Сали Кослоу
Оттатък рая (12)

Единадесета глава
1923

Успях да заблудя Джон, че с господин Скиндълс сме поели по различни пътища. Всъщност Монти беше зает да организира сватбата ни. Прекарвахме всеки уикенд в търсене на имение в покрайнините на Лондон. В стил Тюдор ли съм го предпочитала, или с джорджианска архитектура? Тухлено или каменно? Критикувах всяко едно. Твърде голямо течение. Твърде сенчесто. Твърде несиметрично.

— Колко си прозорлива, Лили — изтъкна годеникът ми.

— Трябва да бъде съвършено. Ще живеем там дълго време.

Точно в това беше проблемът. Къщата щеше да бъде затворът, в който ще излежавам доживотната си присъда като госпожа Монти Колинс. Макар да знаех, че не го обичам, имах чувството, че съм подвластна на деспотичния глас на матрона Вайс, който ми заявяваше, че не съм в положението да преследвам въздушни кули, когато съвсем реален мъж ми предлага ключовете за величествена резиденция, по всяка вероятност в Съри. Отвеяната ми представа за „и заживели щастливо до края на дните си“ с някой по-отбран мъж — в частност Джон — не беше за момичета, израснали в гетото.

За великденския уикенд Монти беше планирал пътуване до Брайтън и ме уверяваше, че ще разполагаме с отделни стаи в огромен викториански хотел. Като пристигнахме вечерта, облякох вече износената си рокля, а блясъкът на сияйната й бродерия сякаш ставаше още по-ослепителен заради пръстена, брошката и гривната. Някога напуснах Брайтън като посредствена камериерка, а сега се завръщах като лъч светлина, озарявах трапезарията и карах хората да извръщат глава след мен. Придружиха ни до най-хубавата маса. Поръчахме. Взирахме се един в друг. Не ми хрумваше абсолютно нищичко, което да кажа. Само ако Монти беше дошъл в стаята ми и ме беше награбил. Поне щяхме да имаме какво да обсъждаме. Представих си как изритва вратата с късите си крачка и в гърлото ми заседна кикот, който постепенно прерасна в изблик на смях, докато накрая не загрухтях конвулсивно. Лицето на Монти пребледня при вида на истерията ми, която тепърва набираше сила.

— Лили — изсъска стой. — Престани веднага.

Аз обаче не можех.

— Всички ни гледат.

Нека гледат. Нито познавах тези хора, нито ме беше грижа за тях.

С изключение на един. Първо реших, че си въобразявам, но щом погледнах повторно и видях Джон Гилам на не повече от десетина метра от мен, зяпнах невярващо. Прикрих лицето си със салфетка, все едно бях дете, убедено, че така ще стане невидимо.

Минута по-късно Джон дойде до нашата маса и се обърна не към мен, а към Монти.

— Извинете, господине — рече той с прекрасния си нисък глас — но дали мога да попитам кой сте вие?

— Аз съм Монти Колинс. — Звучеше едновременно сащисан и обиден.

— Аз съм сър Джон Гилам, работодателят на младата дама.

Монти се извъртя към мен.

— Истина ли е?

Оставих салфетката и наклоних глава по посока на Джон.

— Ще ми отстъпите ли този танц? — попита той.

Щом Монти кимна изумено, Джон ме поведе към дансинга.

— Лили… този мъж. — Той измери с поглед бижутата, роклята, деколтето ми — всичко, което бях изложила на показ. — Моля те, не ми казвай, че си се злепоставила.

— Направих го.

Джон се смръщи. Докато танцувахме валс, улових как зорките очи на Монти ни следят като плячка.

— Само че не съм пропаднала жена. Сгодена съм.

Джон трепна.

— Обичаш ли този мъж?

Двамата танцувахме в синхрон, а аз не продумвах.

— Лили, искаш ли да се омъжиш?

— Да — избълвах аз. — За теб.

— Милостиви боже — възкликна той и ме избута. — Скъпа, не мога да ти предложа… — той хвърли поглед на бижутата ми — нищо подобно.

Въпреки това вярвах, че Джон ме желае толкова силно, колкото и аз него.

— Няма никакво значение.

Това също беше истина.

— Тогава трябва да ми се обадиш сутринта. Отседнал съм в хотела.

Джон ме съпроводи обратно при Монти, поклони се по войнишки и се завърна на масата си.

— Началникът ти е влюбен в теб. — Монти отправи обвинението така, сякаш ставаше дума за неоспоримо престъпление. — Какви ги вършиш зад гърба ми?

Танцувах. Смеех се. Веднъж ме целунаха.

— Нищо, от което да се срамувам. — Срамувах се единствено от факта, че бях приела предложението на човек, когото презирах. — Само дето осъзнах, че не мога да се омъжа за теб. — Свалих бижутата едно по едно и ги поставих в празната му чиния. — Наистина съжалявам. Никога не съм възнамерявала да те нараня.

Изправих се и целунах Монти по челото.

— А сега моля да ме извиниш…

Обратно в стаята се пъхнах под завивките, изгаряща от копнеж по топлината на Джон.

На сутринта с Джон се срещнахме за закуска.

— Никога не съм имал и най-бегла представа, че си се врекла на Скиндълс — поде той. — Защо, за бога, не ми каза?

Изглеждаше по-дълбоко поразен от настоящата ситуация, отколкото от решението да се оженим — докато не се целунахме. Хванахме се за ръце, целунахме се отново, отидохме да се разходим по алеята, подслонени под широк чадър, а Джон обгърна талията ми с ръка.

— Обезателно трябва да съобщя на сестра ми, че ще сключваме брак — рече той следобед.

Знаех, че това е ужасяваща идея.

— Можем да й кажем по-късно. Нека отидем до гражданското сутринта.

Той се съгласи.

На следващата сутрин излъгах в брачното си свидетелство. Твърдях, че съм на двайсет и една — законната възраст за встъпване в брак. Пред магистратския офис в Уестминстър с две председателки за свидетели аз станах госпожа Джон Греъм Гилам, която замени милионер с търговец на мечти. Брошката на Монти щеше да отива превъзходно на пастелносинята парижка рокля, в която се омъжих. Това беше единственото, за което съжалявах, докато изричах обета си.