Сали Кослоу
Оттатък рая (18)

Седемнадесета глава
1932

Първият влак, който успях да хвана, спираше във Франкфурт, където планирах да се прекача за Брюксел и да се прибера в Англия. Не възразявах срещу криволиченето из Европа, стига да увеличаваше разстоянието между мен и Мюнхен. Във Франкфурт чаках на скамейка и броях нацистките униформи — eins, zwei, drei — докато слушах съобщенията с повишено внимание. Бях стигнала до fünfzehn^[1], когато началник-гарата извика за… Берлин. Обяви го отново и отново.

Берлин се намираше по пътя за Полша, а не за Англия. Но имах чувството, че татко ми нарежда да променя плановете си. Ja, Frau Gillam, каза служителят, мястото е свободно. Няколко часа по-късно слязох от влака, пристъпих в огромната гара и си купих карта на града. Ето го и него — на Херберт Баум щрасе.

Гробището „Вайсензее“ разполагаше с порта, достойна за колежа „Оксфорд“. В него витаеше зловещо спокойствие. Подминах траурния дом и цветна леха с размерите на езеро. Най-накрая открих офиса и доближих служителя, който имаше peyyes. Направих справка с речника и го попитах на немски:

— Können Sie mir helfen, ein Grab finden Sie, bitte.^[2]

— Welcher Name, bitte?^[3] — попита той.

Не бях изричала името на баща си от петнайсет години. Гласът ми едва се чуваше.

— Луис Шийл.

— Könntest du das bitte wiederholen?^[4]

Объркването ми явно си беше проличало.

— Lauter, bitte.^[5]

Този път разбрах.

— Луис Шийл — звънна името като камбана.

Господинът изчезна и след малко се върна с по-млад мъж, който за мое облекчение каза:

— Говоря малко английски. Мога ли да ви окажа съдействие?

— Бихте ли ми помогнали да открия гроба на баща си, моля? Почина през 1910 година, докато беше на посещение в Берлин. Името му е Луис Шийл. Ш-И-Й-Л.

— Ще проверя, мадам — отвърна мъжът — но при положение че тук сме приютили повече от сто хиляди души, не мога да ви обещая, че ще го намерим.

Младежът изчезна, ала скоро се върна и ми каза да го последвам. Слънцето грееше ниско в небето и усетих, че прикапва. Водачът разтвори голям черен чадър и ми предложи ръката си, докато вървяхме по каменната пътека.

Забелязах поле на честта за еврейските войници, загинали в Голямата война — морето от гробовете им обграждаше монумент, който напомняше на олтар. Тези германски поданици бяха дали живота си за своята страна, а Хитлер презираше тях и потомците им, помислих си аз, вбесена от подобна несправедливост. Отвъд тези парцели се виждаха редици величествени мавзолеи — много от тях в претенциозния стил ар нуво — в които богатите щяха да прекарат вечността. Видях също надгробни плочи и обелиски, които бяха по-скромни, но все така елегантни. Някои от тях бяха направо древни. 1801, 1832, 1877.

Моше. Плотке, Дорфман, Бергер, Тойч. Евреи. Евреи. Още мъртви евреи. Гробището беше с размерите на селище. Придружителят ми отвори ниска порта и ние навлязохме в нов парцел, обрасъл с гъста зеленина. Той ми направи знак да се обърна — бродехме из храстите подобно на партизани, докато накрая не бяхме принудени да вървим в индийска нишка. Той спря пред малка каменна порта, на която пишеше „1910“.

— Ще ви оставя да се помолите — каза водачът и ми позволи да взема чадъра. — Шестият гроб в тази редица.

Бях открила баща си от „Степни Грийн“ в гробището „Вайсензее“. Прониза ме победоносно чувство, примесено със скръб. Може би тази емоция си имаше наименование на Deutsch.

— Danke, mein Herr — отговорих аз.

Защо бях дошла? Да докажа, че е истина? Да почета паметта на баща си? Знаех само, че нещо ме бе подтикнало да дойда. Когато дъждът се усили, а вятърът зави в короните на дърветата, ми се стори, че чувам дискант. Бях сигурна, че е баща ми, който ми казва да не се страхувам. Беше гласът, който всяка нощ ме молеше да седна до неговия люлеещ се стол в претъпканото ни жилище. Щом се върнеше от шивачницата, а майка ми се беше изтощила от geshreying, той слушаше Брамс — захвърленият от някого грамофон „Виктрола“ и една-единствена плоча бяха най-ценните му притежания.

Музиката скрибуцаше и всеки път, щом люлеещият се стол се наклонеше напред, той разрошваше косата ми. Докосването му беше меко. В този момент можех да го усетя и по гръбнака ми пробяга тръпка.

— Meine schöne^[6] Лили — шепнеше той с обич.

Почине ли бащата, добрият син винаги казва Кадиш в синагогата в продължение на месец. Дали братята ми го бяха направили? Думи, които бях сигурна, че съм забравила, започнаха да се изсипват от устните ми:

— Yisʼgadal vʼyits kadash shʼmei raba…

Можех да си представя баща си — обикновен, но достоен за възхищение мъж.

— Тате — подех на идиш — аз съм твоята Лили, дъщерята, която те посрамва. Разочаровах те. Вече не спазвам шабата. Не се научих да уважавам мама. Омъжих се за добър мъж, но той не е евреин, и прелюбодействах — изхриптя дъхът ми — неведнъж. Най-лошото е, че… — за татко това щеше да бъде най-непростимият грях от всички — … се преструвам на shiksa^[7].

Раменете ми натежаха.

— Говоря единствено лъжи. Животът ми е фалшив и празен и живея в постоянен страх да не ме разобличат. Допуснах твърде много грешки, неизброими са, но не съм сигурна, че мога да ги поправя, нито знам как да живея по друг начин.

Свих се в себе си, притисната от собствения си позор.

— Толкова силно искам да ме обичат и приемат. Не желая да съм сама на този свят, както се чувствах в сиропиталището.

Дочух стъпки и прочистване на гърло. Мъжът, който ме бе довел на това място, се беше завърнал.

— Мадам, гробището затваря скоро. Трябва да тръгваме.

Намерих едно камъче и го поставих върху малкия обозначителен знак, както повеляваше традицията.

— Довиждане, тате — казах. — Толкова много те обичам.

Вървяхме в замиращата светлина и влязохме в сградата, където работеше мъжът. Благодарих му за проявената добрина, оставих няколко марки в кутията за tzedakah^[8] и се отправих към главната порта. Опитвах се да реша в коя посока да поема, когато нещо ме удари по гърба. Камък, двойно по-голям от този, който бях оставила на гроба на татко, падна в краката ми. Друг ме удари по крака, а още един охлузи ръката ми.

На отсрещната страна на улицата двама младежи ме сочеха и се кикотеха.

— Jude, jude — крещяха те. — Dreckiger, Jude^[9] — проточиха се грозните им, пронизителни викове. — Jude, jude.

Побягнах с мисълта как цял живот съм бягала.