Сали Кослоу
Оттатък рая (22)

Двадесет и първа глава
1937

ВЕЛИКОЛЕПНИ НОВИНИ СКЪПА ТОЧКА МАЙКА НИ ПОДКРЕПЯ ТОЧКА ТОВА НЕИМОВЕРНО УЛЕСНЯВА НЕЩАТА ТОЧКА ПИШИ МИ ЛЮБОВ МОЯ ДОН

Изчаквам цели двайсет и четири часа, преди да отговоря — в писмо.

Прекрасно, мили. Много се вълнувам. Изпращам любов на теб и майка ти. Моля те, предай й най-дълбоката ми признателност. Обещавам, че скоро ще пиша отново. Толкова съм заета. Много ми липсваш.

Не работата запълва времето ми. Луела ме изпреварва с всяка сензация. Станала съм непривично небрежна, защото мога да мисля единствено за следващия път, когато със Скот ще бъдем заедно. В Лос Анджелис е август и редовните му обаждания отмерват деня ми с изкусителни елипси, даващи отговори на далеч по-вълнуващи въпроси от „Какъв блясък озарява света на ловците на слухове?“. Често ми изпраща цветя; веднъж — след като бяхме обсъждали гангстери — „от Ф. Скот Фицдилинджър“^[1], а друг път с картичка с надпис „Честито новородено“. Беше нарисувал умела карикатура на себе си като бебе с омачкана филцова шапка и набръчкан дъждобран. Този мъж обичаше да се присмива, особено на себе си.

Със Скот се стремим да свалим емоционалните си брони, затова и не се уморяваме от разговорите помежду си. През уикенда се чуваме на всеки няколко часа. След работа раздрънканият му форд се изкачва по хълма ми като „Локомотивчето, което можеше“. Убедена съм, че е задвижван от някаква магнетична сила, която притегля моето четирийсетгодишно момче, облечено в колежанска жилетка, към мен.

Имам любовна афера с Ф. Скот Фицджералд.

Изричам на глас немислимите думи, сякаш извадени от момичешки дневник, щом дочувам хъхрещия клаксон на Скот откъм алеята. Вечерите ни обикновено започват в „Градината на Аллах“ с Еди, Джон ОʼХара, Робърт Бенчли или друг писател от кръга на немирниците. Отпивам от шерито, а Скот от содата си — никога не повдигаме въпроса защо не си поръчва нещо по-силно. После двамата с него отиваме да се насладим на простичка вечеря — прясна риба, пържоли, печено пиле — в някой закътан ресторант. Не ни привлича празнодумието в компанията на звезди или брокери на властта, които, събрани на едно място, намирам за също толкова отблъскващи, колкото и треската. Когато съм със Скот, копнея за близост.

Най-хубавата част от нощта настъпва, щом се завърнем във вилата ми — още разговори, интимни и закачливи; боси танци под тихия напев на радиото; правене на любов. Още правене на любов. Не мога да се наситя на този мъж, на доброто му сърце, на страстта, с която опознава тялото и ума ми и на която отвръщам със същото. Само мисълта за него ме хвърля в трескава похот.

През изминалия месец сме прекарали всеки следобед през уикендите заедно. Днес възнамеряваме да се разходим по песъчливия плаж на Санта Моника, да се качим на виенското колело и да хапнем морски дарове в някой заслон с маси за пикник. Щом слизам по стълбите в лятната си рокля, по сандали и със сламена шапка, виждам, че той носи стари панталони в цвят каки и бяла риза, на фона на която лицето му изглежда бледо като ванилов сладолед. Разглежда снимките ми в тежки, антични сребърни рамки.

— Кой е този? — пита ме, сочейки дребно момче, качено на пони.

Сякаш Хайми, Мейър или Морис някога са носили брокат.

— Това е брат ми Дейвид, който е починал, преди да се родя.

— А това възхитително дете… ти ли си?

Момичето е на около седем години, със светли дълги къдрици, и държи котенце. На нейната възраст косата ми беше обръсната. Освен това ненавиждам котките, които бродеха заплашително из „Степни Грийн“.

— По-голямата ми сестра Алиша, която се премести в Кения. — Чудя се дали дебелата и слабата ми сестра все още са такива. Дали някоя от тях се е върнала в „Ийст Енд“? — Това съм аз — соча към снимка на момиче в деликатна рокля с бухнали ръкави. Белоснежна коса, светли очи. Държи нарцис. Изражението й е нацупено, както може да се очаква от разглезена млада аристократка. Спомням си деня, в който взех снимката от шкафчето на майка ми и я дадох за преработка на един фотограф, чиято специалност бяха визуалните фокуси.

Скот се взира внимателно в снимката.

— Да, виждам приликата, макар да изглеждаш нацупена. Да не би някой да ти е измил устата със сапун? — Придвижва се към друга, по-голяма снимка. — А господинът, възседнал породистия жребец? Внушителен мъж.

— Дядо ми. — Мустак, оформен с восък. Никакви peyes. Цилиндър. Никаква ермолка. — Има конюшни в Ирландия.

Скот скоква с танцова стъпка и възкликва:

— Виж ти, Шайло — вече така ме нарича. — А аз си мислех, че си префърцунена британка до мозъка на костите. Нали знаеш, че родът Фицджералд е ирландски?

Моля те, не ме питай от кое графство произлиза семейството ми. Типърари? Килкени? Лимерик? За мен звучат досущ като марки бира.

— Родът Маккилън, по майчина линия, са били чистокръвни фермери от времето на картофения глад, които не биха различили лъжицата от ножа — продължава Скот и аз съм спасена. — Да живееш сто години и една отгоре, в която да се покаеш за греховете си — допълва на селски диалект.

Скот не за първи път се самоиронизира, което считам за една от най-добрите черти на характера му наред със съобразителността, интелигентността, чувството за хумор и сексапила. Никога не съм изпитвала такова щастие. Само че… има една значителна пречка. Не е тази, която би трябвало да изниква първо в ума — че аз съм сгодена, а той е женен. Работата е там, че Скот иска да знае всичко за мен. Докато с Дон прилагам отработеното си увъртане, със Скот ме тласка опасният импулс да кажа истината. Ненавиждам лъжата, а същевременно съм ужасена да не разкрия непресявани факти. Този добър мъж заслужава повече от една позьорка, която някога е била обект на благотворителност и е прекарала девическите си години в търкане на подове и кърпене — а това е само началото. Ами последвалите измами и преструвки? В синагогата в „Норууд“ молитвите по време на Йом Кипур^[2] обхващаха всички видове грях, включително и премълчаването на истини. Моите можеха да запълнят язовира „Хувър“.

Демонстрирам фалшива храброст.

— Трябва да ти призная нещо.

Очакването увисва във въздуха. Готова съм да се освободя и тогава се сещам за епидемията от тайни, която вероятно дебне любовника ми от засада ден и нощ. Дали още е влюбен в съпругата си? Дали не съм най-обикновена дубльорка на звездата на шоуто? Той никога не говори за Зелда — заобикаляме я, все едно е мръсна носна кърпа, както и аз избягвам темата за Дон. При мен причината е, че не се сещам за маркиз Донегъл. Дори престанах да нося пръстена му. Опасявам се обаче, че същото не важи за Скот. Има моменти, в които се тревожа, че Зелда върви редом до него в уединена, споделена помежду им меланхолия, и хвърля отмъстителни погледи към мен. Коя съпруга не би?

— Признание? — подема той. Приближава се към мен, целува ме по устните и отстъпва назад, за да докосне лицето ми. — Ще ми кажеш, че ме обичаш ли? Защото аз съм хлътнал по теб до уши, Шийла Греъм.

Не мога да го изгубя. Не мога да поема този риск.

— Скъпи — отвръщам аз — чувствам се като пълна идиотка. Никога не съм чела книгите ти. Нито една от тях. Ето. Казах го.

Реално погледнато, не бях изрекла лъжа. За момент Скот осмисля информацията.

— Така и предполагах.

— Но искам да ги прочета. До една.

— Нима? — грейва той и ме обзема щастие, задето съм го зарадвала. — Убеден съм, че можем да разрешим проблема. Последвайте ме, госпожице Греъм. Тихият океан ще почака.

Той поема ръката ми и ме повежда към форда си.

— В апартамента ти ли отиваме?

— Не, не съм си взел много багаж — казва той. — Всичките ми книги са обратно на Източния бряг.

Караме по пътя покрай „Шуабс“ — нещо като дрогерия, от която с охота доставят бутилка „Джак Даниелс“ до прага ти, и стигаме до най-голямата книжарница в Холивуд. Подминаваме припряно тезгяха, отрупан с екземпляри от „Да имаш и да нямаш“ на Хемингуей, когото Скот нарича „някогашния ми приятел“, ако изобщо го спомене. Наблизо са изложени романи на Джон Стайнбек, Джон Дос Пасос и У. Съмърсет Моъм — автори, които навярно Скот също познава добре. Виждам и „Далеч от Африка“ на Карен Бликсен — мемоар, който Еди Майер ме кара да прочета вместо обичайните ми любовни романи на Жоржет Хейър. Онзи ден коментира с насмешка вкуса ми с думите: „Очарователната писачка търси вдъхновение за нова съблазън, за да задържи единствения мъж, който някога истински е печелил сърцето й?“.

Скот приближава един продавач и пита:

— Имате ли книги от Ф. Скот Фицджералд?

— Да видим — отвръща книжарят, който е приблизително на моята възраст. Почесва се по брадичката. Следваме го до раздела с художествена литература в дъното, където мъжът преглежда авторите с Ф и съобщава: — Съжалявам, господине, нямаме налични.

— Има ли търсене за тях? — настоява Скот и дишането ми се учестява.

— От години никакво — отговаря той. — Мога ли да ви предложа „За времето и реката“ на Томас Улф?

— Съжалявам, чел съм я — казва Скот, който по никакъв начин не издава чувствата си, като изключим, че челюстта му леко се стяга.

Сърцето ми се свива не само защото книгите му не са по книжарниците, но и защото Скот ми е споделял, че сам е препоръчал Том Улф на редактора си Макс Пъркинс, както е направил и с Ърнест Хемингуей, а сега и двамата го засенчват. Предишната нощ той се впусна в пространна тирада относно грешката, която според него приятелят му Том е допуснал, като се е скарал с Пъркинс.

— Продажно копеле. Кавга относно някаква си редакция. Том просто можеше да приеме чуждото мнение.

Бях разбрала, че за Скот лоялността е жизненоважна. Той я даваше и я очакваше от другите.

Скот благодари на продавача за отделеното време и двамата се отправяме към друга книжарница. Отново няма нищо от Фицджералд. Книжарят реагира равнодушно — поне не изпада в шок, както често се случва, когато представям Скот на премиери и вечери. Очите на хората заплашват да изскочат, щом осъзнаят, че някога възхваляваният писател — име, което явно преди десет години всеки начетен американец е знаел — всъщност е жив, макар и принизен до литературното сметище. В подобни ситуации ме изпълва болка. Винаги съм търсела защитник и в началото точно това виждах в Джони, а после и в Дон. В случая със Скот обаче искам да отвърна със същата закрила, да бъда крепост срещу унижението. Иска ми се да избавя моя любим от днешния позор, но той настоява да опитаме и в трета книжарница, където се приближава до продавач на около петдесет.

Най-накрая някой го разпознава.

— Със сигурност мога да ви снабдя с няколко заглавия — казва книжарят дружелюбно. — Кои бихте желали?

— „Великият Гетсби“, „Отсам рая“ и „Нежна е нощта“. — Докато книжарят ги записва, Скот прочиства гърлото си и допълва почти засрамено: — Аз съм авторът.

Очите на мъжа се разширяват и озаряват. Той стисва ръката на Скот, разтърсва я и се ухилва.

— Господин Фицджералд, от години се възхищавам на книгите ви и съм ги чел всичките. За мен е чест да се запознаем, господине.

Имам чувството, че още малко и ще му се поклони.

— Благодаря ви — отвръща Скот. — За мен винаги е удоволствие да срещна читател като вас.

Научила съм, че скромността е предназначена за по-незначителните сфери от живота му. Опре ли до работата му, той никога не шикалкави.

— Работите ли върху нов роман? — пита мъжът.

Досега съм се въздържала да му задавам този въпрос, защото знам, че мисията на Скот тук е да пише сценарии, на които той отделя дълги часове, съответстващи на също толкова щедрите хонорари. Заплатите в този град не са тайна за някого, който списва светската хроника: плащат му по хиляда долара седмично за шест месеца, от които му остават пет. Като сравним сумата със собствената ми заплата или да речем, нов шевролет, който струва шестстотин долара, заплатата на Скот си е цяло състояние. Тайният ми източник обаче ме информира и че Скот е затънал в дългове, равняващи се на четиридесет хиляди долара. Това ме плаши и удивлява, защото след детството ми се ужасявам да не затъна в дългове или да не ме преследват кредитори. Харча внимателно, без да се глезя с луксозна кола или собствен дом, било то и с ипотека. Кътам спестяванията си и продължавам всеки месец да пращам пари на милия Джон, макар вече да не сме женени. Винаги ще бъда лоялна към него.

— Непрестанно работя по нещо — казва Скот на мъжа. Не съм изненадана, защото досущ като мен и Скот никога не излиза без писалка и хартия. Все пак усещам, че не бива да го разпитвам.

Продавачът си записва адреса на Скот и обещава доставка на романите в рамките на седмица. Преди да си тръгнем, моят любим купува бройка от „Братя Карамазови“.

— За теб, Шайло — казва ми той. — Литературен аперитив.

Докато поемам дебелия руски роман в ръце, си мисля за братя Шийл: Хайми, Мейър и Морис. Тайните ми винаги дебнат точно под повърхността, като плетеница от коренища.