем — без да му отговаря, изсъска Козела. После завря една граната — миньонка в развратния му задник.

— Аааа — последното, което успя да каже Алберти, преди да се превърне в летящи меса.

Козела разбута труповете, прибра чантите на момчетата, супермодерния снайпер, степсърчъра, качи се в тойотата и едва преглъщайки сълзите си, потегли на запад.

 

 

Край

мотел „Джорджо“ Радотина

„Кървавият път на коприната“.