Сали Кослоу
Оттатък рая (5)

Четвърта глава
1937

Седя на терасата си и отпивам от изстудения чай, гарниран с мента от една от саксиите ми. Нямам особен усет за градинарството, но Калифорния отказва да позволи на което и да е растение да умре. Наближава краят на дълъг ден, протекъл в преследване на късче информация за един бивш любовник, Кинг Видор^[1], което ме отведе в задънена улица. Въпреки че си загубих времето, шансът да се разсея беше добре дошъл, защото — редно е най-накрая да го призная — съм изправена пред дилема.

Развличах се с Дон, но самата идея за брака ни е приказка, изградена от лунна светлина, палта от норка и мартини — истинска е точно толкова, колкото и анимационните ленти на господин Дисни. Никога не съм допускала, че маркизата действително може да склони аз да съм част от древното й семейство, но телеграмата на Дон твърди обратното: „Мама се огъва постепенно като бреза с дълбоки корени“. Не съм размишлявала и по въпроса дали изобщо притежавам решителността и издръжливостта, които се изискват, за да играеш ролята на жена с благородническо потекло до края на живота си. В крайна сметка не се бях проявила като най-убедителната театрална актриса. Хиляди други британци съвсем спокойно могат да изобличат, че зная по-малко за „Хамлет“, отколкото за Хопалонг Касиди^[2]. Ако нещо подобно се случи, глупавата ми прищявка — и да го кажем направо, голата ми лъжа — би унижила, наранила и разгневила Дон, който прояви безкрайна добронамереност към мен. Предпочитам да не си представям как би реагирала майка му.

Да, по силите ми е да проявя твърдост. Вероятно бих могла да го постигна. Дон ме желае. А и перспективата да бъда маркиза…

От друга страна обаче, го има спомена за предишната нощ. Нещо се случи между мен и Скот Фицджералд. Изритвам обувките си и затварям очи. Трябва да обмисля следващия си ход.

Звънецът на вратата прекъсва размишленията ми. Чудя се дали не е поредният букет от Дон. Ако наистина ми носят цветя, дали е възможно да са от Скот? В ума ми изплува образът на викториански букет. Твърде е рано за рози.

Пратката е от Скот, но не се състои от цветя. Телеграмата обяснява, че дъщеря му ще пристигне по-рано от очакваното и се налага да отложи срещата ни. В писмото няма излияния или предложение да пренасрочим уговорката. Скот е писател, който ми сподели, че когато срещне жена, се затруднява да открие правилното прилагателно, с което да я опише. Моето очевидно е „ненужна“. Смачквам телеграмата и я запращам през стаята.

Двайсет минути по-късно все още седя на кушетката с увиснали рамене. Тъмнината се спуска над Западното крайбрежие като небрежно метнат плащ, а аз седя в здрача и треперя, сломена от разочарование. Скот Фицджералд е женен от дълги години, говори се, че има дългове, и се намира в заника на славата си. Аз съм сгодена за благородник, мечтая за деца и най-вероятно се намирам в разцвета на красотата, която Бог ми е отредил. Не мога да си позволя да се държа като глупачка.

Ала съм омагьосана от този мъж. Отново се връщам на дансинга с него, пак се наслаждавам на близостта му и се мъча да преценя дали очите му са сини, зелени, или сиви. Не просто съм си въобразила, че за трийсет минути бяхме свързани или че със Скот Фицджералд изпитах емоция, по-дълбока и по-сложна, каквато с Дон все още не съм изпитвала, а и не очаквам, че някога ще се случи. Споменът ми не е просто мираж. Посягам към телефона, изгаряща от нетърпение. Операторът ми дава номера на Скот в „Градината на Аллах“.

— Скот, ще се радвам да се запозная със Скоти — казвам, стараейки се да не чуруликам като птичка. — Защо тримата не излезем заедно?

Той не отговаря веднага и колебанието му ме кара да се чувствам принизена. Може би си мисли: „Тази жена ще ми донесе неприятности“. Напориста. С неподобаващо за една дама поведение.

Но най-накрая се съгласява.