Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (5)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 25 гласа)

Информация

Корекция
kuyvliev (03.08.2006)
Сканиране
Дарко

Издание:

Христо Калчев

Оратория за козел и ангорска котка

вулгарен опус в до мажор

книга пета

Първо издание

(c) 1998, Христо Калчев, автор

1998, Жеко Алексиев, оформление на Корицата

(c) 1998, Камелия Вълова, редактор

Коректор Тинка Иванова

Художник Жеко Алексиев

 

Тази книга е предмет на авторско и търговско право на издателя.

С любезното съдействие на хотел „Родина“

История

  1. — Добавяне

VI

— Много съм разочарован, другари — започна Христов, заместник на Дебелия, новият Пентхаус, който всъщност беше много по-дебел от предшественика си. — Навремето се казваше: „Натискат ме от Москва.“, сега, срам не срам, ме натискат от Виена. Изхарчихме луди партийни пари да разкараме тия посрани демократи от властта, а те не само че не искат да падат, а напротив, гаврят се с нашите комсомолски лигльовци. „Завесата“ е бясна!

„Завеса“ беше задграничната централа на бившето ЦК на БКП начело с Огнян Дойнов. Медиите дълги години раздуваха фалшив конфликт между него и Андрей Луканов, но след убийството на основателя на „Пентхаус“ стана ясно, че всъщност те са били кукловоди в общ спектакъл, абсолютно недостъпен за овчата сива маса комунисти.

— Оказа се, че нямаме кадърни кадри, шефе — обади се Стефан Марчев. — Трети опит правим да създадем надежден екип — Кур! Провал след провал, да му ебеш майката. Понякога се чудя откъде се пръкнаха тия некадърници.

— Ние ги създадохме! — каза троснато Найденов. — Селяндурчета, отрасли с качамак и цвик, пращат ли се в езикови гимназии? После в институти за международни отношения… няма значение дали в Московския, или някъде другаде по света.

— Нали са деца на наши хора — иронично подхвърли Марчев.

Найденов скочи. Наближаваше седемдесетте, но беше жизнен и подвижен. Тези, които го познаваха отблизо, знаеха също, че е изключително умен и два пъти толкова безскрупулен.

— Природа отдихает, колега, както се изразяват братушките. Качествата в една фамилия обикновено се проявяват през поколение. Някой да е чул нещо за синовете на Чърчил, Де Гол, Аденауер? Не, нали? Няма и да чуете, да не говорим за психопатите, които произведоха нашите вождове Сталин, Чаушеско… Няма защо да ходим на екскурзия из историята, достатъчно е да си припомним за неадекватната Людмила и дебилния Владимир Живкови.

— Няма смисъл да повтаряме неща, които всички знаем — Кротко се обади Пентхаус. — Събрал съм ви да хапнем едно агне, не е красиво да оставяме жените да ни чакат цяла вечер. Искам да ви подхвърля една идея и утре, Илинден по стар стил, да се съберем и да я обсъдим. Вкратце — трябва да съберем десетина млади офицери, най-високия чин капитан, да ги купим, да ги обучим и след една година да им поверим управлението на страната под ръководството на „Пентхаус“, Развира се.

Участниците в тайното заседание се смълчаха.

— Преврат? — попита Евтимов след известно време.

— Не, опазил ме Бог — ухили се Христов. — Бунт на капитаните! Нещо като революцията на карамфилите в Португалия. Младите офицери само ще оглавят народното недоволство, което ние ще изфабрикуваме.

Пентхаус се изправи.

— Преспете с тази мисъл, колеги. Утре ще ви кажа повече, ще ви покажа и досиетата на офицерите, които съм избрал. Ще обсъдим заедно кандидатурите им. А сега — на масата, агънцето ни чака!

* * *

Никой не е престъпник до доказване на обратното, но у всеки човек дреме по един див Звяр, който, разбуди ли се, мигновено го превръща в престъпник в очите на правосъдието.

Но има и друга гледна точка — тази на личността, а тя винаги е в разрез с така нареченото гражданско общество.

Проданов беше опитал да прави любов с жена си. Отново провал… шести ли, седми ли, не помнеше вече. Помнеше обаче конфузията, с която ставаха от леглото, а това го озлобяваше. Господи, как го озлобяваше! Превръщаше го в стар, проскубан Звяр и тежко на оня дивеч, който минеше пред очите му.

— Тръгвам, Поли — провикна се той от вратата.

— Чао — сухо каза жена му, без да се показва от спалнята.

Пред вилата го чакаше служебното „Ауди“ и охраната. Продан взе GSM-а си от адютанта.

— Търсил ли ме е някой?

— Не, шефе.

— Добре, карайте към министерството.

Щом седна в колата, ежедневието го пое. Какво имаше да върши в този огнен ден, който в осем сутринта наближаваше трийсет градуса? Какво ли не, по дяволите! След доклада при министъра в девет го чакаха дванайсет, коя от коя по-неприятни, срещи, но първата и най-противната беше с онзи американо-италиански позьор Джон Алберти, а за нея трябваше да бъде добре подготвен.

Министър Бонев отсъстваше, генерал Божидар Попов прие рапортите и шефовете на отдели се отправиха към кабинетите си. Беше девет и половина, когато директният. му телефон иззвъня. Обаждаше се един от най-способните му сътрудници — куц, гърбав, стар ерген, но гений на радиоконспирацията.

— Шефе, зает ли си?

— Не, кажи, Компир?

— В този момент Козела и Сирака си пият заедно кафето.

Проданов настръхна.

— Къде?

— Не знам. Свързаха се по един неразгадаем код. Радиото имитира реклама, после — Два дни по-късно — се излъчи контра реклама

— Не ми говори глупости, Компир! — Кресна Проданов. — Намери го!

— Не мога — тихо и унило отговори сътрудникът му — без помощ.

— Каква помощ ти трябва, по дяволите! — този път Проданов се разкрещя истински. — Ще се кача при вас и ще ви пребия от бой, некадърници такива.

— Заповядай — кротко парира Компира, — но резултат няма да има.

— Чакай — Проданов отиде да пикае, наля си кафе и се върна на телефона. — Компир?

— Слушам, шефе.

— Каква помощ ти трябва?

— Искам спешно да извикаш Иван Развигоров.

Проданов отново избухна:

— Ти луд ли си бе, селяндур скапан. Та той е пенсионер от толкова години! — Проданов се задъхваше от яд. — Ще те уволня, Компир. За такива идеи в ЦРУ щяха да те застрелят.

— Дреме ми на хуя — спокойно каза Компира. — Децата ми няма да умрат от глад. Имай предвид, че Сирака и Козела са ученици на Развигоров и ако някой може да разгадае тайнописа им, е само той. А сега си еби майката. Ако още един път чуя заплахи от устата ти, няма да ми видиш очите…

Проданов отпи глътка кафе и каза:

— Извинявай, Компир, изнервен съм до смърт — но нямаше кой да го чуе.

Генералът допи кафето си, изправен пред прозореца, после набра номера на деловодството.

— Намерете спешно номера на о. з. полковник Иван Развигоров и се свържете с него. Кажете му, че го каня спешно на разговор. Ако приеме, уговорете часа и му пратете кола.

След десет минути секретарката се обади.

— Господин генерал, полковник Развигоров ще бъде тук в единайсет.

— Благодаря, момиче — Проданов затвори телефона и се обади по директния код. — Компир, Развигоров ще бъде тук след час и половина… в единайсет. Ела и ти.

— Не си в час, Проди! Вие ще дойдете при мен. В твоя кабинет освен да се напием, нищо друго не можем да свършим.

— Пичка ти лелина! — Кресна генерал Проданов. — Чакай ни!

След това си наля втора чаша кафе и седна да чака ченгето от Интерпол.

* * *

— Искате да играем ва банк, генерале?

— Досега как играем? — отегчено попита Продан.

— На индианци в гората, непреводим идиом — Алберти махна с ръка. — Няма значение. Синовете на Козела са синове на вашата настояща съпруга, нали?

Генералът кимна.

— Ако ги арестуваме, което означава дълги години затвор, или по-лошото — ако ги застреляме при опит за бягство или съпротива, как ще реагира жена ви!

— Предполагам, че ще бъде много нещастна.

— Предполагате?

— Да. Вкъщи на тази тема не се говори. Алберти запали цигара, отпи от кафето.

— Аз, генерале, не бих допуснал собствената ми съпруга да бъде нещастна.

— Така ли? — язвително попита Проданов. — И какво ще направите да облекчите мъките й?

— Всичко, включително бих подписал съюзен договор със Сатаната.

Продан разбра накъде бие агентът за специални поръчки.

— Искате да кажете, че съм в комбина с Козела и момчетата?

— Не аз, вие го казвате, но появи ли се и най-малкото подозрение в нечиста игра, оперативните екипи се сменят.

Проданов се усмихна кисело.

— Добре, че не ти определяш оперативната обстановка, американецо.

Алберти се изправи.

— Днес министър Бонев ще получи официален меморандум на Интерпол и моята служба, с които настоятелно се иска отстраняването ви по подозрения във връзки с престъпния свят.

— Алберти! — тихо каза Проданов.

— Кажете, генерале?

— Вън! И никога, под никакъв претекст, не се мяркайте пред очите ми.

Когато американецът излезе, Проданов повика най-нахалния папарак на министерството.

— Знаеш ли кой е Алберти?

— Развира се, шефе. Току що излезе от кабинета ти.

— Искам да го разнищиш. Ако се налага да влезеш в гъза му, и там ще влезеш. За това ти се плаща. Разбра ли? Захари Захариев — Шопа се ухили от уши до уши.

— Умирам за сериозна работа, генерале.

Проданов посрещна бившия си колега Иван Развигоров — масивен, белокос мъж на среден ръст, но с видима физическа мощ и тяло, лишено от грам тлъстина.

— Как се сетихте за стария бракуван кон, Продане? — попита о. з. ченгето, подавайки му ръка.

— Всички сме за бракуване, Разви… — уклончиво каза генералът. — Ела, Компира ни чака.

— О-хо, става сериозно — каза Развигоров. — Какво иска старият вампир?

— Да вървим, ще видиш.

Компира и Развигоров бяха от Самоков и заедно бяха постъпили на служба. Иван Петков — Компира беше физически обременен с крехко здраве, затова толкова сполучливо се запълваха с така наречения Разви. Единият мислеше, другият действаше. Навремето Развигоров дори го беше канил за кум, но получи тъжен отказ.

— Не съм фотогеничен, копеле.

Въпреки това дойде на сватбата с нов черен костюм и направи най-скъпия подарък на младото семейство. Първият хладилник на Развигорови беше от Компира.

Когато с Проданов влязоха в кабинета на Иван Петков, Развигоров се провикна:

— Посрещай гости, стар воден плъх — но като срещна лицето на министър Бонев, млъкна сконфузено.

— Виноват, господин министър.

— Няма нищо, полковник, и аз обичам да се шегувам със старите си приятели.

Седнаха мълчаливо около масата за заседания, сервираха им кафе и докато го пиеха, Компира каза:

— Трябваш ми, Разви. С разрешението на министъра те каня да се върнеш в службата. Развигоров се разсмя кисело.

— Аз съм извън играта от години. Кой знае какви чудеса от техника сте въвели и какво… да ги гледам като теле железница? Благодаря, господин министър, но аз отдавна съм се деквалифицирал.

— Разви — продължи да говори Компира, без да реагира на отказа. — Предстои една много люта битка между ветерани. Сирака и Козела са се съюзили срещу цял свят — нашето МВР, Интерпол, ЦРУ и така нататък. По нечия поръчка опитаха да убият министъра във вилата му. Чия поръчка? Момчетата на Козела са откраднали близо половин милион долара и някой от специалните агенти е тръгнал за парите. За парлама изпратиха една латиноамериканска оперета, някой си Джон Алберти, но се басирам хиляда срещу едно, че истинските авджии са други…

— И са отдавна в София — прекъсна го Проданов.

— Точно така… Ти, самоковски глупако, се славеше с най-добрия си нюх. Сам казваше, че струваш колкото една дузина немски овчарки. Сега е моментът да го докажеш.

Развигоров пиеше кафето си мълчаливо, но напрегнато, и всички виждаха колебанието му.

— Името Хакел говори ли ви нещо? — най-накрая попита той.

— Резидентът на ЦРУ в Швейцария? — каза Проданов. Развигоров кимна.

— Това му е легендата. Всъщност той е човекът, който планира, организира и провежда мокрите дела на Изток. Щом Козела е опитал да убие генерала, значи действа под неговите заповеди, което означава, че ще се появи отново.

— От теб искам да ми кажеш как да го спрем! — почти изкрещя Компира.

Развигоров отново се усмихна кисело.

— По мое време Хакел оперираше от хотел „Савоя“ в Цюрих, хотел „Игнатия“ в Солун и „Хилтън“ в Бейрут. Не вярвам да си е променил навиците. Проверете! Сгащите ли Хакел, Козела е в ръцете ви.

Мълчаха дълго, министърът запали лулата си.

— Защо мразиш Козела, Развигоров?

Разви поклати глава.

— Грешите, не го мразя, напротив, той е от малкото ченгета, които истински уважавам, но законът… Обичам законността, Проди, въпреки че ни преди, ни сега се е спазвала. Сирака ми е бил началник дълги години. Справедлив и честен мъж… и смел. Сам е изплувал от калта и освен за семейството, което обожава, за нищо друго не му пука, уверявам ви. Ако сте принудили Сирака и Козела да тръгнат срещу вас, направили сте грешка, която много трудно ще поправите!

— Ти! — каза Компира.

— Какво аз?

— Ти ще ги спреш.

Развигоров се засмя искрено развеселен.

— Ти чуваш ли се какви ги дрънкаш бе, самоковски Компир. Та аз съм пенсиониран полковник от миналия век… дето има една дума. Това е работа за млад човек. Да иде във Виена и да разнищи така наречената „Завеса“ на бившето ЦК, да си завре носа в казармите — болшевиките агитират младите офицери да вземат властта, знам го от зет ми, капитан от Горнобанската танкова бригада…

Министърът се изправи.

— Вие ще свършите тази работа, генерал Развигоров! — Високо каза той, после снижи тона — с хората, които си подберете. Операцията ще я кодираме като „Прочистване“, вас като Чистача. На добър час!

Министърът се обърна и излезе.

— Ще ти скъсам главата, Компир! Таман бях забравил какво е да си под пагон.

— Ще си припомниш, шефе — хитро усмихнат, каза старият му приятел, стана и с кривото си тяло докрета до подобие на бар, извади бутилка коняк, чаши и се върна на масата. — Господа, това събитие трябва да се полее! — после се обърна към Развигоров и му размаха пръст. — И ти забранявам да ми се дървиш. Без мен щеше да станеш генерал на путкин ден.

Половин час по-късно Проданов извика Развигоров в кабинета си.

— Седни, Разви. Ще пиеш ли нещо?

— Ако имаш водка, давай, че тоя коняк ми скъса червата.

Проданов извади бутилка „Финландия“ от хладилника, бутилка газирана вода и ги остави пред него.

— Ти няма ли да пиеш?

— Ще пия, като измия чашите.

— Нямаш ли секретарка?

— Имам, но я държа далеч от пороците си — Проданов донесе две големи и две по-малки чаши и седна. — Наливай!

— Ти си домакинът. Проданов взе бутилката.

— Превземаш се, Разви. Не е в твой стил. Развигоров се засмя, бялнаха се едрите му здрави зъби.

— Много вода изтече, откакто не сме се виждали, Проди. Навремето аз бях Разви Звяра, а вие дребни офицерчета за още по-дребни поръчки. Но животът е ташак работа, както сам виждаш. Днес ти си генерал-лейтенант, шеф на една от най-шибаните служби в министерството, а аз, макар току-що произведен генерал, се явявам твой подчинен. Ако ти налея водка и някой види, ще си рече: „Разви се подмазва на шефовете!“ — Развигоров отново се заля от смях. — Водката е прекрасна, Продане. Компира никога нищо не е Развирал от пиене.

Пиха мълчаливо, после Продан каза:

— И сега какво, ние с теб се явяваме тандем, така ли?

— Тандем се прави от патрулиращи ченгета. От нас, господин генерал-лейтенант се очаква да се превърнем в бич Божи! — Развигоров се замисли, а и Проданов не бързаше да вземе думата.

— Сирака не знае, че съм се върнал в министерството, утре, най-късно вдругиден, ще научи, но аз ще го намеря тази вечер. Ще се опитам да му спася гъза, ако не е закъсал много. Знаеш каква орлица-майка беше за всички нас навремето, дължа му го. Ако успея, ще тръгна срещу Козела…

— Ще тръгнем срещу Козела, Разви!

— Не, казах: ще тръгна срещу Козела. Ти ще стоиш тук под вентилатора, а аз ще ти го доведа жив или мъртъв. Това копеле не е лъжица за всяка уста — Развигоров се изправи. — Благодаря за водката. И още нещо, не подценявайте конспирацията в армията. Проданов кимна.

— Още сега ще разпоредя оперативно наблюдение. Кога ще дойдеш тук?

— Утре сутринта за оръжие, бронежилетка, каска и всичко необходимо. Компира ще се погрижи. Ти обаче ще трябва да ми осигуриш пропуск и служебна карта.

— Донеси четири снимки. Половин час по-късно ще имаш всичко необходимо.

* * *

Козела беше наел една частна вила в Панчарево. Собствениците си я бяха върнали по закона за реституцията, но живееха в Париж и за тях беше добре дошло един благообразен господин на средна възраст да се грижи за имота им, отколкото мангасарите да го разграбят. На всичко отгоре Козела им беше предплатил в долари за половин година и поднесъл приемлива легенда.

— Не живея добре с жена си, а ми се налага да напиша една книга на спокойствие! — Беше казал Козела на собственичката.

— Каква книга? Роман? — любопитно го бе попитала тя. Козела се бе усмихнал, колкото му позволяваха шевовете.

— Не, госпожо, изследвам специална материя.

Жената не попита повече.

Къщата беше в средата на вилната зона, но имаше близо два декара двор и беше строена така, че да не се вижда от никъде. Гъста зеленина я ограждаше на три пръстена, един овощен — Край оградата, втори — на стотина метра от нея и пред самата вила — пояс от борове и декоративни храсталаци. Идеално убежище, беше помислил Козела при първия оглед. Ебати мухлясалия зандан!, синовете му, но само Иван събра кураж да го каже.

— Млък! — изсъска ченгето. — Първо, вие сте във вилата на царски министър. Достатъчно е да видите библиотеката и картините, за да престанете да лаете, и второ, вие сте мои затворници! Уверявам ви, че е за предпочитане пред кой да е щатски федерален пандиз.

На третия ден момчетата оцениха достойнствата на къщата, ядяха плодове като не видели, измислиха си някаква игра подобна на боулинг и престанаха да мрънкат. Козела ги дебнеше под око. Бяха започнали да спят по десет часа, да ядат до припадък. Една съседка беше наета да доставя храна и да готви и много скоро изразът на лицата им се промени. Напрежението от очите им падна, вече не се чувстваха преследвани зверове, руменината по бузите им се възвърна и отново станаха деца.

Козела лежеше по гръб, четеше почти механично някакво криминале — „Горещата конспирация“ от някой си Робърт Лъдлъм — и чакаше да дойде време, за да отиде на среща със Сирака. Какви глупости пишат тия съвременни писатели, мама им да еба!, мислеше той с нарастващо раздразнение. Натъпчат се с информация за новите технологии и мислят, че това е достатъчно. Деца бягаха сами от охраняван дворец в Бахрейн, един седемдесетгодишен старец действаше по-бързо и ефикасно от Джеймс Бонд на млади години! Козела прескачаше цели глави, когато суперменщината му идваше в повече, но когато мъж и жена — ченгета — попаднаха разкрити в дома на супер врага и успяха да насъскат собствените му хищни птици срещу него, Козела затвори книгата, хвърли я на масата и разтри белезите по лицето си. Какво ли не го болеше, по дяволите! Но трябваше да стиска зъби, докато измъкне себе си и онези двама млади крадци — синовете си, на безопасно и недостижимо за дългата ръка на Интерпол място. Кое обаче беше това кътче на света, мамичката му? в Европа и Северна Америка нямаше такова обетовано парче земя. Момчетата бяха направили от Парагвай най-опасната страна за себе си, а тя приютяваше охотно престъпниците на целия свят — от нацистките СС офицери, до компрометирани мафиоти от всякакъв цвят и националност. Островите в карибския басейн бяха под американски контрол, а именно дългата и безмилостна ръка на американската данъчна полиция беше по петите им. Оставаше Мексико, заветното, бленувано Мексико, но пътят дотам беше свързан с много рискове…

Козела погледна часовника си и стана. Беше време да тръгва за среща със Сирака.

Завари момчетата да играят табла в беседката зад вилата. Бяха се скарали, готови да се хванат за гърлата.

— Спокойно — баща им затвори таблата. — Като не знаете да губите, няма да играете!

— Къде си тръгнал? — попита Асен.

— На среща с един бивш колега. Ще взема такси, вие пазете вилата.

— Ще вземеш такси при три коли в гаража? — възкликна Иван. — Ти си луд.

— Може и да съм луд, но ще взема такси.

— Аз излизам! — заяви Иван вироглаво. — Ще ида да вечерям като човек, после на дискотека… Имам нужда от жена, аз не съм чекиджия, баща ми.

Козела ги изгледа изпод вежди. Да, може би една вечер на разтоварване нямаше да им е излишна.

— Излезте, но се разделете. Където и да ходите, ходете поотделно! В никакъв случай не се събирайте двамата! Ясен ли съм?

— Да, татко… — каза Асен. Козела го прекъсна:

— Вземете беемветата и дръжте GSM-те включени. По някое време ще ви потърся.

* * *

— Здравей, Козел — Сирака стана от стола и му подаде ръка.

Бяха в едно абсолютно празно витошко заведение. В течение на разговора се разбра, че е собственост на о. з. генерал Петър Кирилов — Сирака.

— Тук този прякор не е здравословен, Сирак — каза Козела, стискайки ръката му.

— Бъди спокоен, тук всичко е здравословно. Сядай! Какво ще пиеш?

— Водка със сода.

Сирака вдигна ръка. Веднага се появи млада келнерка и почти мигновено изпълни поръчката.

— Наздраве, Козел.

— Наздраве… Добре изглеждаш, Сирак, да не ти е уроки.

И двамата се засмяха криво, дежурно и напълно фалшиво.

— Отдавна не бях чувал добри думи за себе си — Сирака запали цигара, облегна се на стола. — Помниш ли Иван Развигоров?

— Разви Звяра? Естествено. Цял живот ме е мразил по неизвестни за мен причини.

— Добро попадение на министър Бонев. От вчера, с чин генерал-майор, Разви се е върнал в службите и утре е по петите ти.

— Сигурен ли си?

— Деветдесет на сто. Тази вечер, в седем и половина, ще дойде вкъщи. В седем и четирийсет ще съм сто процента сигурен.

— Откъде знаеш, че е обратно в кюпа?

— От мои частни източници, Козел. Не случайно целият ми живот премина в онова министерство. Пиха мълчаливо.

— Защо ми правиш тази услуга, Сирак? От мене никога нищо добро не си видял.

— Нито лошо, Козел… Както и да е, не допускай Разви близко до себе си и измисли начин да срещнем децата. Дъщеря ми се поболя по един от синовете ти… цяла бащичко, не казва кой.

Козела мисли дълго.

— Това заведение безопасно ли е?

— В известен смисъл… Колкото може да бъде сигурна софийска кръчма, но е моя собственост и мога да го затворя, когато поискам. Като днес например.

Козела допи водката си и стана.

— Утре вечер в осем доведи момичето тук. Аз ще ви заведа при синовете ми.

* * *

Габи вечеряше с Боян Мирчев в „Руския клуб“. Беше приела настойчивата му покана с досада и не малка доза неприязън. Аз започвам да го мразя!, мислеше тя, докато се готвеше за излизане. Закъсня с двайсетина минути и завари Боян разтревожен, вперил поглед във вратата.

— Вече мислех, че няма да дойдеш — нервно каза той, докато я настаняваше на масата.

— Най-добре беше да не идвам — дръзко, гледайки го в очите, каза Габриела. — Поръчай ми едно уиски. Вечеряла съм.

— Габи!

— Слушай какво ти казвам, Бояне. Само едно уиски със сода… и речта ти.

— Каква реч?

— Не може да неси си подготвил многоточкова реч на тема колко съм неблагодарна и какво прекрасно семейство бихме могли да бъдем.

— Ще бъдем, Габи.

— Никога!

Приближи келнерът и временно разсея напрежението на масата. Мълчаха, докато чакаха да изпълнят поръчката им. Габи разсеяно рееше поглед по масите, Боян се мъчеше да преодолее обидите и да превземе моралния връх в този видимо тежък разговор.

— Наздраве — каза Габи, — и не се сърди като децата. Бяхме заедно, вече не сме, това е. Трябва да свикнеш, Бояне.

— Преди ми викаше Боби — Все повече губещ почва под краката си, промълви той.

— Това беше едно време и никога няма да се повтори.

Мирчев се облакъти на масата.

— Но защо, Габи… Ние се обичаме, обявихме годеж, скоро ще станем семейство.

— Ти имаш температура — с леден глас и очи, пълни с презрение, го прекъсна Габриела. — казах ти: дойдох за последен път и да чуя за последен път „много важните неща“, които имаш да ми казваш, въпреки че идеално знаех накъде ще поведеш разговора. Но, Бояне, това беше краят. Ще си допия бавно питието и ще си ида завинаги. Точка!

— Излагаш ме пред колегите…

— О, стига глупости! — Габи повиши глас, но бързо го смъкна. — Твоите предани приятели до един искаха да ме чукат. В това отношение съм чиста пред теб. Можеш да им го кажеш!

Боян Мирчев се облегна отново в стола, изпи полу на екс ракията си, поръча нова, изчака и попита:

— Нали знаеш, че имам връзки в разузнаването?

Габи кимна.

— Като започна тази криза между нас, първоначално я отдадох на женски капризи, после си рекох, че се е появил някакъв любовник. Временна страст — както пламва, така гасне, но после…

В този момент Асен влезе в „Руския клуб“. Беше сам. В първия момент не я видя, но като седна и взе менюто, погледите им се срещнаха. Габи издебна Боян, докато бъркаше в салатата си, и му направи знак да не се издава. Асен кимна разбиращо.

Габриела нервно прекъсна Боян:

— Поръчай ми още едно уиски, моля те. Аз ще си го платя.

Той изпълни молбата й. Едва сега Габи си даде сметка, че е пиян. В нейната компания пиеше втора евксиноградска гроздова, но преди това кой знае колко си беше подложил за кураж.

— Момче, още един „Паспортс“ със сода и много лед — и продължи като на себе си: — Щяла да си плаща питието! Ей, моя любов, все още жена не си е плащала сметката на масата на дипломата Мирчев! — гласът му зазвуча нервно, пиянските нотки се чуваха.

— Извинявай, ако съм те обидила — примирително, дори извинително, каза Габриела.

— Обиждаш ме, Развира се! Обиждаш ме непрекъснато! Цялото ти поведение е кръвна обида за мен — Боян преполови чашата, затисна огъня с вода. — Докъде бях стигнал… А, да, та моите хора от разузнаването ми разкриха причината за разрива — Боян се усмихна разкривено, злобно, пиянски. — И така, Габриела Петрова Кирилова, дъщеря — единствена дъщеря — на великия Сирак, в кой от двамата сина на Козела си влюбена, в Иван или Асен?

Габриела изтръпна, но успя да се овладее.

— За пръв път чувам тези имена!

— Да, така си казала и в следствието, но нашата информация е друга. И така, любов моя, преди да отида да се изпикая, искам да ти се закълна тържествено. Аз ще се добера до братята преди теб и тогава — тежко им! И в Ханой ще завидят на смъртта, която съм им замислил.

Боян се изправи, залитна, намигна й пиянски, но овладя походката си и тръгна към тоалетните, които бяха на втория етаж. Когато се увери, че е завил по стълбите, Габриела скочи, сграбчи чантата си и отиде на масата на Асен.

— Имаш ли кола?

— Да.

— Тръгвай!

— Но аз току-що си поръчах вечеря.

— Майната й на вечерята, ще я плати видният дипломат Боян Мирчев, който утре от вестниците ще научи, че е уволнен от Министерството на външните работи.

Габи хукна към изхода, Асен се поколеба за миг, но я последва.

* * *

Иван Развигоров имаше стара прострелна рана от куршум, който беше минал през десния крак и излязъл през левия. Куршумът, Развира се калибър 7.65,само да беше минал десет сантиметра по-горе или по-долу, щеше да го остави без крака. Имаше и други рани, но за тази полагаше грижи, иначе трудно ставаше от леглото.

Жена му Мария го посрещна ласкаво за обяд — Както винаги в последните двайсет и пет години. Целуна го, повдигайки се на пръсти, и заповяда широко усмихната:

— В банята и на масата!

Разви прегърна жена си, прокара пръсти през започналата й да посивява коса, целуна я по темето.

— Какъв буламач си сготвила?

— Чушки пълнени.

— Червени с месо? — То се Развира от само себе си, генерале.

— Идвам.

Иван Развигоров се изми, смени лапите с меча мас и живовляк, които жена му беше приготвила — процедура, която извършваше всеки ден от десет години насам без грам ропот или каквото и да било демонстративно недоволство, и седна на масата.

Пълнени чушки беше любимата му манджа, а никой по-добре от собствената му жена, този верен войник Мария, не можеше да я сготви.

— Дъщеря ти обади ли се? — с пълна уста и искрена лакомия попита той.

— Довечера ги поканих на вечеря.

— На чушки?

— Не, глупчо, знаеш, че Вили не обича варено. На гювеч.

— В колко часа?

— В седем… Когато дойдат.

— Аз ще се прибера към девет, Маре. Отвори ми се извънредна работа.

Телефонът иззвъня. Мария, която не обядваше, но седеше срещу него на масата, стана и вдигна слушалката.

— Да. Обядва в момента. Толкова ли е спешно? За кого да предам?

Разви дъвчеше залъка си с лошо предчувствие. Не можеше да си спомни от колко години никой не го беше безпокоил в дома му между два и четири следобед.

— Кой е? — попита с пълна уста той.

Мария вдигна рамене и запушвайки мембраната с длан, каза:

— Приятел.

Старият боен кон преглътна, проми устата си с глътка бира и взе слушалката.

— Развигоров.

— Навремето казваше: Развигоров слуша. Нямаше никакво съмнение, говореше с бившия генерал Иван Милетиев.

— Прав си, това беше навремето, Козел. Човек лесно губи войнишките си навици. Най-малко теб очаквах да чуя. Казвай!

— И аз не се обаждам с удоволствие, Звяр, но понякога принудата прекършва и чест, и достойнство, и старите войнишки закони, ако искаш.

Развигоров стана от масата и се отпусна на канапето със слушалката в ръка.

— Стреляй в десятката, Козел! Какво искаш?

— Първо, честито производство, генерале. Ние, ченгетата, сме страшни курви. За една нашивка сме готови да служим и на дявола.

Развигоров се засмя.

— Има такова нещо, но това не е причината да ми се обадиш, нали?

— Не, Развира се! Слушай, Звяр, между нас може да има стари дрязги… откровено казано, не си спомням истинските поводи, но преди да тръгнеш срещу моите момчета, спомни си, че имаш жена, дъщеря, внуци…

Телефонът заглъхна. Развигоров мълча умислен и свъсен няколко минути, после набра номера на Компира.

— Обади се Козела. Знае всичко. При вас има негова къртица.

— Едва ли — беше отговорът. — По-скоро на Сирака. Все още го боготворят в службата.

— Както и да е — ще му задам въпроса ребром тази вечер. Ела на вечеря, Марето е сготвила гювеч.

— Ще дойда — каза Компира и изключи линията.

Генерал Петър Кирилов — Сирака беше всеобщ любимец в министерството, докато онзи празноглавец Семерджиев не го принуди да подаде преждевременно оставка. Свикнал беше на суровите нрави на сиропиталищата, видял беше какво значи силните да малтретират слабите, а овластените подчинените им, и в личния си, а после и в професионалния живот на суперченге.

Сирака беше горд мъж и не търпеше нито тиранията на висшестоящите, нито допускаше да бъдат малтретирани подчинените му. Налагаше волята си любезно, но твърдо, и принуждаваше шефовете да го уважават. А подчинените го боготворяха. Знаеха, че докато Сирака е във ведомството, с тях нищо кой знае колко лошо не може да се случи, камо ли да бъдат унизени безпричинно. Генерал Кирилов беше безспорен експерт в занаята си и това го правеше неуязвим, докато Семерджиев не реши да се подмазва на онази настъпена жаба Жельо Митов Желев. Тогава Сирака викна момчетата на „Шумака“, почерпи ги и тихо, без женски истерии излезе в пенсия. Развигоров — Звяра беше един от тези, които най-много съжаляваха за шефа си, но скоро, при втората „метла“, сподели неговата участ.

Разви спря ладата си на „Орлов мост“, избра красив букет за жената на Сирака. Беше седем и петнайсет, а срещата им беше в седем и половина.

Сирака го посрещна все така строен, красив като актьор от американското кино на петдесетте години, но с остър, подозрителен поглед, който Разви Звяра виждаше за първи път у него. Старият вълк си пазеше бърлогата и щеше да го прави с всички средства — позволени и не чак толкова.

Развигоров дойде в службите от военното контраразузнаване и вече с прякора Разви Звяра. Беше як като славонски дъб, бърз, съобразителен, умен и Сирака веднага го взе в екипа си. Тогава бяха провели един единствен разговор.

— Искаш ли да работиш в моя отдел? — беше попитал Сирака.

— Да — без да се замисля, беше отговорил Развигоров.

— Задоволява ли те заплатата?

— Прилична е.

— Имаш ли нужда от битово устройване?

— Не.

— Ще ми кажеш ли откъде идва този прякор — Звяра?

— Не.

И тогава това беше всичко.

Сега обстоятелствата бяха съвсем различни. Сирака беше пенсионер, а бившият му подчинен — действащ генерал от МВР и де факто негов наследник като шеф на отдел „Издирване“.

Беше топло, седяха на маса в беседката пред къщата. Пенсионираният генерал чакаше своя бивш колега, отпиваше от ракията, бодваше градински домати и се усмихваше приветливо.

— Заповядайте, генерал Развигоров — каза той. — Цяла вечност не сме се виждали.

— Така се случи, генерал Кирилов… Двама пенсионери… Всеки с грижите си…

— И изведнъж ти отново си на служба, Разви. Подозирам, че те ревоенизираха с определена цел.

Разви се замисли, все още държащ глупаво букета в ръце.

— Да, Сирак. Говорих с Компира, знаеш, той те обожава… Казах му: не искам никакви генералски еполети, ако ще искате от мен да навредя на Сирака.

— И какво ти отговори Компира?

— Целта не си ти, а Козела. Пролял е много кръв — и чужда, и наша… Той няма право да съществува, брат!

Сирака мислеше, загледан пред себе си, но едва ли виждаше нещо.

— Какво общо има с мен Козела, Звяр? Аз почти не излизам от тази къща?

От входа се появи жена му и разговорът естествено затихна. Разви скочи, поднесе цветята, целуна й ръка.

— Радвам се да ви видя, госпожо Кирилова.

— И аз, Разви — жената се усмихна непринудено. — Ще останеш за вечеря, нали?

— О, не. Жена ми е поканила на гювеч фамилията. Длъжен съм да съм там.

— Прав си — Кирилова огледа масата — да не би да липсва нещо и каза: — Благодаря за прекрасните цветя, Разви. Специални поздрави у вас — и се прибра в къщата.

Отпиха по глътка ракия, запалиха цигари и се вторачиха един в друг като боксьори в очакване на гонга.

— Къде е дъщеря ти, Сирак?

— А твоята, господин генерал?

— Довечера ще бъде на вечеря вкъщи с детето. Поканих и Компира. Заповядай и ти. В моя дом твоето име е на висока почит, брат.

Сирака скочи.

— Не знам къде е! Заклевам се, че ще науча обаче! По една дъщеря ни остана в този живот, Разви, трябва да ги пазим!

Генерал Развигоров — Звяра мълча дълго, после каза това, което Сирака и без това знаеше и чакаше да чуе.

— Обади ми се Козела, Сирак. Не питам от къде е взел номера на служебния ми GSM. Знаеш, синовете му ги търси Интерпол за грабеж. Аз обаче знам, че Козела и момчетата са някъде тук. Преди да тръгна срещу тях, искам да прибереш Габриела. Не искам да мисля, че като се добера до леговището му, вътре ще е и твоето момиче.

Сирака кимна разсеяно.

— И аз не искам да го мисля, Звяр. Няма да те лъжа, тя се е свързала с един от двамата млади — нито знам кой е, нито съм го виждал.

— Знам, Сирак. Колко време ти трябва — колкото кажеш, толкова? С теб няма да бъда дребнав.

Сирака мисли дълго. Изпи на екс една чашка ракия, наля си друга.

— Какво ще кажеш за една седмица, Разви. Много ли е?

— За теб нищо не е много. Имаш я, но след това започвам да действам. Това е мъжка дума, нали?

— Да — Сирака стисна протегнатата му ръка. — Благодаря.

— Дължим ти го всички — Развигоров стана. Сирака го изпрати до вратата, но Разви, вече запалил старата си лада, почувства въпроса.

— Кажи, Сирак?

— Навремето, като те приемах в отдела, те попитах защо ти викат „Звяр“. Тогава не ми отговори. Сега ще ми кажеш ли?

— Не — Разви Звяра включи на скорост и бавно се заспуска по улицата.

Същата нощ Козела заведе Сирака при децата.

* * *

Джон Алберти се облече като манекен, обилно се заля с „Паша“, качи се в служебната си „Тойота“ и тръгна към центъра. Отиваше в педерасткия бар „Спартакус“, където имаше уговорена среща с един от информаторите си. Алберти беше нормален мъж и не обичаше такива свърталища с тези нещастни гейове, но щеше да бъде в още по-лошо настроение, ако знаеше, че Компира — по заповед на Проданов — му е пратил опашка свой човек и под масата е включен високочувствителен бръмбар.

Алберти влезе в гърмящата дискотека, веднага се намериха няколко педита, които да му направят неприлични предложения с език. Беше привикнал с какви ли не помийни ями и това не го притесняваше ни най-малко, още повече, че беше въоръжен до зъби, макар и незабележимо за аматьорско око.

Алберти си проби път през танцуващите педали, травестити и момичета… имаше много момичета и някои от тях не бяха за подценяване. Като си свършеше работата, щеше да се огледа по внимателно за подходящо женско месо.

Алберти застана срещу бармана и каза на твърдия си, но безотказен български:

— Търся Чоли.

Барманът го изгледа разсеяно.

— Ако вие сте Дейвис, втора двойка вдясно.

Да, той беше Дейвис и отиваше на среща с един от най-големите млади боклуци на София. Заобикаляйки дансинга, Алберти намери онова „Резерве“, което най-вероятно беше за него. Седна с гръб към стената и се огледа. Беше виждал стотици бардаци от тоя род, по-дискретни, по-откровени, но никога по-жалки. Веднага се хвърляше на око, особено за професионалист като него, че тук има концентрирано месо за всички вкусове — Като в скотобойна в очакване на купувачи… а купувачи нямаше.

— Господин Дейвис?

— Сядай, Чоли — Властно, но тихо заповяда агентът на Интерпол. — И по-рядко ми споменавай името.

— Развирам, господин…-Чоли преглътна продължението. — Кой ви даде името ми, пък и явките?

— Без значение. Ти не си педераст, нали?

— Не, за Бога, напротив… Алберти — Дейвис го прекъсна грубо.

— Добре, не обичам хомосексуалистите, а имам една специална работа за теб.

Чоли направи най-невинната си физиономия.

— Тресе ме ужасна абстиненция, господин… — отново преглътна името. — Може ли десет долара аванс… След това ще бъда готов да поема всякаква работа, ако е прилично заплатена.

Алберти извади десет долара от портфейла си, но преди да му ги подаде, попита:

— Хероин?

— Кокаин — тихо каза Чоли, грабна банкнотата и изчезна.

След десетина минути се върна с овладян поглед — макар за специалиста да не беше трудно да разпознае наркомана — спокойни ръце и вид на човек, готов за сделка.

— Слушам ви…

— Ти си крадец, нали? Искам само истината, Чоли.

— Да — Чоли напери „гребен“ и в очите му се появи професионална гордост. — Аз бях най-добрият крадец на коли в София-център.

— Защо бях? — сухо попита американецът.

— Причините са много… Имам пет висящи наказателни дела, а ако ме вкарат в затвора, с мен е свършено.

— Кокаинът? Чоли кимна.

— Какво мога да направя за вас и срещу какво заплащане, Развира се.

Алберти не му обърна внимание.

— Познаваш ли Габриела Петрова Кирилова?

— Господи! — Чоли подскочи, като ударен от ток. — Та тя е първата ми голяма любов. Защо?

— Сега аз ще задавам въпросите, Чоли? Защо те изостави Габриела? Заради наркотиците?

— Не — Чоли поклати глава, — много преди това, когато започнах с колите… Баща й е висше ченге.

— Ясно — прекъсна го Алберти. — Знаеш ли къде е?

— Не — Чоли беше искрен. — След мен завъртя мимолетни връзки, после чух, че щяла да се омъжва за някакъв дипломат… Това е, честна дума.

Алберти знаеше, че е „това!“ и нямаше нужда от повече уверения.

— Слушай ме внимателно, Чоли. Ще ти дам снимките на двама млади мъже — твои връстници. Искам да обиколиш всички авто-къщи, на които си продавал крадени коли и да разбереш какви коли са купили, кога и най-важното — с какви регистрационни номера. Ясно ли ти е?

Чоли кимна. Алберти извади снимките и ги остави пред него.

— Никога не съм ги виждал…

— Знам… Ако свършиш чисто, ще получиш петстотин долара за услугата.

— А аванс? — панически попита наркоманът.

На Алберти беше почнало да му се повдига в този храм на порока, бръкна още веднъж в портфейла си и остави сто долара върху снимките.

— Действай, утре ще се видим тук по същото бреме.

* * *

Мария сервира гювеча, но приборите за Компира стояха неизползвани.

— Може ли да не дойде? — попита мъжа си.

— Помниш ли да е казал, че ще дойде и да не е дошъл.

— Не наистина — Мария се запиля в кухнята.

Виолета и Петьо, дъщеря му и зет му, гледаха някакво предаване по телевизията, а той лежеше на дивана и си играеше с тригодишния си внук Иван, кръстен на него, Развира се.

— Тати, чичо Иван няма да дойде. Давай да обличам внук ти, че става късно.

— Нали имате кола — неопределено отговори Разви и продължи да разиграва хлапето. — А чичо ти Иван ще дойде.

Иван Петков — Компира беше кръстник на малкия Иван и нищо нямаше да им стане на тези младоци, ако го изчакат. А Компира действително се бавеше и Разви беше започнал да се безпокои.

Мина близо още час, преди да се позвъни на вратата.

* * *

Компира беше пуснал копоите да пресрещнат Чоли по заповед на Проданов. Затиснаха го насред „Съборна“, пребиха го, имитирайки грабеж, отнеха му всичко, включително краденото „Ауди-100“, което вече беше в гаража на полицията.

Компира размножи снимките на синовете на Козела, вдигна целия наличен оперативен отряд и ги прати по авто-къщи, борси на коли, известни крадци и гаражи за префасониране и козметика на крадени возила да търсят търговеца, от който се нуждаеше и Джон Алберти. Три часа по-късно хвърлиха дюшеш.

Докато Компира лакомо унищожаваше гювеча на Мария (ядеше втора порция) Разви Звяра гледаше снимките на момчетата и записа в компютърния си бележник номерата на три мерцедеса, модела и цветовете им.

Когато Компира преяде като скот и отказа допълнително гювеч, Мария отиде да си легне, младите си бяха отишли отдавна, Разви каза:

— Браво, Компир, чиста работа… След една седмица тръгвам на лов за козли…

— За Бога, Разви, пази Сирака и момичето му. Разви Звяра кимна разсеяно.

— И аз му дължа съдбата си, Компир. Бъди спокоен.

— Чакай малко! Аз преядох и ми се наруши мисленето. Защо след една седмица, Разви?

— Генерал Развигоров, полковник!

Компира се усмихна тъжно на стария си приятел.

— Разрешете да попитам, господин генерал, защо след една седмица?

Разви наля чашите и вдигна своята за наздравица.

— Не съм свикнал да давам обяснения на подчинените си, Компир, но под секрет ще ти кажа. Тази седмица подарих на Сирака!

Сега вече Компира избухна в смях. Вратата се отвори и влезе Мария.

— Щом сте се развеселили, момчета, значи и аз мога да пия едно питие с вас.

Без кой знае какъв повод, още повече сериозна причина, старите ченгета се смееха така, че не можеха да й отговорят. Единственото, което успя да направи Компира, беше да потупа мястото до себе си. Мария ги огледа с ласкави очи, каза:

— Вие сте за психиатрията! — и седна при най-близките си хора.

* * *

— Как стана престъпник, Козел? — попита спокойно Сирака. — Това трябва да е много тъжна история.

— Не бих казал — неопределено отговори Козела.

— Само като си спомня, че беше един от най-добрите „филдкоп“[1] в системата. Знаеш, че имам връзки в министерството. Направиха те шеф на „Ескадрона на смъртта“, КГБ те включи в състава си… няма да казвам повече. Как стана така, че мина на другата страна?

— Дълго е за обяснение — мрачно каза Козела, загледан долу, в потъналата в зеленина градина, където в беседката на до деветосептемврийския министър на финансите, на умишлено оскъдното осветление, бяха неговите синове и Габриела, дъщерята на Сирака.

— Нямаме бърза работа — Сирака посочи децата.

Козела запали цигара и го погледна в очите.

— Убивал ли си човек, генерале?

— Случвало се е. Личните ми жертви са малко за разлика от тези, които съм убил с подписа си. Но никога не съм минавал на другата страна.

Козела кипна.

— Еби си майката, Сирак, какво искаш — да се изповядам ли? Ти мисли как да разделим децата и не ми се рови в душата.

Сирака вдигна ръка примирително.

— Спокойно, кибрит такъв. На майка можеш да ме псуваш, колкото искаш. Ако знаех коя е, нямаше да съм Сирака, атеист съм, не вярвам в изповедите, а колкото до децата — тази вечер ще прибера Габриела, каквото и да ми струва това.

Козела се усмихна презрително.

— А ако тя не иска, какво ще правиш? Ще я дрогираш, арестуваш… Какво ще направиш, Сирак, по дяволите… и… извини ме за псувнята. И аз съм на края на нервите.

О. з. генерал Кирилов махна с ръка.

— Ще прибера Габриела, колега, но искам да те предупредя, че Проданов е пуснал Разви Звяра след теб, естествено Компира го подсигурява с всичко необходимо.

Козела се изсмя фалшиво. Опита да предаде на смеха си безгрижие, но не се получи, а той много добре знаеше, че това не е убягнало на Сирака.

— Много ме мрази Проди, а?

— Така изглежда — кимна Сирака. — А сега ще ми позволиш ли да взема дъщеря си и да се махаме? Имаш честната ми дума, че никога няма да се включа в тим срещу теб.

Козела не му обърна внимание, доля чашите, вдигна своята и каза:

— Аз съм стара кримка, Сирак. Като бях ченге — бях супер ченге, когато станах престъпник, предизвиках срещу себе си всички световни разузнавания и още съм жив. Преди да вземеш Габриела, искаш ли да чуеш какво си говорят там, в беседката?

Козела включи подслушвателната уредба, каза:

— Отивам да пикая — и го остави да слуша.

Когато се върна след десетина минути, завари Сирака отчаян, разтреперан, блед като луната.

— Какво ще правим, Козел? — тихо попита той.

— Не знам още — мрачно каза Козела. — Наздраве.

* * *

— Ти си любовница на Асен — изкрещя Иван. — Какво искаш от мен. Като те видях за първи път, той те ебеше! Ебеше ли те, или не?

— Добре де… но…

— Няма но, когато всеки момент ще ни напълнят с куршуми, а ти ще ми говориш за любов.

Габи упорито, с детински инат се защитаваше.

— Не е така. Ще се измъкнем от страната. Все още има държави, където не действа Интерпол. Иван се разкрещя отново.

— Кои са те? Либия, Северна Корея, Куба… Благодаря! Трудно ще се намери кътче за благородни крадци, общата им любовница и един стар убиец, дето не може да си преброи прострелните рани. Къде, по дяволите, е онзи оазис за нас четиримата?

— Виж, Иване, сега си възбуден, но като се наспиш, ще видиш, че имаме шансове.

— Не, нямаме! — отново изкрещя Иван. — Иди питай баща си, да видиш, че и той ще е на същото мнение.

— Баща ми? — презрително възкликна Габи. — Ебала съм му майката на баща ми! Аз имам свой живот.

— Изключи, Козел — каза Сирака. — Чух предостатъчно.

О. з. генерал Кирилов стана — по-скоро скочи — но залитна и с тежката походка на стар моряк стигна до колата си. Седна, мисли на тъмно десетина минути, после се върна при Козела.

— Ти работеше дълги години с Развигоров, нали? Козела кимна.

— Знаеш ли как се е появил прякорът „Звяра“?

Козела мълча дълго.

— Баща му бил локомотивен машинист, добър и работяга… но понякога се изпускал и се напивал до безпаметност. Една вечер счупил и двете ръце на петнайсет годишния Разви и се нахвърлил с нож върху майка му… тогава Разви му прегризал гърлото със зъби.

Сирака изглеждаше ужасен.

— Старият жив ли е?

— Не. Умрял е на място.

— А майката?

— Да. Тиха, смазана женица, тя гледа внучето на Звяра.

— Защо нямаше такава информация в МВР?

— Защото я унищожих лично аз, докато още бях във военното контраразузнаване.

Беше дванайсет и половина, нощ, тишина. Жена му спеше. Сирака влезе в спалнята, целуна жена си, взе един чаршаф и отиде в кабинета си. Беше издал официалното си оръжие, но истинското ченге никога не остава съвсем беззащитно. Сирака извади от скривалището личния си трофей — „Колт-38“, на въоръжение в щатската полиция — уви главата си в чаршафа, лапна дулото и натисна спусъка.

Бележки

[1] филдкоп — ченге на оперативна работа — Бел. а.