Сали Кослоу
Оттатък рая (28)

Двадесет и седма глава
1937

Пакетът от Арнолд Гингрич седи като огнедишащ дракон, чийто дъх изпълва жилището ми с отровни изпарения. Изкушавам се да хвърля ръкописа в камината. По дяволите. Дано и любовната ми история изгори заедно с него.

Припряно нахвърлям последните изречения от колонката ми за вторник.

Хари Уорнър се приближава до дете в „Коконът Гроув“ и казва:

— Ти си най-хубавото момиченце, което някога съм виждал. Искаш ли да участваш във филми?

— Как сте, господин Уорнър? — отговаря тя. — Аз съм Шърли Темпъл.

Най-печелившата звезда на студиото му през последните няколко години.

Благодаря ти, Хари Уорнър, задето си ужасен физиономист.

Отивам на концерт с моя приятел Джона, разчиствам гардероба си, приготвям тенджера зеленчукова супа и поглъщам „Отнесени от вихъра“, докато хрупам карамелизирани фъстъци. Никое от тези развлечения обаче не ме разсейва от мисълта дали не дължа на Скот куртоазията да прочета есетата му. Минават три дни, преди да се пречупя. Започвам да чета както от любопитство, така и от лоялност, и на няколко пъти съм принудена да спра, за да избърша сълзите си. „Крахът“, „Събиране на парчетата“ и „Внимание, чупливо“ са свидетелството на един мъж, развял страховете си като знаме. Всяка следа от претенция е заличена, а отдолу е оголена надупчената от емоционални шрапнели гордост на един пълнокръвен човек.

„Внезапно осъзнах, че преждевременно съм се разбил.“^[1] Скот пише как е спял по цяло денонощие и как през редките си будни часове е съставял списъци, стотици списъци — на популярни песни, на костюмите, които е притежавал, откакто е напуснал армията, на жените, които боготвори, на хората, които са го изиграли, на по-щастливи времена. „Започнах да спя на лявата си страна, понеже видях, че колкото по-скоро уморявах, макар и мъничко, сърцето си, толкова по-бързо настъпваше онзи благословен час на кошмара, който подобно на катарзис вливаше в мен сила да посрещна по-добре новия ден.“^[2] Оприличава състоянието си на човек, превишил кредитния си лимит, ипотекирал тялото и духа си. Скот сравнява себе си с напукана чиния, която си на ръба да изхвърлиш, и — малцина писатели прозират истината на дъното на тинестото езеро по-добре от него — отбелязва, че в три сутринта един забравен пакет съдържа същата трагична значимост като смъртна присъда.

Налага се отново да спра, когато Скот пише, че романът вече не е „най-въздействащото и най-благодатно средство за предаване на мисли и чувства“. Лишените от скрупули холивудски бизнесмени, способни да обхванат само най-повърхностните мисли и емоции, ще доведат художествената проза до ръба на изтреблението, гневи се той по своя си хитроумен начин. И все пак, мисля си аз, не друг, а точно Скот се е оставил на милостта на продуцентите — поредният алчен автор, който се мъчи да пише сценарии. Именно той изтъква, че тестът за първокласна интелигентност е възможността да имаш две противоположни идеи в ума си по едно и също и време и да функционираш нормално, ала както казваше моят татко: Keyner zetnit zany eygenem hoyker. Никой не вижда гърбицата на собствения си гръб.

Всеки гениален драскач в Америка иска своето парче от холивудския ябълков пай, защото навсякъде другаде американците гладуват. Тук, макар хората от филмовата индустрия да не пълнят басейните си с плаващи гардении и да не внасят Наполеонов паркет, никой не кърпи обувките си с мукава. Дори по-нисшестоящите сътрудници, като мен например, живеят в охолство и уют. Охотно го признавам. Може да съм лъжкиня, но не съм лицемерка.

Скот е прав, че филмите превъзхождат книгите. Няма как да не се замисля обаче, че причината не е само в цената — книгите струват няколко долара, а филмите два цента. В случая на Скот темите, по които пише, са неговият погром. Той даде глас на цяло едно бурно десетилетие, което ревеше, докато се возеше по покривите на такситата, и превъзнасяше хедонизма както никой друг. В днешно време повечето хора не могат да си позволят таксита, стисват зъби и се захващат за работа.

Никога не съм очаквала животът ми да е само черешов чийзкейк и песни на Кол Портър. Научих се да крача напред, без да се поддавам на самоубийствено униние. Може би това ме е превърнало в трагично разумна британка, която не може да приеме, че мъжът, когото обича, има по-слаба воля от нейната. Онази половина от мен, ошлайфана от гетото и живота в сиропиталището, е потресена от разголеното самосъжаление на Скот. Ала може би кривването от пътя на Скот е знак за нещо повече. Моля се това да не е началото на втори свиреп нервен срив.

Тъжно е да търсиш чувства сам. Обаждам се на Дороти:

— Нашият Скот е чудесен писател и прекрасен човек, но когато животът го разстрои и сладостите му са отнети, той рита и врещи като разглезено дете — казва тя. — Тогава започва и пиенето.

Не ми помага особено.

После разговарям с Робърт. Споделям му съкратена версия на пътуването ми до Чикаго.

Десет минути след като съм надала тревога, той пристига. Посочвам му есетата от „Ескуайър“, струпани на масата.

— Какво казаха приятелите на Скот за тях?

Робърт се обляга назад, пали лулата си и дървесното ухание на тютюна превръща дневната ми в мъжки клуб. Туловището му заплашва да прекатури креслото ми.

— Общественото мнение беше разединено — подема той. — Повечето от нас се възхищаваха на честността и писането на Скот — превъзходно е и съм му го казвал в писмо. Поетични „Истински изповеди“. Но някои гледаха на него като на мрънкащо, меланхолично бебе. В частност Ърнест.

— Да не му е чел конско?

Робърт дръпва лулата си настрани, за да не се задави от смях.

— О, де да беше толкова деликатен. Първо писа на Скот, за да му заяви, че е скочил от „юношеството право в сенилността, без първо да е минал през мъжеството“. Ърнест мисли, че всички са безгръбначни, докато не се изправят с голи ръце срещу гризли.

Лицето ми навярно издава, че в момента харесвам Хемингуей дори по-малко, отколкото преди час.

— Оттам нататък става по-лошо, рожбо. Ърнест публикува свой разказ след трите на Скот и злепостави нашето момче. Нося доказателства.

Изважда изрезка от сакото си.

Спомня си клетия Скот Фицджералд и как веднъж започнал да разказва история, която започвала така: „Богатите са различни от нас с теб“. И как някой казал на Скот: „Да, те имат повече пари“. Но това не се сторило смешно на Скот. Той ги смятал за специална раса и когато открил, че всъщност не са, това го е съсипало така, както всяко друго бедствие в живота му.

Повечето хора са запленени от богатите. Аз определено бях едно време. След Монти и Рандолф, Том и Юнити и кръвожадната сестра на Джони обаче аристократите не ме впечатляват.

— Ърнест е не просто жесток — казвам аз. — Пресметлив е и винаги чака наготово.

Робърт ме потупва по крака, все едно съм превъзбудено куче.

— Хайде, хайде. Всички знаем, че човекът е един голям, талантлив грубиян. Враждебността му спрямо Скот датира още от Зелда и Париж. Тяхното беше омраза от пръв поглед. Според Ърнест тя е кучката, която дърпаше надолу талантливия си съпруг, като се съревноваваше с него и изсмукваше дарбата му. Зелда пък нарече Хемингуей педераст с космати гърди и го обвини, че изпитва хомосексуален интерес към Скот. Тя се отнася с подозрение към всеки мъж, който е чак толкова обсебен от физическите прояви на смелост.

За първи път Зелда добива реален облик. Изведнъж започвам да харесвам тази жена, която се мъчех да забравя дни наред, съпругата, за която аз не съществувам. Представям си я като човек, с когото бих искала да се сприятеля.

— Ърнест е третото колело в брака на Фицджералд — обяснява Робърт. — Първата му грешка бе да се поддаде на убеждението, че го разбира по-добре от Скот.

— Не е ли Скот този, който е помогнал на Ърнест да пробие?

— За съжаление, да, въпреки всичко. Но Скот не се е опитвал да си го върне. С Ърнест никога няма да бъдат толкова близки, колкото бяха в Париж, но според Дороти Скот дори е писал на Ърнест, за да го поздрави за текста в „Ескуайър“, макар да му е казал да го остави на мира. — Робърт се впуска в съвършена имитация. — „Когато включиш разказа в сборник, дали би бил така добър да махнеш името ми? Според мен частта с «клетия Скот Фицджералд» разваля доброто впечатление.“ Нещо подобно.

Слушам каква галантност е проявил Скот към Ърнест и недвусмислено си припомням какъв човек е той, когато не е под влиянието на алкохола: щедър, сладкодумен, очарователен.

— Бих могла да забия нож в сърцето на този мъж.

— О, ето я малката убийца на великани. Забрави за Ърнест и помогни на Скот. Ще спре пиенето. Винаги го прави. Да му се не види, обичам това магаре, независимо от паденията му.

Моят проблем е същият. Скот има своите пристрастявания, а аз — моите. Той. След Джони ми изглежда мъжествен. След Рандолф ми се струва мил. След Дон е неустоимо многопластов, а в сравнение с всички тях е най-добрият слушател, когото някога съм срещала, както и най-умелият любовник. Мога да продължа да изреждам.

На следващия ден пристига кутия безочливо червени лалета с дълги стебла, придружена от бележка:

Скъпа, ето такъв е цветът на лицето ми. Нямам думи да изразя колко ми липсваш. Ще ме приемеш ли обратно?

Твой вечен глупак,

Скот

Този мъж е изричал: „Да те обичам е лукс, както и всеки друг момент, в който те опознавам, мило мое лице, мило мое сърце, мила Шийла“. Гневът ми към пиянството му гори по-слабо, когато си припомня нежността му. Не мисля само за секса, макар да ми липсва, а и за дребните жестове на Скот и удоволствието, което извличаме от взаимната си компания… за това как вечерта, преди да заминем за Чикаго, киснех във ваната с мехурчета, а той ми донесе малка възглавничка за тила, но все пак отклони поглед от голото ми тяло. Спомням си последния път, в който гледахме мач между отборите от Калифорнийския университет. Скот търпеливо ми обясняваше правилата на футбола, галеше ме по шията и държеше ръката ми, като я пускаше само за да скочи и да нададе радостен възглас, щом нашият отбор отбележеше тъчдаун.

Всичко се свежда до следното: когато аз се замисля за миналото, се опитвам да подобря настоящето. Скот пък посяга към джина или пише реквием. Но също така е щедър и незлоблив. Щом той може да прости на Ърнест Хемингуей, не трябва ли аз поне да го изслушам?

Съгласявам се да се срещнем вечерта и да се разходим по кея. Когато слизам от колата си и го виждам да ме чака, сърцето ми започва да блъска в гърдите от вълнение. Почти бях забравила колко красив е Скот. Той ме прегръща и за момент главата ми се отпуска леко на рамото му. Пасваме си така, сякаш сме създадени да се допълваме.

— Алкохолът е благословия от гледна точка на това, че не мога да си спомня нищо от случилото се в Чикаго, но каквото и да съм направил, несъмнено е било отвратително. Толкова съжалявам, Шийла — подема той малко официално, като слага ръце на раменете ми, притегля ме към себе си и ме гледа право в очите. — Злепоставих те, зная, както несъмнено и себе си. Моля да ми простиш.

Сърцето ми бие в ритъма на вълните. Коя съм аз, че да не му простя?

— Приемам извинението, Скот, но при условие че това никога повече не се повтаря.

Ако е вървял в правия път през всички онези месеци преди Чикаго, със сигурност притежава волята отново да го направи. Така ме увери Робърт Бенчли.

— Няма, обещавам. Твърде много те обичам и уважавам.

Примигвам, за да прогоня сълзите.

— Благодаря ти, че го казваш.

Нуждая се от уважение също толкова силно, колкото и от любов, защото всеки път, когато се сетя за лъжите си, губя какъвто и да било респект към самата себе си.

— Есетата успяват ли изобщо да обяснят кой съм, скъпа? Чак тук, в Холивуд, откривам късчета от себе си и се опитвам да ги събера наново. Аз съм пъзел, пометен от торнадо.

— О, Скот! Всичко, през което си минал… Ненавиждам дори самата мисъл за това и ми се иска да го беше споделил по-рано.

— Опитвах се да го забравя. Ново начало и прочее.

— Напълно си прав, между другото. Богатите са различни.

— О? — възкликва той.

— Чувствам се достатъчно квалифицирана да говоря по темата.

Той се усмихва за първи път — зъбите му са равни и бели и не издават употребата на неизменните „Рали“. — Но не сега. — Искам само да обичам и утешавам Скот, а и да получа същото в замяна. Вървим към колите си и се срещаме у дома. Започваме с танци и смях, преминаваме към закачливо разсъбличане и накрая се озоваваме в леглото, където прекарваме часове — ненаситни, но нежни. Имам чувството, че Скот е пратен на земята, за да ми доставя удоволствие, и с охота му връщам услугата. Извайваме ново начало от собствения си крах.

* * *

Скот иска да отпразнуваме заедно Коледа. Скоти ще остане на Източния бряг, накъдето са се отправили Робърт и по-голямата част от компанията му. Не казва, че ще посети Зелда, с която тихомълком се видя тази есен. С Джони никога не правехме кой знае какво на празника, с изключение на хотелския обяд със задължителните глупави шапки — за мен Коледа винаги е била просто поредният декемврийски ден. Сега обаче съм решена да сътворя една уютна Коледа със съпружеска домашна атмосфера, макар да подозирам, че Зелда никога не си е давала труда да направи повече от препечен хляб. Би трябвало да поканя Дороти и Алън, но съм егоистка. Последните няколко седмици ми се усладиха и искам Скот само за себе си.

Купувам си „Готварската книга на заселниците“ и съставям меню от стриди от Санта Моника, печена пуйка с гарнитура от царевичен хляб, картофи — сладки и на пюре — и брюкселско зеле с лешници. За десерт — пай с кайма от „Сънсет Бейкъри“. Никакъв сливов пудинг, защото всяка една от рецептите за приготвянето му съдържа уиски, бренди или ром, а не искам да заваря Скот под коледната елха.

На Бъдни вечер Скот открива последното и най-жилаво дърво в Лос Анджелис, което се продавало от багажника на камион на булевард „Пико“. Прекарвам целия ден в кухнята и в пет часа двамата се натъпкваме с тлъсти, солени стриди, суха пуйка, съвършени картофи, омекнало зеле и изобилие от пай. Скот си припомня коледите в Сейнт Пол. Четириметровият норвежки бор, който двамата с баща му отсекли в някаква ферма, за да украсят фоайето на голямата къща на Съмит Авеню. Патицата на готвача лъщяла от мазнината. Декламацията на „Това е нощта преди Коледа“ в изпълнение на дядо му, която Скот повтаря с изкусна артистична дикция.

— Боя се, че не съм се погрижила да окача чорапи над камината.

— Догодина — казва той.

Потръпвам от удоволствие при думите, които предполагат споделено бъдеще. Докато огънят припуква, Скот пуска плоча с коледни песни, която е донесъл със себе си, и припява с изтънчения си тенор. „Ние сме трима крале от Ориента“, „О, Витлеем е малък град“. Песни, които не знам.

— Шайло, присъедини се — казва той насред „Украсете залите“. — Не ме оставяй сам на сцената на „Карнеги Хол“.

— Знаеш, че не мога да пея.

— Нали си играла на сцена, чувал съм те и под душа. Ти си родено сопрано.

— Хвана ме. Но, скъпи, в Англия пеем различни песни. Той подема „Слушай! Ангелите вестители пеят“.

— Тази вече трябва да е знаеш. Мелодията е на Менделсон.

Защо Скот споменава точно евреин?

— Чакай ме под имела — обаждам се в опит да прикрия тревогата си. — Моите видения не са захаросани сливи.

Устата му сама по себе си е цял празник — има вкус на копнеж и сладка бита сметана. Притискам се в Скот и едва не подемам молитва. Щом цяла една религия може да произлезе от идеята за непорочното зачатие, може би двамата с него сме способни да открием спокойствие на земята, примирие без пиянски тиради, и навярно дори да имаме дете.

Имелът води до горния етаж, радост по света и така нататък. Когато приключваме, го питам дали иска да получи подаръка си сега, или на сутринта.

— Нали се разбрахме без подаръци… Макар да ми се струва, че току-що получих моя.

— Този не е от „Бълокс“ или „Сакс“ на Пето Авеню — казвам аз. — Дори не е от мен.

Когато лицето на Скот се озарява от любопитство, ъгълчетата на устата му се извиват и той сякаш е на десет. Искам да запечатам лицето му в паметта си.

— Продължавай, Клеопатра на клюките.

— От „Метро Голдуин Майер“ ще изберат твоя вариант на сценария.

Хеда Хопър, новата ми официална съперничка — вече имам две — е издала новината на приятеля ми Джона. Скот не разчиташе особено на това, нито пък аз. Не беше получил разрешение да пътува до Чикаго — повод да го уволнят. Задушавам Скот в прегръдките си.

— Получаваш повишение, а аз ще имам честта да разглася добрата вест.

Скот ще изкарва хиляда двеста и петдесет долара на седмица — солидна сума, макар че други като приятеля му от Сейнт Пол — Доналд Огдън Стюарт, ще налапат по пет хиляди. Въпреки това хонорарът на Скот надхвърля почти два пъти дохода на обикновения човек, което е повод за празник, откъдето и да го погледнеш.

Заспивам с мисълта, че съм прекарала най-хубавата си Коледа досега, и позволявам да ме изпълни вярата, че новата година и бъдещето, което тя ще ни донесе, ще бъдат още по-прекрасни.