Сали Кослоу
Оттатък рая (9)

Осма глава
1920

Срамувах се от липсата си на скръб, но бях свободна. Също така нямах пукната пара и отчаяно се нуждаех от работа. Исках да вдигна очи и да видя слънцето, а не мрежа от простори с дрипаво пране, и копнеех да забравя сътресението, причинено от бедността. Крясъците на гладуващи, болнави деца. Непрестанните караници. Воплите на жени с хлътнали очи, докато мъжете им, вонящи на дим и бира от кръчмите, ги пребиваха. Бях решена да обърна гръб на мизерията и достатъчно наивна да вярвам, че ако впрегна цялата си воля, мога да излича миналото си. Не осъзнавах, че историята ти е сянка, която те преследва навсякъде.

Започнах да се оглеждам за работа в оживен търговски квартал. Без препоръки късметът не ми се усмихваше. За сметка на това обаче имах перлени зъби — можех да благодаря за тях на сиропиталището, годишните посещения при зъболекаря и пълната липса на сладкиши — и щастието да попадна на следната вестникарска обява: „Търсят се момичета със здрави зъби, не се изисква предишен опит, демонстрация на нова четка за зъби“. Кандидатствах за работата и ме наеха на мига — щях да започна на следващата сутрин в търговски център в „Уест Енд“.

На една близка улица, чиито добри дни отдавна бяха отминали, открих малка стая. Беше тъмна и влажна, имаше едно-единствено прозорче, гледаше към оживен път и струваше десет шилинга и шест пенса — два пъти повече, отколкото наемът на „Степни Грийн“, и половината от заплатата ми. Макар да не беше „Мейфеър“, все пак беше светая светих „Уест Енд“. Пренесох жалката си собственост и не се сбогувах с никого — нито със съседите, нито с Хайми или другите ми братя и сестри; не изпратих писмо дори на Морис, който се беше преместил на север и когото не бях виждала от приюта насам. Откъснах се от миналото си както касапинът изрязва хрущял.

На първия работен ден подредих стоката и започнах да упражнявам сладкодумието си. „Добър ден, господине или госпожо.“ Усмивка. „Пробвали ли сте тази нова четка за зъби, която почиства задната страна на зъбите ви?“ Усмивка. „Ще се убедите, че разликата със старомодните четки е от земята до небето.“ Поставям я в ръцете на клиента и насочвам вниманието му към отличителен белег. „Само днес на специална цена.“ Усмивка.

Дочух кискане, обърнах се и се озовах лице в лице с по-възрастна продавачка.

— Не мога да повярвам, че се впускаш в подобни словоизлияния, само и само да продадеш четка за зъби — тя протегна ръка и се усмихна. — Рут Хаутън, козметичка.

— Лили Шийл — представих се аз.

— Приятно ми е да се запознаем, Шийлси.

Същия ден продадох девет четки за зъби, все на мъже. На следващия — единайсет, отново само на мъже. Тогава реших, че вече ще се опитвам да продавам единствено на мъже, които очевидно полагаха повече грижи за устната си хигиена, отколкото жените. Да гният тогава зъбите на дамите.

Научих се как да се закачам с клиентите, които често ми казваха, че съм красива. Бях ли? Лицето ми имаше формата на обърнато сърце с изпъкнали скули. Пепеляворусата ми коса, която не бях подстригвала, откакто напуснах сиропиталището, и бях освободила от кока, се виеше по раменете ми. Носът ми беше тесен и малък. Очите ми представляваха смесица от калаено сиво и мъхестото зелено на неузряла ябълка. Устните ми бяха плътни и притежаваха ясно изразена извивка. Кожата ми беше класическа по английски — кремава, но с розов оттенък. Не твърдях, че отделните парченца съставляваха красива картина и никой в сиропиталището или в „Степни Грийн“ не беше изказвал подобно твърдение, но не можех да отрека, че при мен се спираха на раздумка много повече мъже, отколкото при другите продавачки, и разговорите често водеха до покупка. Макар че не можех да обясня въздействието, което оказвах върху мъжете, бях решена да използвам коза си. Започнах да отмятам коса и да пърхам с мигли, а от Рут си купих алено червило, което нанасях внимателно всяка сутрин. Няколко мъже ми казаха, че ще се радват да ме наемат, и ми оставиха визитни картички. Събирах ги в кутия.

Беше суров декември и сутринта мина без каквито и да било продажби. Наближаваше пладне и се страхувах, че ще изгубя работата си. Висок, строен джентълмен с бомбе влетя през вратата. Едва ли не му се нахвърлих с думите:

— Господине, господине, ще ми отделите ли секунда от времето си? — занареждах аз и му препречих пътя с ръка като някой полицай.

— Боже мой, колко си очарователна — рече той. Харесах акцента му — беше много по-мелодичен от моята кокни интонация. Благодарение на Рут вече разпознавах, че е изискан. Той се засмя. — Е, ако можеш да продадеш това — той вдигна една от нелепите четки за зъби — значи си способна да продадеш и на папата харем.

Предположих, че е около четирийсет или по-възрастен, но с блеснали като на Питър Пан очи той добави:

— Аз самият се занимавам с продажби на желязо и стомана, както и на някои луксозни стоки. Винаги мога да намеря работа за момиче като теб.

Подаде ми един паунд заедно с визитната си картичка.

— Можеш да задържиш рестото, ако ми обещаеш, че утре ще ми се обадиш.

Обещах, след което той се изстреля навън в пороя и изчезна под черния си чадър.

Така се запознах с Джони.

Три седмици по-късно компанията за четки за зъби фалира. Същата вечер претърсих визитните си картички, докато не открих онази, на която пишеше „“Джон Греъм Къмпани", майор Джон Греъм Гилам, О. О. З.". На следващата сутрин я показах на Рут.

— О. О. З.? — прочете тя с възхита. — Орден за особени заслуги, Шийлси. За военна смелост. Отличието се връчва от двореца и само Кръстът на Виктория е с по-висок ранг на почестите.

Сега и аз се впечатлих.

— Обади му се.

— Ами ако поиска… — заекнах аз — … социални услуги?

— Възползвай се от шанса си, глупаво момиче.

Звъннах му. Когато се представих, една жена веднага ме свърза.

— Защо се забави толкова? — поде приветливо познатият ми глас. — Със секретарката ми очаквахме обаждането ти.

Този път заговорих по същество.

— Все още ли можете да ми намерите работа, господине?

— Боже мой. Разбира се.

Не попитах за длъжност, а само за заплатата.

— Колко печелиш в момента?

— Един паунд и десет шилинга — излъгах аз.

— Значи два паунда и комисиона.

Приех и на следващия ден се явих в „Джон Греъм Къмпани“, която се състоеше от офис и склад, задръстен от огърлици, часовници, лакирани ветрила и кашони с нощни лампи. Новият ми работодател ми показа всяка една стока — държеше ги в ръце като новородени бебета.

— Бих искал да продаваш всичко това. Идва ти отвътре, така че, преди да се усетиш, момичетата ще се стичат при теб. — Той ме потупа по ръката. — Започваш от утре.

Майор Джон Гилам беше герой, моят герой — добре облечен, възпитан, сговорчив, а също така и най-привлекателният мъж, когото някога бях срещала, с тънък изписан мустак и обноски на държавен глава. Непристойното предложение така и не дойде.

Рано същата вечер почуках на вратата на хазяйката ми.

— Нуждая се от стая в предната част, моля — казах аз.

Тя ми предложи една за дванайсет шилинга и шест пенса с висок прозорец, който гледаше към булеварда. Преместих вещите си, настаних се в люлеещия се стол и отворих „Вестникът на Пег“ — опитвах да си представя себе си на всяка една страница. Щом прочетох, че детето на млада майка е стъпкано от кон, се разтресох от плач за моята собствена майка и безкрайната трагедия, която представляваше целият й живот. После попих сълзите си. Бях убедена, че моето бъдеще е само на един щастлив край разстояние.