Сали Кослоу
Оттатък рая (32)

Тридесет и първа глава
1938

Скот е зачислен към бродуейския хит на Клер Бут Люс „Жените“, поредното изследване на изневярата, която напоследък, изглежда — може би съм свръхчувствителна по въпроса, понеже го въплъщавам — е любимата тема в Холивуд. Представлява комедия на нравите и отразява гледната точка на жените, относно която Скот се смята за авторитет, макар че по мое мнение идеализира жените твърде много, за да ги разбира истински. Ако само Скот работеше по проекта, може би нещата щяха да се получат. Уви. Доналд Огдън и Анита Луус също му сътрудничат, а Скот е доказал, че не умее да се сработва с другите, особено ако са приятели с хитови сценарии в портфолиото си.

— Нищо не е по-досадно от чуждия късмет — оплаква се той.

Задачата да го утешавам започва да ме изтощава. За да разсея и двама ни, предлагам да примамим приятелите ни на плажно парти в Малибу.

Той е планирал следобеда така, все едно е военна операция: волейбол, щафети, боксови мачове, дърпане на въже и турнир по пинг-понг, за който Скот е съставил отбори, спънки и всичко останало. Има изобилие от бира и лимонада, макар че Скот обещава да пие само вода с лед.

Денят е хубав, с лек бриз, който разпръсква облаците, бухнали като малки суфлета. С Флора сме подредили яйцата й с плънка, пърженото пиле и салатата с макарони наред с диня и бисквити с шоколадови парченца. Приятелите ни започват да пристигат по пладне: Дороти и Алън, Джон ОʼХара, Джона, Еди, Нънали Джонсън и съпругата му, Бъф Коб и около дузина други.

Скот посреща всеки новопристигнал като господаря на имението, пръскайки чар, все едно е Дик Дайвър в началото на „Нежна е нощта“.

— Здравей, старче.

— Изглеждаш прелестно.

— Никакво парти няма да се получи без теб, приятелю.

— Пази се, ОʼХара, аматьор такъв.

Скот увива едната си ръка около кръста ми и аз си мисля как понякога една прегръдка значи много повече от целувката. Застанала съм рамо до рамо с любимия си, а слънцето отскача от морето и сякаш отразява щастието ми. Макар да е общоизвестно, че със Скот сме заедно, това е първото ни парти. Чувствам се като булка. Искам всички да се забавляват, особено Скот.

Близо час след като гостите са пристигнали, аз посочвам две деца, надничащи зад оградата, която разделя нашия имот от съседния. Момичето има дълги руси плитки, момчето — рошави къдрици и лунички. Трябва да са на около осем и десет.

— Елате — приканва ги приятелски Скот. — Присъединете се към забавата.

Никога не съм го виждала с малки деца. Той вади тесте карти от джоба си и започва да им показва номера.

— Ето един, който научих от убиец в Сан Куентин — прошепва той театрално. — Сега гледайте внимателно.

Той размесва тестето, затваря очи и прави три пируета.

— Абракадабра! — Появяват се четири попа.

Когато Скот пожелае, магията го обгражда. Затварям очи и ме изпълва копнеж децата да бяха наши.

Следобедът прелита и моят цирков артист обсипва приятелите ни със също толкова внимание, колкото и децата. Още трикове с карти. Шеги. Песни. Също така и странен номер, погоден на писател на име Чарли, който се възстановява от операция на гърба. Скот моли приятелката на мъжа да поговорят насаме.

— Мразя да влизам в ролята на лошия вестоносец, но Чарли страда от сифилис. Затова е шината. Без нея ще се разпадне.

Момичето изписква и настоява някой да я закара до вкъщи, изоставяйки Чарли.

— Нали не си я обидил с нещо, приятелче? — пита го Скот, ни лук ял, ни лук мирисал.

Издърпвам Скот настрана.

— Прекрачи границата с тази шега. Дължиш на клетия човек извинение, а утре непременно изпрати на жената букет, по-голям от главата й.

— Гледай си шибаната работа — озъбва се той и щом нанася словесния удар, вече знам. В чашата му няма вода. Каквато и жизненост да го е поддържала от пладне насам, сега тя се е обърнала на диво опиянение. Също така е твърде късно да се надявам, че никой от гостите не е чул ругатнята му. Сякаш по команда хората събират партньорите и вещите си и се насочват към колите.

Нънали и съпругата му излизат от къщата с чантата си, когато Скот го сграбчва за ръката, издърпва го обратно вътре и го вкарва в предната спалня, която, колкото и странно да звучи, се заключва отвън и ме кара да се чудя дали хазяинът ни често е държал затворници тук.

— Отвори вратата на мига — крещя на Скот.

— Слушай, момче, разкарай се от Холивуд, преди да те е съсипал — вика той на заложника си. — Не мога да гледам как си продаваш душата.

— Какво, по дяволите? — дере се Нънали и удря бясно по вратата. — Пусни ме.

— Пусни го! — повтарям аз.

— На куково лято. Не и преди да ми обещаеш, че ще ме послушаш, Нън. Холивуд изсмуква кръвта на всеки свестен писател. Ако имаш талант, ще го убие — и Скот започва да изрежда всички писатели, за които вярва, че са били унищожени от писането на проформени сюжети за филми. Анита Луус, Доналд Огдън Стюарт и Тед Панатер се озовават в списъка, но — учудващо — той самият не.

— Ще бъде лудост да се откажа — вие Нънали от затворническата си килия. — Тук печеля повече откъдето и да е било другаде. За бога, защо ми е да бягам?

— За да съхраниш дарбата си, приятелю.

— Ти си литературен лъв — долавям шеговития тон, но Скот кимва и приема ласкателството, което смята, че му се полага. — Аз не притежавам специална дарба. Просто драскач, който трябва да припечелва. Наемник.

— Миличък, не. Много по-добър си — ридае жена му Марион.

— Скъпа, аз ще се оправя с това — казва Нънали с приглушен, но все пак раздразнен глас. — Сега, да му се не види, ме пусни, Фицджералд.

— Той е прав. Пусни го — обаждам се аз за пореден път. Не мога да проумея защо Скот не успява да си набие в ума, че холивудските писатели са просто наемници, от които се очаква да подлизурстват. Събират се не защото се харесват — макар от време на време да се случва, а за да си изплачат мъката. Всъщност никой от тях не приветства чуждия успех.

— Шайло, стой настрана.

— Няма да ми говориш по този начин, Скот.

— Послушай Шийла — казва Нънали.

— Моля ви, господин Фицджералд — простенва Марион.

Може би това „господин“ подтиква Скот да отвърне:

— Ще отворя вратата, жалко копеле такова, стига да ми дадеш дума, че ще уредиш завръщането си в Ню Йорк и ще защитиш таланта си.

— Обещавам, обещавам — гласът на Нънали е пресипнал и припрян.

Скот отключва вратата. Нънали и Марион се спускат към колата като хрътки, а Скот — по-бавен и пиян — ги преследва. Блъска по вратата на автомобила.

— Никога няма да стъпите отново тук. Никога.

— Нънали, надявам се скоро с Марион пак да ни посетите — казвам аз и усещам върху себе си погледите на другите гости, макар вече отдавна да е станало неловко.

— Не, той никога повече няма да се върне, защото му се гади от факта, че живея с държанката си — изсъсква Скот и се обръща към малцината присъстващи — и всички вие се чувствате по същия начин. Отвратени сте, че живея в грях с Шийла — той ме оглежда от глава до пети — в безумната й девическа премяна.

— Шийла, не слушай този глупак — Дороти се обръща към Скот и добавя: — По дяволите, млъкни, задник такъв.

Ала Скот повтаря „държанка“ — дума от ера с не толкова щадящи морални устои. Удрям му плесница, силно, през лицето, за този непростим завършек на следобеда, преминал по конец. Той застива и мърмори: „Какво, по дяволите?“, докато останалите гости се тъпчат по колите. Изпращам ги набързо, призовавайки последните си капки достойнство. После се обръщам към Скот:

— Защо не можеш да се държиш като джентълмен?

Така и не дочаквам отговора. Побягвам към океана.

Скот е чудовище. Скот има заболяване, което не може да контролира. Скот е вдетинена развалина и Бог е допуснал ужасна грешка, когато го е благословил с талант с такива смущаващи мащаби. Скот се е заразил с лудостта на Зелда. Скот е побъркал Зелда. Скот наранява тези, които обича, и ги завлича със себе си в пропастта.

Мразя Скот. Обичам Скот. Виждам го как се отдалечава с колата си. Убедена съм, че надвишава ограничението си от трийсет километра в час.

Призовавам самообладанието си и помагам на Флора да почисти вилата, преди да я отпратя у дома. Въздухът застудява, но аз се връщам на плажа и оставям вълните да удавят новия пристъп на ридания. Стоя до водата, когато Скот се завръща с пълна бутилка джин и се отправя към мен. Очаквам сърцераздирателно извинение, но той ме подминава, сякаш не съществувам, и влиза напълно облечен в океана.

Скот е избрал тази вечер да поплува за първи път в Малибу.

Мятам първия попаднал ми предмет — полуизгнило гребло — сякаш е копие. Тренираната ми с тениса ръка отказва да ме провали и греблото удря Скот по рамото, докато той се клатушка сред крайбрежните вълни.

— Да ме убиеш ли се опитваш? — крещи той.

Насочвам се към колата си и карам обратно за Холивуд с надеждата, че ще се удави.

* * *

Розите пристигат следващия следобед. Последва ги бележка, пропита от разкаяние, а сетне и обаждания, които щяха да бъдат изпълнени с молби за прошка, ако не затварях — и така отново и отново. Погрижила съм се да нямам свободна вечер, затова се уговорих да вечерям с Робърт Тейлър. Ангажиментът е служебен, но аз се обличам в малиненорозов костюм по тялото. Робърт ме придружава до кадилака си, където ни очаква шофьорът му. Скот е паркирал половин пресечка по-надолу и ме следи.

Единственото общо между Робърт и петнайсет години по-възрастния Скот е непрестанното пушене. Макар да не може да се сравнява с връзката, която чувствам със Скот, все пак долавям електричеството между мен и Робърт, чиято разновидност на автентичен американски чар, присъщ за Средния запад, е отличителната му черта — този мъж не допуска емоциите му да се веят публично като знаме.

— В Небраска — казва той — ако изпиташ чувство, го завличаш в плевнята и го заключваш.

Нощта е белязана от повече от приятна целувка малко след полунощ. По това време колата на Скот вече е изчезнала, ала в десет сутринта той се обажда.

— Държанката си ли търсиш?

— Тази обида беше непростима, Шайло — отвръща той. — Знаеш, че се дължи на джина. Толкова много съжалявам.

— Но защо изобщо пиеше? — повишавам глас. — Обещанията ти са празни. Кажи ми какъв беше смисълът да се мъчим да те излекуваме?

— Осъзнавам, че дори приятелите ми ме смятат за разложен труп. Опитвах се да бъда импресарио, роден домакин, като Джералд Мърфи навремето. Не ми беше по силите, не и без алкохола да размие линиите.

— По-силен си от това.

— Очевидно не съм. Несъвършен съм, човек на порока, който обича своята Шийла. Ти обичаш ли ме?

Гневът не ме напуска.

— Това никога не е било под въпрос. А фактът, че ме нарани.

— Толкова съжалявам. Хиляди пъти ще го кажа. Твоята болка ми причинява страдание. Моля те, скъпа. Дай ми още един шанс.

— Защо? — повишавам глас. — Само за да ме нараниш отново. Нуждая се от обещанието ти, че няма да постъпиш така.

— Няма. Обожавам те.

Смея ли да му повярвам? Искам, но се страхувам.

— Също така трябва да знам дали пиеш, за да намериш себе си, или за да се изгубиш?

Той замлъква, преди да отговори.

— Честно казано, не знам. Навярно и двете и все е грешно.

Грешките са ми познати. Превърнала съм ги в традиция.

Мислено минавам през списъка с най-хубавите качества на Скот: топлина, нежност, доброта, чувство за хумор, самоирония, щедрост, сляпа отдаденост — казвала ли съм му някога нещо, което да не е запомнил? — и готовност да не вини друг, освен себе си, за провалите си. Отделно от пияницата съществува истинският Скот, който е коренно различен мъж. Сякаш са двама души и очевидно няма как да получа единия без другия.

Вече мога да начертая кръговрата на помиряванията ни. Библейско възмущение. Изчезване. Цветя и извинения. После стигаме до опасната част, в която се влюбвам отново и отново, без да спирам да се надявам, че следващият възход ще надмогне последното падение.

Със Скот тази каша неизменно води до сдобряване, а пуританските му наклонности временно се заключват в килера. Събираме се и сме ненаситни.

Скот е пристрастен към алкохола, а аз съм пристрастена към единствения мъж, който ме е видял истински.

— Само ти можеш да ме разбереш, Шайло — споделял ми е той. Важи и за двама ни. Други са се възхищавали на външността, дори темперамента и чара ми, но само той прониква отвъд тези дадености и ме обича заради интелекта, сърцето и характера ми. Всеки от нас е отговорът в кръстословицата на другия.

Скот откликва така, както никой преди него. Той ме изслушва, приема ме сериозно, и то от момента, в който се срещнахме. В минутата, когато се усмихва, накланя глава, поглежда ме по определен начин и ме нарича „скъпа“ или „Шайло“, аз съм там, готова да го обожавам и да се възпламеня.

Разговорът със Скот ми напомня колко силно ми липсва да го целувам и да бъда целувана от него. Непоклатимостта ми започва да се рони като пясъчен замък на плажа. Искам да смъкна ризата му, да заровя лице в гърдите му и да вдъхна солената миризма на потта, примесена с цитрусовия му афтършейв. Готова съм да пренебрегна цял куп отвратителни прояви, само и само да имам този миг и близостта, която ми носи. С никой друг мъж няма да е същото. Искам истинския Скот. Не мога да се откажа от него. Защо си го причинявам?

— Ще опитаме — казвам аз.

Отново го приемам и се опитвам да простя не само на него, но и на себе си. По-късно през нощта започваме с вечеря в любимия ни италиански ресторант, където не можем да спрем да се докосваме, а за десерт си се поднасяме един на друг у дома. Докато предлагам опрощение на Скот, правенето на любов размива границите между реалността и фантазията, а чувствата нахлуват с пълна сила. Намирам се точно там, където искам да бъда — в неговите обятия, и долавям шепота му:

— Обичам те. Моля те, не ме напускай. Разчитам на любовта ти да ме преведе през деня и нощта.

Думите му ми носят удовлетворение, което ехти в сънищата ми дори след като Скот заспива. Сгушвам се до него, потънали сме в обятията си. Мога да остана тук завинаги.