Сали Кослоу
Оттатък рая (45)

Четиридесет и четвърта глава
1940

Скот звъни на вратата в девет сутринта. Според часовника на Фицджералд — на разсъмване. Поздравяваме се с целомъдрена целувка по бузата. Не го каня вътре в къщата. Вместо това вървим до колата му, където се държим сковано като на първа среща.

— Изглеждаш добре, Шийла.

— Ти също.

Бузите му са обагрени в живителна руменина и е гладко обръснат, макар за първи път да забелязвам сребристите нишки в пшениченорусата му коса.

— Работиш ли?

— Сам съм си сержант начело на строевата подготовка. Три завършени глави.

— Иска ми се да вярвам, че е истина — усещам жлъчта в отговора си.

— Надявам се, че би могла да се въздържаш от скептицизъм, а аз в замяна ти обещавам да не лъжа повече — нито теб, нито себе си.

Почти се усмихвам.

— Наспиваш ли се?

— Със съня все още сме вкопчени в Стогодишната война, но среднощните часове ми дават време да размишлявам над греховете си.

— Разкайваме се значи?

— Посвоему, да. На последния Йом Кипур попитах Франсис дали би се помолила за мен. Тя ме уведоми, че Господ не приемал наемници. Аз съм поредният изтърсак, оставен на произвола на съдбата.

Кога за последно посетих синагогата, за да изповядам собствените си грехове? Преди двайсет и две години, но все пак, и то с немалка доза високомерие, отвръщам:

— Йом Кипур беше миналата есен, преди…

Скот вдига ръка.

— Разбрано.

Караме безмълвно, докато не стигаме каньона Лоръл. Скот паркира колата, приближава се до мен и ми предлага ръка, която аз отказвам да поема. Следвам го по тревистия наклон, обсипан със слънчеви петна. Под заслона на безоблачното януарско небе той развива одеялото на шотландско каре, което използваме за пикник в задния двор, и го постила на земята. Взираме се един в друг и се облягаме на дървесните стволове. Дъхът ни танцува в хладния въздух. Чувствам се дребна и плаха, сякаш сме самотни богопоклонници във величествена катедрала. Ала все още съм гневна.

Той прочиства гърло.

— Ако ми направиш услугата да ме изслушаш, искам — имам нужда — да обясня на какво се дължи пиенето ми. Оправдавам го от двайсет и пет години, а то е в основата на лошото ми поведение.

Гласът му е нисък и спокоен. Отрепетиран.

— Слушам.

— Започнах да пия в колежа, когато се опитвах да бъда нещо, което не бях — млад мъж, уловен във водовъртежа на привилегированата прослойка и социалната вихрушка. Още от детството си съм се удивлявал от богатите, притиснал нос във витрината на живота им. Те са най-близкото до аристокрация в тази страна — не забравяй, че съм обикновено момче от еснафско католическо семейство от нищото, фукльото на една нещастна фамилия, израснал без пукната пара в джоба.

— Всъщност тази ситуация ми е добре позната — макар че бих оценила моя случай като десет пъти по-лош.

— Разбира се, Шайло, но ти си много по-силна от мен — повечето жени са, а и не мисли, че не ти завиждам или че това не е една от петдесетте причини да те обичам.

Долавям, че се опитва да достигне ръката ми. Облягам се назад.

— Преструвах се, че не съм по-различен от който и да е друг колежанин или войник, а напиването беше също толкова присъщо на армията, колкото и на Принстън. Но харесвах дръзкия мъж, в когото алкохолът ме превръщаше. При това много.

Средностатистическият му читател познава човека, когото описва. Срещал го е във всяка една от книгите му.

— Когато със Зелда се оженихме, тя ми пасна почти до последното питие. Разточителните по бароковски гуляи станаха начин на живот за нас. И любовта, и изкуството изискват известна безпомощност, а двамата копнеехме за веселбата и тръпката — не съм сигурен кой от нас повече. Давех младостта си в алкохол, бях твърде безразсъден, че да забележа как останалите спират да го правят много преди мен. Когато „Отсам рая“ стана сензация, бях само на двайсет и три — непокорен и превъзнасящ се от толкова хвалебствия. Трупах планини от пари и си въобразявах, че ако искам да изкарвам дори повече, са ми нужни само хартия и химикал.

Ръцете на Скот треперят. Въздухът е застинал, но успява да запали цигарата си чак на третия опит.

— Грешах. Нуждаех се също и от джин, макар да посвещавах вниманието си и на шампанското, коняка, трипъл сека, абсента, калвадото, шартрюса и франджеликото само защото харесвах имената им — обичайните отрови, следвани по петите от стария „Пимс Къп“. Всеки ден беше рожденият ми ден, а всяка нощ — Нова година. Зелда се усети и въпреки че тя също пиеше, ме намрази заради малодушието ми. Не че мога да виня другиго за издънките си. Провалите ми се дължаха и продължават да се дължат единствено на мен. Човек би могъл да каже, че през цялото време съм неблагоразумен.

— Да, би могъл.

— Опитвах се да изтрезнея, но отново излизах от релси. Виждала си го с очите си.

— Твърде много пъти и съм изпитвала на гърба си вторичната жестокост.

— Тогава Зелда се срина и вината беше изцяло моя. — Сълзите му преливат. — Съпругата ми си изгуби ума, защото пиех…

Това ме сепва.

— Не може да е вярно, Скот. Алкохолизмът…

Той се отдръпва, сякаш съм го зашлевила, но трябва да го накарам да разбере.

— Наричай проблема си както пожелаеш, но не смятам, че дори Скот Фицджералд с целия си магически талант притежава силата да превърне някого в душевноболен човек. Зелда се бори със своите демони. Ти също.

Той попива очите си с носната си кърпичка.

— Нямам представа, но всичко опира до следното. Пиех, за да открия себе си, без да осъзнавам, че всяка следваща глътка все повече задушава здравия ми разум. Поглъщах едно питие, после то поглъщаше второ, докато накрая питието не погълнеше мен. Пиех, за да не стана невидим, но именно алкохолът ме тласна към неизвестността, унищожавайки способността ми да пиша.

Ако си мисли, че така ще спечели съчувствието ми, греши.

— Интересни теории, Скот.

— Сега обаче искам да поговорим за теб, Шайло — подема. — Ти остана до мен, когато се държах като пълен негодник, а в замяна аз те нараних с най-мерзки постъпки. Не те заслужавам, но това не ме спира да те желая. Ненаситен съм за острия ти ум, голямото ти сърце, любовта ти.

Той пада на коляно, все едно ще ми предлага брак. Потръпвам.

— Шийла Греъм, обожавам те с цялото си сърце, пулсиращо от разкаяние и страст. Не съм близвал алкохол от първи декември и възнамерявам никога повече да не пия. Толкова съжалявам за всичко. — Той спира. Да не би да изрича молитва? — Ще се върнеш ли при мен? Нуждая се от теб. Ти ме даряваш с надежда.

Изповед е, при това изстрадана, но не и извинение. Пропусна факта, че ме удари, че се карахме заради пистолет, че ме унижи. Какво се е променило от жестоката тирада за Лили Шийл насам — всичко или нищо?

— Нуждая се от истинско извинение.

— О, Шайло, имаш го. Толкова съжалявам. Съжалявам безкрайно. Разкаянието ми не знае граници.

— Може и да е така, но трябва да знам защо се превръщаш в звяр, когато пиеш. Кой е истинският Скот?

Той присяда.

— Мъжът пред очите ти.

Да речем.

— Не познавам подлеца, в когото се превръщам, когато пия. Сякаш таласъм, който ме презира, изпълзява, за да унищожи живота ми. Знам само, че мога да спра пиенето и да бъда мъж, способен да те обича така, както заслужаваш да бъдеш обичана и почитана. От седмици за мен по всяко време се грижат сестри и се старая лечението да има ефект за благото и на двама ни. Ние си принадлежим. Ти си моята липсваща половинка и се надявам, че си съгласна с мен.

Скот ме умолява и изглежда изтощен от усилието.

Очите ми са сухи.

— Усещам разкаянието ти, но как мога да съм сигурна?

— Госпожице Греъм, поставете ме на изпитателен срок и ви гарантирам, че ще останете доволна. Ако не, върнете ме на самотата ми и повече няма да ви притеснявам или наранявам.

Попиваме оскъдната слънчева светлина, която зимното небе ни предлага, докато не изричам:

— Моля те, отведи ме у дома.

Караме в ледено мълчание. Шоуто беше добро, но в крайна сметка способността да очарова е в природата на Скот. На първо място е автор и философ, а след това — сладкодумник.

— Ами сега? — пита той, след като пристигаме.

Ами сега…

— Ще си помисля.

* * *

Опитвам се да се изгубя в работата и доверявам на читателите на колонката ми, че Арти Шоу, привлекателният диригент на оркестър — еврейско момче от типа, за който си мечтаех на петнайсет — е пленил младото сърце на Джуди Гарланд. Пиша: „Коя невинна светлоока красавица е била прелъстена заедно с остатъка от страната от изпълнението на Begin the Beguine от Арти Шоу? Кралят на суинга свири така, сякаш прави любов с жена“. Поне това ми се иска да бях написала. Всъщност се изразявам: „сякаш се влюбва в жена“.

Междувременно Луела се сдобива с далеч по-сочна клюка и подсигурява възмездието си.

След първата им среща Арти Шоу бяга с Лара Търнър, момичето, което Били Уилкърсън открива, докато то пие кока-кола на „Сънсет“ и така подстрекава навалица от ослепителни младежи да изпразнят касичките си и да завземат Холивуд. Самият Луис Б. Майер подготвя „Момичето с пуловера“ Лара Търнър с изрусената й коса за наследничка на Джийн Харлоу.

Това вече е злобно, с щипка преиначаване на истината за по-голям ефект. Ако клетата Джуди Гарланд вече не гълта хапчета, то със сигурност скоро ще започне.

Поставям си за задача да изровя находка, която да съперничи на тази на Луела, и накрая се примирявам с разкритието, че дузина кадри на Джоан Крофорд и Кларк Гейбъл в „Странен товар“ са били унищожени при монтажа на „Хейс Офис“ заради похотливото изражение в очите на Кларк.

Въпреки че съм затрупана от работа, не мога да спра да мисля за Скот. Не е необходимо да съм изтъкнат психолог, за да заключа как симбиозата между неговата слабост и самоненавист е подхранвала собствените ми лъжи. Няма нужда и някой друг да изтъква пред мен колко съм привързана към Скот и колко много ми липсват смехът и устните му. Всеки път, когато изпада в умопомрачително пиянство, все по-силно осъзнавам, че се нуждая от него така, както той от джина.

Инцидентът с пистолета се отдалечава все повече във времето, а аз осъзнавам и колко искам да съм до Скот. Скот е сам като мен. В Англия имах доброто сърце на Джони — и някъде на лицето на земята и брат ми Морис — но сега разполагам единствено със сътрудници. Кого обаче има Скот? Зелда разчита на него, но не може да му даде почти нищо. Скоти все още е момиченце. Франсис е служителка. Много дългогодишни приятели го обожават, но той не отваря сърцето си за тях — само в писането си. Със Скот се нуждаем един от друг. За мен той е като хляба и водата — единственият мъж, който е наясно с недостатъците ми, но въпреки това ме обича, единственият мъж, който цени и ума, и тялото ми.

Харесва ми да бъда виждана такава, каквато съм само със Скот. Аз съм неговата невярна любима, а той е просто моят любим.

Откакто се срещнахме преди няколко седмици не съм получавала цветя, бележки или поеми. Но усещам, че ме чака. Към средата на февруари, когато вече не мога да понасям раздялата ни и за час повече, му звъня.

— Трябва да знам, че наистина си се променил — заявявам направо, без да си правя труда да го поздравявам.

— Промених се. Обещавам ти — отсича той без колебание, сякаш е очаквал обаждането.

— Искам да мога да разчитам на теб.

— Можеш.

— Тогава съм готова да те видя.

— Шайло — отронва той и гласът става по-нисък. — Да, да, да.

Няколко часа по-късно чувам пухтенето на колата му — звук, който ми е по-скъп от ария на Моцарт. Той прекосява припряно пътеката до прага, а опърпаният му шлифер е разтворен и виждам любимата ми розова риза. Когато отварям вратата, той ми връчва една-единствена роза. Застинали сме и се измерваме с поглед. Първоначално се прегръщаме колебливо, ала миг по-късно го притискам в обятията си така, все едно е оцелял след самолетна катастрофа. Искам и той да ме притисне в отговор, времето да замръзне и никога повече да не се разделяме. Едната ми ръка посяга да разроши косата му, а с другата махам вратовръзката му.

— Ти — е всичко, което казвам. — Скъпи.

— Шайло — прошепва той в отговор.

Горе любенето ни започва свенливо, но когато кожата на Скот стопля моята, страстта помита сдържаността и целувките прерастват в нещо повече. Не мога да се преструвам, че не желая тази надарена душа с присъщата й сложна човечност. Искам двамата да си принадлежим.

Разбуждаме се от дрямка с преплетени ръце, изяснени чувства и задоволени тела.

— От ден на ден това става единственото обвързване, на което съм склонна да се отдам.

— Стига ми — отговаря той.