Сали Кослоу
Оттатък рая (4)

Трета глава
1937

Греша. В събота Еди Майер — всеобщото дундесто, напористо приятелче, предлага да вечеряме с господин Фицджералд. Макар вече да имаме планове с моя приятел Джона, аз съм прекалено любопитна, за да откажа. Скот Фицджералд създава у мен впечатлението за рядък орел рибар, впримчен в хабитат, който за него е дори по-неестествен, отколкото за нас, останалите обитатели на Холивуд.

Когато Еди се обажда, тъкмо съм се пременила във втората ми най-хубава коктейлна рокля — с веревна кройка, изумрудена и подбрана така, че да подчертава очите ми. По-рано отворих шишенце Shocking на Елза Скиапарели^[1] — подарък от Дон заедно с розите на коктейлната маса, които са в разцвета на красотата си. Потупвам леко парфюма по деколтето си. Шокиращо ли е, че излизам на вечеря, при положение че съм сгодена? Пред себе си отричам, защото не отивам на среща. Ще бъда заобиколена от истинските тайни служби, не само от Еди, но и от Джона — лондонския кореспондент на „Дейли Мейл“ и прословут клептоман. Щом дойде на гости, скривам чаените кърпи с монограм и с радост приемам информацията, която ми поднася. Честна сделка.

Полага ти се развлечение, казвам си. Щом обвържа живота си с Дон, ще бъдем образцови.

— Има промяна в плановете — съобщавам на Джона, когато пристига.

Направил си е труда да ни намери билети за концерта в „Холивуд Боул“.

— Имаш ли представа кого трябваше да подкупя, за да се уредим с тези места?

Преструва се на раздразнен. Мъжете рядко ми се ядосват, защото отношенията ни се размиват в приятелство и кокетство. Дори Джони, бившият ми съпруг, ми остана близък приятел.

— Обещавам ти, че няма да съжаляваш, щом видиш кои са другите двама — грабвам аз вечерния си клъч.

Вниманието на Джона се изостря.

— За кого точно става дума?

— Еди Майер и Скот Фицджералд.

— А, да, чух, че е пристигнал тук, за да работи по „Един янки в Оксфорд“, но имаш право — отговаря той. Приятелят ми прокарва ръка през рошавите къдрици, които покриват главата му все едно е декоративно кученце. — Може и да си струва шоуто. Не е ли пияница на световно ниво?

— Господи, надявам се, че не. Алкохолиците ме ужасяват.

Звънецът на входната врата се обажда и Еди — едноока планина с мустак, имитиращ този на Кларк Гейбъл, изпълва фоайето ми. Двамата с него сключихме мълчаливо споразумение да забравим случката от миналата година, когато той се вряза в дрехите ми с недодяланата си походка. Има по-голям късмет със сценариите и покера, а аз — с клюките и английската аристокрация.

— Шийла, може ли да ти представя Скот Фицджералд? — декламира той, сякаш ме запознава с президента.

Напук на климата и десетилетието великият автор е облечен в костюм от груб плат с десен „сол — пипер“, шал с пейсли мотиви и бомбе, което изглежда така, все едно е оцеляло на косъм в свирепа битка. В Лос Анджелис цяло лято не е паднала и капка дъжд, но той все пак си носи шлифер.

— Госпожице Греъм — казва той — за мен е удоволствие.

Не за първи път се озовавам в непривична ситуация — веднага се сещам как шпионирах обширното имение на Лорд Бийвърбрук в Съри, с цел да си уредя интервю, но тази вечер ми се струва по-особена от обикновено.

— Каква чест, господин Фицджералд.

Франсис Скот Фицджералд се усмихва топло, щом поема ръката ми. Зъбите му са равни и бели.

— Моля ви, наричайте ме Скот.

— Шийла — отвръщам аз — а това е приятелят ми Джона Руди. Еди, нали с Джона вече се познавате?

Не чувам отговора, защото Скот е положил ръка на лакътя ми и ме води към буика на Еди, чиито размери си съперничат с тези на лодка. Отваря предната дясна врата и ми помага да се настаня, след което се вмъква отзад при Джона. Дестинацията ни се намира няколко пресечки по-надолу в местния Содом — ресторант, въртян от гангстери и натъпкан със светила, който посетителите му ценят колкото заради дискретните му игрални маси, толкова и заради проститутките и лимоновото филе с лангустини „Вероник“.

Главният сервитьор посреща редовните си клиенти — Еди и мен, с мазни приветствия: „Госпожице Греъм! Господин Майер!“ — и настанява групата ни близо до оркестъра. Еди и Джона си поръчват уиски, аз — ликьор „Дюбоне“. Скот моли за кока-кола. Минаваме на предястието — избирам лангустините с лимон, а Джона прави опит да изтръгне сведения от Скот за филмовия му проект. Скот говори съвсем малко и дава думата на Еди, който бълва доста повече подробности за „Магьосникът от Оз“, отколкото ни интересуват.

— Бюджетът далеч надхвърля два милиона — казва той. — Може да стигне и до три. Запиши си го, Шийла. Няма начин да излязат на шибана печалба.

Скот повдига вежда. Не издава дали реакцията му се дължи на непристойния език на Еди, или на твърдението.

Оркестърът подема дръзка ча-ча-ча и Джона ме повежда към дансинга.

— Господин „Отсам рая“ май не е особено приказлив? — отбелязва приятелят ми.

— Този град не се нуждае от поредния шут. Бих казала, че сдържаността е част от чара му.

— Чар, ама друг път — мята ръце Джона, не съвсем в ритъм. Не е танцьорът, за когото се мисли.

— Не можеш да го видиш през погледа на жена. — Докато седяхме на масата, чувствах как очите на Скот ме помитат като торнадо, озарени от пламъка на свещите. От време на време накланяше глава настрани, сякаш запаметяваше формата на косата и скулите ми. Само един също толкова изкусен флиртаджия би могъл да долови подобна демонстрация на внимание.

Посрещам с облекчение края на танца.

— Изглеждаше малко отегчен предишната вечер в „Амбасадор“ — казвам на Скот, щом се връщам на масата. — Подкрепяш ли гилдията на сценаристите?

— Да — отговаря той — но разбирам защо началниците на студиата не бързат да отстъпват. Сценаристите може и да са фермерите, отлъчени от празничния урожай, но мнозина от тях са лениви простаци, които не могат да се съсредоточат върху работата си.

— Припознаваш ли се?

— Не. Аз съм труженик — простенва той — до мозъка на костите. Когато умът ми е зает с работа, само за това мисля. В момента обаче мисля за нещо друго. — Той се изправя — въплъщение на почтителността и изискаността, и протяга ръка: — Желаеш ли да танцуваме?

Освен да правя любов, другата ми любима физическа дейност е да танцувам. Обожавам усещането за ритъма и музиката, лееща се от душата ми, а по начина, по който Скот танцува, мога да предположа, че и той чувства същото. Лесно е да го следвам — стойката му е отпусната, но стройна, а докосването — леко, но уверено. Влизаме в синхрон на мига. Има набито телосложение. Качена на токчета, съм почти толкова висока, колкото него, което ни позволява да докосваме телата си на най-правилните места. Високите мъже ли? Прехвалени са.

— Дочух, че си сгодена за херцог — подема той и лицето му се оживява от дяволита гримаса.

— Тук грешиш — отвръщам аз. — Маркиз е.

— Маркизът с по-висок ранг ли е от херцога?

— Не, не, не. — Изрецитирвам благородническата йерархия като прилежната английска ученичка, която някога бях. — На първо място са кралят и кралицата. Децата им са принцове и принцеси.

— Това дори ние, американците, го знаем. — Когато Скот се киска, все едно е палавият син на призрачния гост, който привлече погледа ми на партито на Робърт.

— Понякога принцовете стават херцози, но това е друга тема. Маркизът е под херцога. Следват го графовете, баронетите, благородниците, децата на лордовете и рицарите.

— Следователно, ако с годеника ти се сдобиете със син, той ще бъде…

Ако. Изолирането на Дон от уравнението ме изпълва с тежки подозрения. Чудя се дали интересът на Скот към мен не е самовлюбен намек за обърнато droit du seigneur^[2]. Обаче се чувствам поласкана и обуздавам илюзиите си. Нищо чудно да бъркам вежливостта му с нещо далеч по-интимно.

— Граф — отговарям аз, а оркестърът подема румба. Скот ме е уловил за ръка и ние продължаваме танца си.

— Как едно добро английско момиче като теб стана журналистка? — пита ме той, надвиквайки испанския текст на песента.

— Повечето хора си го казват направо. Аз съм интригантка и мижитурка. Ласкаеш ме. — И това ми харесва.

— Едва ли е лесно да отсяваш лъжливите слухове и да списваш колонки всеки божи ден. — Той също си е написал домашното. — Уважавам дисциплината ти, защото ужасно просрочвам всеки свой роман. Питай Макс Пъркинс, клетия ми, вечно притиснат до стената редактор в Ню Йорк. Той ще ти каже, че за мен крайните срокове са просто пожелателни. — Скот ме приковава със сиво-сините си очи. — Моля, прости ми за брътвежите, но наистина искам да узная откъде си тръгнала.

Оркестърът си взема кратка почивка. Стоим на дансинга, докато препускам през отработеното си резюме: родителите ми са градски чеда, но все пак бохеми — Джон Лорънс и Вероника Розлин Греъм, и двамата покойници. Следва глупавият ми порив да бъда светско момиче в Лондон. Смъртното отегчение от френския пансион. Стремежът да бъда представена на крал Джордж и кралица Мери — приумица, следваща ме по петите като сянка. Разказвам на Скот как се пробвах с актьорско майсторство, за което от самото начало стана ясно, че не притежавам дарба. Оттам се прехвърлих на танцовата сцена. Поредното обречено начинание. Сетне Флийт стрийт, където посредствените ми умения пасваха перфектно. Тогава се събуди любопитството ми към живота отвъд Океана. Поднасям тези късчета информация на Скот като умела романистка. Както в повече истории, и в моята има доза истина.

— Изглеждаш твърде млада, че да си минала през всичко това. На колко си години?

— О, колко сте директен, господин Фицджералд. На колко години сте вие?

— Четирийсет — мръщи се той. — Точно.

Разчитам подтекста на тона му така: „Ще ми се да ме беше срещнала преди петнайсет години“. Щях ли тогава да бъда така привлечена от него, както съм тази вечер? Вероятно не. Предвид факта, че и двамата сме несретници, предпочитам герой, изгубил немалко по пътя, както холивудските сплетници твърдяха за Скот.

— На двайсет и седем съм — казвам аз, като безцеремонно изтривам пет години.

Тъй като е джентълмен до мозъка на костите си, той не завърта очи.

— Ами баща ти? — пита Скот. — С какво се занимаваше?

— Трябва ли да говорим за него точно сега? Караш ме да се чувствам като на писателска конференция. Коя е тази героиня? Твърде непроницаема е.

— Както кажеш, Шийла.

Харесва ми как звучи името ми, изречено от неговата уста, макар да съм благодарна, че музиката отново се разнася — следващата мелодия е суинг, който прекъсва така развилия се разговор.

Едно, две, три, рок стъпка, рок стъпка. Усмихваме се един на друг и всяка следа от притеснение изчезва. Сетне оркестърът минава на танго и аз се поколебавам. Както Скот сам каза, той е на четирийсет. Дон е на същата възраст, макар че, когато Скот танцува, изглежда по-млад. Мъжът изпъва шеговито гръб, приканва ме с извития си пръст и започва да импровизира стъпки — широките му дъги покриват нашата част от дансинга. Оставям го да води и се заливам от смях, когато други двойки отстъпват настрани, за да можем ние да крачим наперено и да се поклащаме. Капчици пот избиват по лицето ми и виждам, че и при Скот е същото. Той умело изтрива челото си с бяла ленена кърпичка. Партньорът ми е добил дяволит вид.

Впили сме погледи един в друг, докато оркестърът не подема упойващата мелодия на валса. Танцът ни позволява да се прегърнем, буза до буза, и ръката му леко докосва гърба ми. Преливаме един в друг, а останалите танцьори и гости на ресторанта са просто фон. Затварям очи. Харесва ми как ухае Скот — на лайм и сапун с аромат на бадем, нотка на пот и възможности.

— Най-доброто отмъщение е да спечелиш най-доброто момиче^[3] — прошепва той съзаклятнически.

— Защо цитирате себе си, господин Фицджералд? — шепна в отговор.

— Само донякъде, а и защо не? — засмива се той. — Никой друг не го прави.

Печален тромпетист пристъпва в центъра на сцената и бавно засвирва Stardust. Хладният и чист дъх на Скот гали врата ми. Харесва ми, че мелодията струи от един-единствен инструмент. Думите само ще нарушат потока на мислите ми. Когато Скот Фицджералд ме гледа, имам чувството, че аз, Шийла Греъм, съм награда, която си струва да бъде спечелена. Мъжете могат да се редят на опашка пред вратата, по целия Сънсет Стрип чак до Бевърли Хилс, за шанса да се вредят, но той ще пребори всеки един от тях. Нека видим как Елза Скиапарели затваря в шишенце това чувство.

— Когато съм с теб, не мога да дишам спокойно и не съм съвсем сигурна какво да кажа.

— Красотата ти говори сама за себе си.

Ако още един мъж ми каже подобно нещо, ще потръпна. Ала не се ли крие същността на привличането именно в това да преодолееш съмненията си и да позволиш сам на себе си да харесаш човека, когото виждаш, отразен в очите на другия?

Солист в прасковен костюм с пайети заема сцената и изчуруликва:

— Защо не повтаряме по-често тези вечери?

— Наистина, защо не? — отвръща Скот. — Да вечеряме във вторник, този път без придружители?

Овладявам копнежа да проследя очертанията на устните му с пръст, но си ги представям върху моите — топли и настойчиви.

— Приятно ми е в компанията ти — добавя той.

— На мен ми е приятно в твоята компания. Ще се радвам да вечерям с теб.

— Правилен отговор — отвръща той. — Винаги ли си права?

— Ще оставя на теб да откриеш. Вече те обсебих за твърде дълго.

Виждам в ъгъла Джона и Еди, които, за разлика от нас със Скот, несъмнено са вкиснати и отегчени един от друг.

Връщаме се на масата. Забелязвам, че Скот плаща сметката — по броя на празните чаши и недоизядените десерти „Печена Аляска“ съдя, че сумата едва ли е скромна. Щом пиколото докарва колата ни, той сяда зад волана, понеже Еди не е в състояние да шофира. Съвсем бавно — човекът едва ли не прегръща кормилото и никога не надвишава трийсет километра в час — ме отвежда до Норт Кингс Роуд.

Благодаря на Скот за прекрасната вечер, докосваме бузи и аз му казвам, че чакам вторника с нетърпение. Влизам вътре сама. С треперещи ръце поставям пръстена на Дон в пурпурната му кадифена кутийка и се свличам в леглото.

Докато се унасям, се питам аз ли избрах Скот Фицджералд, или Скот Фицджералд избра мен?