Сали Кослоу
Оттатък рая (16)

Петнадесета глава
1930

Станах редовна посетителка на кръга за обяд на Том в „Куаглино“ — мястото за водопой на млади аристократи, които в еднаква степен обичат да пият и да изтъкват собственото си величие. Там срещнах поредния самохвалко от племето на „Итън“ — братовчеда на Том Рандолф Чърчил. Считаха го за обещаващ журналист, но същия следобед ми направи впечатление единствено върлинестата му фигура, с която ми напомняше на десетилетия по-млада и неописуемо привлекателна версия на Джон.

Гласът му се извисяваше над останалите с консервативна бомбастичност. Рядко изричаше добра дума по адрес на когото и да било политик, с изключение на баща си Уинстън, а той в момента не заемаше пост в парламента. Рандолф смяташе повечето лидери на страната ни за кретени, макар че пазеше най-злъчното си негодувание за Рамзи Макдоналд, главата на първото лейбъристко правителство във Великобритания — „бастион на болшевиките и евреите“, когото считаше за заплаха за капиталистическата система. Подиграваше се на Макдоналд, който не беше нито болшевик, нито евреин, за това, че е незаконно дете — беше публична тайна, че е син на неомъжена камериерка.

Макар че по време на тези дискусии често се чувствах не на място и просто се смеех и отмятах къдрици на заден план, в случая с Макдоналд едва се сдържах да не се обадя. Възхищавах се на този мъж, който беше успял благодарение на усърдната си работа, а не на връзки. Докато слушах тирадата на Ранди обаче, осъзнах, че дори да си министър-председател — или да речем, омъжена дама, която е била представена в кралския двор, пременена с шлейф и щраусови пера — постиженията в живота ти нямат кой знае каква стойност, ако не притежаваш благородно потекло. Във всеки един момент можеше да те разобличат, да те унижат и да се погрижат от някой да станеш никой.

Високомерието на Рандолф ме вбесяваше, но още повече се тормозех от факта, че макар едва да го понасях, той беше първият мъж, когото отчаяно исках да вкарам в леглото си. Среднощните ми завоевания бяха секнали, но вече бяха възбудили апетита ми за нещо повече от това, което бракът ми предлагаше. Когато Ранди се намираше близо до мен или просто когато си мислех за него — с други думи, през цялото време — усещах копнеж. Освен това долавях така, както само една жена може, че и той изпитва същото. Дали Ранди не ме привличаше още по-силно заради опасението, че ако научи истината за произхода ми, ще се отврати? Или пък беше стигнал по-далеч — беше надушил миналото ми и спазвайки великата традиция на британските джентълмени от висшето общество да търсят компанията на повлекани, кроеше да ме улови в мрежите си? Тези въпроси отстъпваха на най-значимия проблем — кога щяхме да се озовем в леглото?

Не спирах да обичам Джони — моята пътеводна светлина и най-близък приятел, на когото дължах най-висшата проява на лоялност. Нещо повече, Джони печелеше добре за първи път, откакто бяхме сключили брак, и ме насърчаваше да прекарвам сутрините си в писане на роман, а следобедите — в социализиране, което аз с радост правех, тъй като вече имах приятели. С мъжа ми обаче безмълвно се бяхме отказали от каквито и да било опити за съпружески отношения, а с тях и от мечтите за дете. Единственото предназначение на забежките ми бе да потвърдят, че обожавам секса — ласките също толкова, колкото и останалите физически дивиденти, макар да осъзнавах и че ми харесва да бъда желана от някого, който ме обожава.

В крайна сметка един следобед Ранди извади златния си джобен часовник, сякаш имахме насрочен ангажимент, протегна ръка и каза:

— Госпожо Гилам, ще го направим ли?

Направихме го в един дискретен хотел — вярвам, че там вече може да има табела, на която пише: „В стая 901 през 1930 г. Шийла Греъм преоткри оргазма“. В сравнение с предишните ми любовници Рандолф Чърчил определено беше от класа.

— Коя си ти? — попита ме той след първото от трите ни сладостни съвкупления през онзи следобед и ранната вечер.

— Днес съм твоя — притиснах аз пръст към устните му. — Но моля, без приказки.

Открих, че ми е много по-лесно да го накарам да замълчи в леглото, отколкото в „Куаглино“.

Аферата ни не продължи дълго. Последния път, когато бяхме заедно, се намирах в компанията на Чарли Чаплин. Удивлението ми от срещата с филмовата звезда беше притъпено от спиращото дъха раболепие на актьора спрямо Рандолф, за когото подлизурството на околните беше нещо естествено.

— Господин Чърчил, как ми се ще да бях на ваше място и да разполагах с всяко едно предимство в живота — рече господин Чаплин с иронична нотка, която мина покрай ушите на Ранди. — Аз трябваше да се боря за всичко, което съм постигнал. — Разказа за баща си, изоставен в приют за бедни, и майка си, изпратена в лудница, докато той в детството си изнасял представления, вместо да се образова. — Какъв късметлия сте да се родите с богатство, положение и фамилно име като вашето. Би ми се искало да си разменим местата.

В отговор на това болезнено смирение очаквах Ранди поне да помоли Чарли Чаплин да се обръща към него на малко име или да отвърне: „Де да можехме да се разменим, господин Чаплин. Вие сте гений, преодолял толкова много несгоди, и заслужавате пълното ми уважение“. Рандолф обаче каза само:

— Разбирам какво имате предвид.

Чарли Чаплин се впусна в прозорлив по мое мнение анализ на мандата на министър-председателя Макдоналд. Ранди го прекъсна:

— Чарли, приятелю, стига празни приказки. Нищо не знаеш. Кажи ни повече за това, което знаеш. За американската филмова колония.

Чаплин заговори за Холивуд, за свежия въздух и за лилавите бугенвилии, за тениса и марабутата, за озверелите от власт лъвове, които се разпореждали със студиата като воюващи крале на джунглата. Вниманието ми улови най-вече с разказа си за дръзки мъже и изкусителни жени, които започвали като сервитьорки и продавачки и буквално от днес за утре се превръщали в звезди, обожавани от крайбрежие до крайбрежие. Твърдеше, че американците пет пари не давали за произхода ти. Щом си се осмелил да се изкачиш до върха, то заслужаваш аплодисментите им. Ако фамилията ти не е подходяща, я променяш. Талантът и решителността стрували повече от богатството и общественото положение.

Следващия път, когато Рандолф ме покани на обяд, реших, че съм заета. Наистина бях — опитвах се да напиша роман, озаглавен „Мошеникът джентълмен“. Като се има предвид, че художествената измислица не ми беше чужда — все пак бях живото въплъщение на фалшификацията — смятах, че да стана писателка ще е фасулска работа. Грешах. Построяването на сюжета ми се струваше по-сложно и от геометрията, с която не се справях блестящо в приюта, а гласовете на героите ми звучаха еднакво превзети. След като изписах две хиляди думи, голяма част от които се изчерпваха с „удивително“, „невероятно“, „брилянтно“, „много“ и „ужасно“, реших, че ми липсват нужната концентрация и въображение, за да създам роман. Разреших проблемите на протагониста си, като го хвърлих от мост, изоставих ръкописа и отново се заех с писането за вестници.

Започнах с краткото есе „Сключих брак с 25 години по-възрастен мъж“, подписано от „Млада съпруга“, и го изпратих до „Дейли Пикториъл“ — един от дузината таблоиди на Флийт стрийт. Веднага го купиха за достойната сума от осем гвинеи. Спечелих тези пари изцяло благодарение на собствения си мозък — не се изискваха танци, пеене и социално положение, нито пък големи разказвачески умения. В крайна сметка реших, че журналистиката е моето призвание.