Христо Калчев
Оратория за козел и ангорска котка (3)

III

Самолетът достигна единайсет хиляди метра височина и „заспа“ във въздуха. Времето беше прекрасно — синьо безоблачно небе, синьо кротко Средиземно море. Освен екипажа и братя Гузман на борда имаше само още една двойка възрастни хора, по всяка вероятност семейство, които заспаха веднага след като машината набра височина.

— Стюардесата е страшна пичка — Каза Луис.

— Млъквай, глупак такъв. Самолетът е български.

— Да, ама аз съм парагваец — каза на английски малкият брат и стана.

— Къде отиваш? — изръмжа Иван.

— На майка ти у путката — каза на ухото му Луис и тръгна да търси момичето.

Намери я да си прави кафе в офиса между двете класи.

— Искате ли нещо? — усмихната подкупващо, попита Габи.

— Не. Вас търсех…

— Мен? — заля се във весел — на Луис му се стори еротичен — смях. — Да не би да ми поискате ръката? Луис седна и кръстоса дългите си кльощави крака.

— Това не е чак толкова лоша идея… нали?

— Кой знае — Габи седна срещу него. — Тук не може да останете без поръчка, господин…

— Луис Гузман. Налейте ми нещо тогава. Едно уиски.

— Много е скъпо, млади господине.

— Аз съм богато и глупаво момче, Което много ви харесва.

Габи скочи.

— Какво уиски искате?

— Без значение… Всъщност две. Едното за вас.

— Аз съм на работа, господин Гузман.

— Трогателно е, че ми запомнихте името, но нямате никаква работа. Възрастната двойка спи отдавна, а ако на брат ми му се допие нещо, ще ни намери сам.

— Той брат ли ви е? Не си приличате. Луис кимна.

— Той е красивият и умният, аз — глупавият и добрият.

Габи се смя до просълзяване, наля два малки бърбъна и седна срещу него.

— Мога ли да попитам защо идвате в България?

— Базов лагер. Ще разглеждаме Балканите, Египет, но целта ни е Индия… Общо взето ще скитаме три месеца.

— Блазя ви — каза Габриела. — Наистина сте богати момчета.

— А вие страшно красиво момиче. Габи наведе очи и тихо каза:

— Благодаря.

Луис брои до сто и я попита:

— Мога ли да ви целуна?

 

Когато Хуан потърси брат си, той вече ебеше стюардесата на някаква идиотска масичка, която нямаше повече от половин метър в диаметър. И тогава Луис направи фаталната си грешка. Разгорещен, на секунди преди изпразването, той изкрещя на български:

— Разкарай се!

Този вик обърна живота и на тримата.

* * *

Поли се размотаваше из пазар „Красно село“. Напук на мерките за сигурност, които МВР взе към Продан и семейството му, тя настояваше да ползват тази вила само в празничните дни. Колкото и да беше малък, некомфортен, панелен и така нататък, апартаментът все пак беше в София и тя не се чувстваше привилегирована пленница никому.

Утре беше Великден, а тя по свой начин — християнка. Не че толкова вярваше в Господ-Бог, но като всяка грешница, а тя беше грешница, се страхуваше от някакво наказание свише, което внезапно ще се стовари върху главата й. В четвъртък беше боядисала яйца, а сега търсеше пресни салати, без които Продан неохотно сядаше на масата.

Общо взето беше накупила всичко необходимо, но продължаваше да обикаля да търси домати. Имаше по всички сергии, но й се виждаха нитратни, пластмасови… по-скоро играчки за елха, отколкото за салата.

— Добър ден, госпожа Проданова — каза мек дамски глас зад гърба й.

Поли се обърна и застана очи в очи с изключително елегантно чернооко момиче, което не малко мъже биха нарекли красиво. Красива или не, не беше привилегия на една жена да коментира друга, но това, което не подлежеше на съмнение беше, че тази млада дама имаше върху себе си във вид на дрехи и бижута поне шестнайсет хиляди долара.

— Добър ден, познаваме ли се? — и изненадана, и притеснена, попита Поли.

— Не, и не е задължително да се познаваме — каза Габриела. — Имам едно послание за вас — подаде й лист розова хартия. — Прочетете го, моля.

„Майко, жив ли е баща ни — пишеше Иван. — ако е Жив, знаеш ли къде е? Отговори на госпожицата, която ще ти донесе тази бележка. Тя знае какда ни предаде съобщението.

Синовете ти.“

Поли залитна и щеше да се стовари насред пазара заедно с торбите си, ако момичето не я беше подкрепило.

— Лошо ли ви е, госпожо?

— Не… призля ми за миг… но трябва да седна някъде.

— Елате, тук, на петдесетина метра има едно много уютно и тихо кафене.

Поли препрочете бележката няколко пъти, отпи от ледения тоник и като че ли се почувства по-добре. Габи търпеливо чакаше. Пушеше дълга тънка цигара и отпиваше от малкото уиски, което на път за масата беше поръчала на видимо познатия й сервитьор.

— Познавате ли синовете ми, госпожице…

— Юлия. Казвам се Юлия. Не. Познавам е силно казано. Представиха ми се на летището във Франкфурт. Дадоха ми да разбера, че ги преследват… Не разбрах защо и не ме интересува.

— Преследват ги по цял свят — въздъхна Поли. — Като бесни кучета.

Тя отново взря невиждащи очи в розовото листче.

— Къде са те в момента?

— Бяха в Германия. Сега не знам… Може би са още във Франкфурт.

— Вие как ще им предадете съобщението?

— Ще напиша с червило на един от терминалите „Ж“, ако е жив и „М“, ако е…

— Стюардеса ли сте? Габи поклати глава.

— Не, но пътувам често. Работя в една фирма. Ще летя тези дни… до края на седмицата.

Мълчаха. Поли унило, Габи все повече губеше търпение. Тази затлъстяваща лелка бавеше мисията й, правеше я опасна и започваше да й лази по нервите.

— Госпожо, жив ли е бившият ви съпруг? — остро попита тя.

Поли вдигна глава, взря се в красивите антрацитови очи и кимна.

— Да, госпожице, Козела оцеля и този път… После й разказа всичко, което знаеше от Продан. Когато се разделиха, Поли помоли:

— Кажете им да се пазят, госпожице. Интерпол ги търси по цял свят.

— Съжалявам, госпожо. Нямам контакт с тях, но съм щастлива, че на терминала ще пише: „Баща ви е жив!“

* * *

Луис или Асен изигра, че му е нужна тоалетна, влезе и ревна като дете. Татко е жив!

Габи и Хуан-Иван останаха сами в елегантния й, мебелиран с вносни стоки, хол. Мълчаха. Иван беше вледенен от напрежение, мускулите на врата му бяха твърди като дряново дърво, ръцете студени и потни, но очите сухи и мозъкът действащ.

— Иди кажи на тоя лигльо да дойде. Веднага! Веднага, или ще го пребия.

Асен беше със зачервени очи, но овладян и решен да не позволи на брат си да го унижи пред… пред… Каква му беше Габи? — любовница, любима? Нито той, нито тя знаеха.

— Трябва да намерим татко — сухо каза Иван.

— В град като София? Сред милион и половина селяндури?

Иван кимна.

— Да, тук, в София. Ще търсим беемвето, което му оставихме. Това ни е единствената следа.

— Как ще го търсим, бе? Пеша?

— Не, глупако. Само на теб може да ти хрумне такава идиотщина. Отиваш още сега… Веднага и купуваш два мотора. Истински, мощни и с перфектни документи. Ние с Габи ще помислим как да заприличаме на пътуващи рокери. Изчезвай.

Асен потърси очите на Габи, не ги срещна, взе якето си и неохотно излезе.

Мълчаха дълго, преди Иван да каже:

— Знаеш ли колко отдавна не съм бил с жена?

— Какво искаш да кажеш? — отлично разбираща въпроса му, попита Габи.

Иван стана и се премести на канапето.

— Направи ми една свирка.

— Никога — тихо каза тя. — Аз не съм магистрална проститутка.

— Искаш да кажеш, че никога не си лапала хуй?

— Напротив, лапала съм и много обичам оралната любов като част от цялостното… — Габи млъкна.

— Ебане?

— Да.

Иван стана, хвана я за ръката и я заведе на леглото. Габи не се съпротивляваше. Не възрази и когато бързо и сръчно я съблече гола.

— Това ще бъде наша тайна, нали? — прегракнало попита тя.

— Развира се — Иван бръкна във влагалището й. Момичето беше плувнало в сокове.

Иван се съблече, положи я по гръб, разкрачи я и вкара хуя си в бръснатата й путка. Габи изръмжа, извика:

— Господи, какво парче! — и се разплака… За час и половина Иван наеба приятелката на брат си три пъти и щеше да продължи, ако Габи не беше казала:

— Не мога повече! Пресъхнах! — и се скри в банята.

Половин час по късно, когато Асен се върна, тя все още беше във ваната. Беше чувала много пъти хулиганския лаф „Ще ти скъсам путката!“, но за първи път Развираше, че и зад най-просташката фраза винаги е скрит здрав смисъл.

През нощта Асен се опита да прави любов с Габриела. Спяха в едно легло и вече повече от един месец се любеха всяка нощ.

Този път обаче получи категоричен отказ. Любезен, възпитан, но категоричен. Габриела беше твърде умна жена да се позове на главоболие, изпитаната хватка на прелюбодейките. Тя просто каза:

— Забрави, скъпи. Спи. Утре ни чака тежък ден.

И заспа. Асен обаче остана буден до сутринта. Беше съвсем наясно какво се е случило в този дом, докато той купуваше двата „Кавазаки“ из магазините на София.

Ще ми платиш с кръв това предателство, мръсно копеле!, скърцаше през зъби и сълзи Асен, загледан в махагоновия гръб на вече бившата си любовница.

* * *

Продан изслуша откровения разказ на жена си, но професионалният полицай в него направи своите изводи. Първо, момичето не се казваше Юлия и не работеше за никаква фирма, а най-вероятно беше стюардеса. Поли твърдеше, че е много красива, а там ги назначаваха предимно по това качество. Бяха необходими и езици, Развира се, но между две кандидатки за едно място по-грозната нямаше никакъв шанс.

Франкфурт? Дали там, или на някое друго летище се беше запознала със синовете на Козела, беше без всякакво значение, но щом момчетата бяха на летище, значи летяха за някъде, най-вероятно за София. Да, Иван и Асен Милетиеви — задължително с фалшиви самоличности — бяха тук и издирваха баща си. Ако Козела беше мъртъв, щяха да изчезнат по най-бързия начин, но Поли им беше изпратила хабер, че е жив и усилено се укрива след атентата срещу Генерала, а може би е и тежко ранен и бере душа в някоя тайна квартира.

За жалост, беше Велика събота, утре — Великден, и Проданов беше с почти вързани ръце до края на празниците. Можеше обаче да предприеме два хода и той пристъпи незабавно към действия. Поиска да му донесат снимки и документи на всички Юлии, които се водят на щат в авиацията и подкара към кафенето, където Поли се беше съвземала след шока от срещата си с Юлия. Беше затворено. На вратата имаше табела: „Заповядайте след празниците“. Великден! Разпита последните продавачи по сергиите. Никой не знаеше как се казва собственикът на кафенето, още по-малко къде живее.

Продан се прибра и зачака. След час, час и половина му донесоха папките на трите Юлии, свързани с авиацията. Поли беше категорична. Нейната Юлия не беше сред разпръснатите на масата снимки.

През нощта Продан поиска снимки и досиетата на всички стюардеси.

* * *

— Откъде започваме? — попита Асен, надвесен над картата на София.

Иван прокара една линия от Бояна до Кремиковци и го погледна зло.

— Избери твоята половина.

— Източната — наслука каза Асен.

— Добре. Имаш я. Тръгвай!

— А ти?

— Аз ще спя един час… Главата ми се цепи от шибаната ти ракия.

— Ти я купи — ехидно възрази Асен.

— Все едно. Тръгвай! Аз ще спя…

Асен го прекъсна:

— С Габи, нали? Един ден ще си поговорим по този въпрос, брат ми — грабна каската, тресна вратата и излезе.

Няколко минути по-късно Габи излезе от банята с черно боди, боса и разтреперена.

— Ще ме любиш ли, парагваецо — глухо, примряла за хуй, попита тя, знаеше добре, че именно затова е отпратил брат си.

— Асен знае, че се чукаме…

— Не знае… Аз му казах!

— Защо?

Габи седна на канапето.

— Може да не съм светица, но не си падам по тройките, сеньор Гузман. Беше грешка, че му се отдадох.

Иван стана и започна да се съблича.

— Той е мой брат, да му ебеш майката… Габи го прекъсна:

— С тебе ще полудея, с него се чукам дежурно.

Иван отиде при нея, опипа я — беше готова за любов, трепереше… Беше я обзело „мръснишкото“ настроение, както самата тя се изразяваше. Тогава иззвъня телефонът. Габи скочи ужасена.

— Това е той!

— Кой?

— После ще ти кажа… Мълчи, моля те. Едно закашляне ще бъде фатално.

— Кой е той, какво говориш… — но Габриела не отговори, само сложи пръст пред устните си и вдигна слушалката.

Последва любовен разговор, какъвто и в булевардните романи се червят да лансират. Иван разбра, че Габи говори с годеника си, че жилището, в което пребивават, е негово, че той е в чужбина и че като се върне в отпуск през лятото, ще се оженят. Нещастният годеник чу куп лъжи. Габриела прекарвала богомолци от Триполи до Джеда — затова не я открил, когато я търсил, в момента била с прахосмукачката в ръка — не била идвала в дома му две седмици.

Гола от кръста надолу, боса и разгонена, тя мъркаше като ангорска котка и, ей богу, беше доста убедителна. Когато разговорът свърши, Габриела остана няколко секунди с гръб към него.

— Обличай се — каза тя. — Днес няма да се чукаме.

Стана му смешно. Тази малка курва разиграваше благоприличие и вярност. Изправи се, отиде при нея и пъхна ръка между бедрата й. Габриела беше суха. Толкова по-зле за теб!, помисли той, наведе я, плю на задника й, разтри течността с пръст около ануса й и я облада анално. Габриела полудя. Колкото и да се мъчеше да запуши устата й, екстазът й пробиваше всичко, и озвучаваше квартала.

Иван се обличаше в рокерския костюм, когато Габриела излезе от банята. Беше свежа като роза, усмихната, забравила и благоприличие, и вярност.

— Как се казваш? — попита той. — Имам предвид цялото ти име.

— Габриела Петрова Кирилова.

— На вратата пише — Мирков.

— Апартаментът е негов — Габи посочи с пръст телефона, но жестът беше достатъчно ясен.

— А той кой е?

— Боян Мирков, дипломат… мой годеник… или поне беше.

— Къде е аташиран?

— Хага… първи секретар. Иван се замисли.

— Кога иде се върне… В отпуск?

— През август.

— Дотогава няма да се виждате?

— Ще се видим — тихо каза Габи. — Вдругиден летя за Амстердам… Той ще дойде там.

— Добре — Иван взе каската. — Кажи му, че съм те ебал в гъза! — каза той и излезе тихо. Колкото по-малко съкооператори ги познаваха, толкова по-добре и за братята.

* * *

— Продане, спиш ли?

— Не.

— Къде са момчетата?

— Не знам, Поли… честна дума, не знам.

Легнала по гръб в полутъмната спалня, придърпала завивката до брадата си, Поли гледаше някакво телевизионно предаване, но старото ченге отдавна беше забелязало, че нито вижда сменящите се картинки, нито духом присъства в леглото му.

— Какво ще стане с децата, Проди?

— Не искай от мен да те лъжа… ще ги арестуват рано или късно. Колкото по-рано, толкова по-добре за тях. Поли затвори очи.

— Ще ги осъдят ли?

— Да. Ще лежат дълго. Ако ги заловят, преди да изхарчат парите — между пет и седем години, ако се закучи процедурата — между петнайсет и двайсет.

— Но те са деца — изхлипа ужасената Поли. Продан прекара пръсти през косата й.

— Не са. Деветдесет на сто от престъпниците са на тяхната възраст, скъпа.

От очите й рукнаха сълзи.

— А ако открият баща си?! Поли.

— Тогава и римският папа не може да им помогне.