Сали Кослоу
Оттатък рая (7)

Шеста глава
1910, Лондон

Lilye, ayln, mir zenen gegangen tsu zayn shpet.

„Лили“ — каза майка ми, докато вървеше с износените си обувки на две крачки пред мен. „Побързай, ще закъснеем.“ Бях достатъчно пораснала, че да се ужасявам от гърления й идиш и нейната schmatte — забрадката, увита около главата й, но същевременно не бях достатъчно голяма, че да разбирам тегобите в живота й. Някога носеше лъскава кестенява перука, чиито къдрици обичах да галя, но откакто татко ни напусна, тя беше изчезнала безследно. Навярно баща ми я беше взел със себе си по време на пътуванията си до Германия или я беше продал наред с половината ни мебели и сребърните свещници.

Мама ме качи в автобус на два етажа, който се отправяше на юг. Отказа да ми каже накъде точно. Копнеех да седна най-горе и да видя града отвъд гетото ни в „Ийст Енд“, но мама отведе мен и брат ми Морис в задната част на автобуса — всеки от нас стискаше малкия си вързоп с принадлежности, увити в кафява хартия и овързани здраво с канап. Не бяхме от хората, които се возеха на горния етаж на автобус. Дори не се числяхме към онези, които притежаваха чанти.

— Мислиш ли, че ще видим татко? — попитах аз.

— Лили, знаеш, че татко е мъртъв.

Отказвах да повярвам, че баща ми, който винаги намираше лакрицов бонбон за мен в джобовете на палтото си, ще ме остави само с мама, която мърмореше далеч повече, отколкото се усмихваше. Аз бях неговата ketzeleh. Малката му писана. Нощем чувах през тънките стени на апартамента ни как мама ридае за него. Луис, Луис, Луис. Изречено от нейните уста, името му звучеше като някоя от ругатните, които по-големите ми братя Хайми и Мейър си разменяха, когато единият искаше да прогони другия.

— Ще минем ли покрай Бъкингамския дворец? — попитах аз. — Ще видим ли кралицата?

Майка ми се изсмя горчиво.

— Когато Бог е раздавал мозъци, ти си била задрямала — отвърна тя, макар думите й да не бяха истина. Можех да събирам и изваждам по-добре от всеки шестгодишен в „Степни Грийн“, оправях леглото, което делях със сестрите си, и владеех правия шев. Също така знаех, че макар всички останали членове на семейството ми да бяха започнали живота си в далечна Украйна, само аз бях родена в Лийдс. Това ме правеше британка. Когато майка ми ме шляпваше по дупето, аз я поглеждах в очите и повтарях любимата ругатня на татко. Рецитирах я на английски, който тя не разбираше: „Да тичаш дано до тоалетната на всеки три минути или всеки три месеца“. Мама създаваше у мен усещането, че моето съществуване е направило живота й непоносим.

Сменяхме автобуси и гледката премина от градска в провинциална. Ако изключим крякането на гарваните, врявата утихна. Пасажерите започнаха да слизат, но малцина се качваха на автобуса, което позволи на нас с Морис да надничаме през прозореца.

— Лили! — посочи той към две каменни порти. Надявах се да сме стигнали до крайната си дестинация, но докато ги подминавахме, видях, че е гробище, пълно с кръстове и статуи. Дори татко наистина да беше умрял, нямаше начин това да е лобното му място. Автобусът се раздруса по набраздения път. Отпуснах глава на рамото на брат ми и се опитах да си представя очите на баща ни — карамелени — наред с неговата тъмна, буйна брада и payos^[1], които ми даваше да скубя.

Майка ме разтърси, за да се събудя. Смъкна ни от автобуса и тримата извървяхме множество пресечки, като се спирахме на всеки ъгъл, за да разтрие подутите си стъпала. Най-накрая стигнахме до триетажна тухлена сграда с покрив от шистови плочи и две ниски кули, които се набиваха на очи. Можех да разчета първите две думи на табелата над входа: „евреи“ и „болница“. Нима майка ми трябваше да влезе в болница? Или Морис? Бях дочула в дома ни да се шепне „охтика“. Болестта беше убила съпругата на съседа ни. Опитах се да разпозная и другите две думи над вратата: „сираци“ и „приют“. Не знаех нито как се произнасят, нито какво означават.

Двамата с Морис последвахме мама надолу по дългия коридор, където един мъж ни насочи вдясно. Потръпнах от миризмата на вакса за под. Майка ми приглади шала и забрадката си и продължи напред — на лицето й се четеше паника, сякаш някой от пазара я беше обвинил в кражба на картофи.

— Ich bin Ривке Шийл — каза тя на една жена, висока като върлина. Непознатата носеше стоманеносива рокля и седеше на бюро в далечния край на помещението. Косата й не беше покрита и беше опъната назад в стегнат кок. На клюноподобния й нос бяха кацнали очила със сребристи рамки.

— Aun di bist mein kinder, Morris aun Lily^[2] — изписка мама. Преди да ме избута напред, тя ми прошепна да не казвам как е починал татко или щели да ме отпратят. Как умря баща ми? Никой не ми беше обяснил. А и откъде да ме отпратят? Оттук ли?

— Sei gesund^[3] — рече тя и ме придърпа за кратка, непривична прегръдка, след което притисна и Морис в обятията си — това беше нейното бързо сбогуване.

— Елате насам, деца — подкани ни незлобливо жената. Зад нас мама изстена и се затича с куцукане към вратата. Втурнах се след нея, но Морис ме дръпна за ръката и посочи към флага високо над главите ни — в благородническо червено със златен кант, сякаш това бе замък. На платнището беше изобразена жена в роба, закриляща момче и момиче.

— Тук ще ни е по-добре от вкъщи — каза той на английски, ала аз не разбирах къде се намираме и макар да бях на шест години и да ми сечеше умът, си оставах момиче, което иска да е с майка си. Продължихме да вървим и стигнахме до жената в сиво.

— Оставете рожбите си без бащи — рече тя, сякаш изнасяше слово пред стотици души. — Аз ще ги опазя живи и нека вдовиците ми се доверят. — Четеше думите, изписани на флага, с акцент, за който по-късно научих, че се счита за по-добър от нашия. Държеше ме на крака единствено ужасът, разтворил се във вътрешностите ми като чадър. Страхувах се, че ще се изпусна.

Чак тогава признах пред себе си, че не съм просто дете, останало без баща. Вече нямах и майка — бях пречупена, захвърлена метла. Исках да избягам, но не знаех пътя към дома.

Някакъв мъж потупа ермолката на Морис.

— Хайде с мен — рече той и двамата изчезнаха по висок, сводест коридор, а дамата в сиво ме поведе към стая, пълна с различни по размери и възраст момичета.

— Това е Лили Шийл — оповести тя — последната, която очаквахме този месец. Лили, това са Сейди, Хелън, Фреда, Полин и Рейчъл. — Надявах се да не ме карат да повтарям имената, които тутакси забравих. — Поздравете я, госпожици.

Групата вяло повтори:

— Добре дошла, Лили.

Velcome.

— За бога, момичета, живнете малко.

Те се подчиниха, този път малко по-високо. Дамата бутна очилата си, а погледът й се местеше от момиче на момиче. — Аз съм матрона Вайс. Ще ме следваш и ще правиш каквото ти кажа. — Притиснах вързопа до гърдите си.

— Какво носиш там? — обади се червенокосо момиче с червени панделки, дълги мигли, пухкави бузи и парцалива басмена рокля.

— Кукла, роклята за Шабат^[4], нощницата, гребенът, четката за коса и четката ми за зъби. — Всичките ми земни притежания.

— Аз съм Фреда — представи се тя. — Това е сестра ми Хелън. — Наблизо седеше по-дребно момиче с два липсващи предни зъба. От покрития й с корички нос се стичаше сопол.

— Това затвор ли е? — попитах с притаен дъх. Миналата седмица откраднах половин пени от чантата на мама, защото ми се ядеше лакомство — от тези, които татко ми даваше. Такова ли беше наказанието ми?

Фреда ме изгледа така, сякаш бях слабоумна.

— Не знаеш ли, че си в „Норууд“?

Не знаех.

— Пращат те тук, ако родителите ти са мъртви или не могат да се грижат за теб — допълни тя. — По-голямата ми сестра живееше тук. Казва, че училището не е толкова зле.

По нищо не приличаше на старомодното едностайно училище в „Степни Грийн“, което посещаваха сестрите и братята ми.

— Сестра ми казва, че сме изкарали късмет да ни оставят тук — продължи Фреда. — Вземат само по двама на семейство.

Вземат. А някога пускаха ли те?

— Къде е сестра ти сега?

— Работи в къща на шест етажа и с две стълбища.

Знаех тази приказка. „Пепеляшка“. За първи път, откакто бяхме слезли от автобуса, любопитството пропука обзелия ме ужас.

Матрона Вайс ни изшътка, докато обувките й в стил „Оксфорд“ потракваха по излъскания дървен под. Бузите й бяха червендалести и напукани, очите — малки и тъмни като сливи. Влязохме в задушна стая, където имаше две големи калаени вани, всяка от които бе наполовина пълна. Дебело парче червен сапун и четка седяха на масата до купчина тънки бели хавлии.

— Сега се наредете, момичета, и сваляйте панделките. — Фреда посегна към плитките си. — Фреда Ротенфелд, не ме ли чу? — Фреда подаде панделките си с такава неохота, все едно бяха перли. — На секундата и без мотаене.

Откъм сенчестия ъгъл дребна старица се приближи към нас с чифт тежки ножици и с две щраквания освободи Фреда от плитките й и ги изхвърли на боклука. Бутна Фреда към друга жена — ниска и с едър кокал, която стискаше по-малки ножици. Втората бръснарка стрига, докато главата на Фреда не се превърна в бухнала, рошава топка. Държах здраво косата си, сякаш беше шапка, докато подстригваха всяко момиче преди мен. Някой извика: „Не, не, не“. Преди матрона Вайс да ме сграбчи за ръцете, не бях осъзнала, че писъците идват от мен.

— Престани, Лили Шийл. Трябва да се пазим от въшки. Такова е правилото. Задължително е. Косата ти ще бъде стригана през седмица. Сега стой мирно.

След всяка своя дума ме разтрисаше здраво и аз долавях миризмата на лук в дъха й.

Затворих очи, а жените се заеха с главата ми. Кичури в нюанс между слонова кост и слама падаха в краката ми като тлъсти червеи. Не се нуждаех от огледало, за да зная, че вече приличам на оскубано пиле, готово за тенджерата в петък вечер. Когато отворих очи, едно по-голямо момиче с русолява коса и раздалечени предни зъби бе измело нападалата коса — моята и на всички останали — на купчина. Тя не беше плешива като нас. Косата точно покриваше ушите й.

— Не се бой — каза ми тя, а крайчетата на устните й се извиха в полуусмивка. — Когато станеш на дванайсет, ще ти позволят да си пуснеш коса.

Имаше цяла вечност, докато стана на дванайсет.

След това ни наредиха да се съблечем голи и да се изкъпем по двойки във врящата вода. Сапунът щипеше и вонеше. Докато търкахме телата си с грубите четки, а кожата ни се зачервяваше като страните на матрона Вайс, гледахме как тя стоварва вързопите и куфарите ни на земята, събира дрехите ни в чевръстите си ръце и ги мята в поредната вана с разпенена вода. След внимателна проверка отдели Кичъл — дървената ми кукла, а четката, гребенът, обувките и чорапите ми заминаха на боклука.

— Ами роклята ми? — изхленчих аз. Беше синя и мама я беше завещала на Сара, която пък я беше завещала на Естер. Някоя от нас я носеше на всеки Шабат, откакто се помнех.

— Ще ти бъде върната изпрана и изгладена — обеща матрона Вайс.

На Пасха чух историята за робите. В това ли ме превръщаха? Седях гола, а по-голямото момиче, чието име — както по-късно научих — беше Милдред, ми подаде кърпа и купчина дрехи. Макар да беше юли, щях да нося вълнени кюлоти, долна риза, тъмни чорапогащи и рокля от шевиот с ръкави, които се закопчаваха до китките. Имаше и корави кафяви ботуши, доста овехтели и с връзки до глезените, и вълнена нощница, по-здрава от тази, която бях донесла със себе си.

Последвахме матроната по широко стълбище и оттам в зала, където ни заръчаха да се настаним на най-дългата маса, която някога бях виждала. Докато един равин казваше Кидуш^[5] и motze^[6], аз потърсих Морис от другата страна на трапезарията. Не успях да го открия. Момчетата бяха неразличими едно от друго — дузини варени яйца с ермолки над черни ризи.

Яденето се състоеше от ръжен хляб, масло и мляко. Не бях хапвала нищо от сутринта в „Ийст Енд“, когато закусих с чай и хляб, и можех да погълна и три порции, но не се полагаше допълнително.

— Пропусна обяда в дванайсет и половина — обясни Милдред. Вече беше шест вечерта.

След като се нахранихме, равинът се залюля, припявайки молитва с много ya ya yas. Децата — трябва да са били повече от двеста — извикаха „Амин“ и после се разнесе трополене, щом всички настанаха от скамейките, избутаха ги под масите и се наредиха двама по двама. Някои се смееха. Милдред ме държеше здраво за ръка, когато тръгнахме към другия край на сградата и влязохме в една синагога. От момичешкия балкон потърсих с поглед Морис. Нямаше и следа от него.

Откакто се помнех, всяка нощ бях притисната като сардина между пухкавите крайници на едната ми сестра и острите колене и лакти на другата. Никога не бях спала в собствено легло, нито пък ме бяха загръщали със завивки, твърди като мукава. Сякаш вече не бях Лили Шийл от „Степни Грийн“. Бях се превърнала в героиня от книга, която можеше да е написана от Дикенс или Бронте, както много десетилетия по-късно научих, стига имената им да бяха Хейм и Хана^[7]. Не очаквах историята ми да завърши с щастлив край.

Нейде из сградата часовникът отмерваше полунощ… един… два… сънят обаче така и не идваше. Спалнята, която матрона Вайс наричаше спално помещение, се намираше на най-горния етаж на постройката, беше задушна и изпълнена с шумен плач, подсмърчане и хъркане. Петдесет момичета, всяко от които беше изгубило някого. За мен това бяха татко, сестрите и братята ми, най-вече Морис, и дори майка ми, макар да ме беше изхвърлила като ненужна вещ. Чувствах се изоставена и ужасена.

„Бог е най-близко до онези с разбити сърца“, казваше някога татко. Преглътнах сълзите си и повторих неговите думи.