Сали Кослоу
Оттатък рая (33)

Тридесет и втора глава
1938

Във всеки от романите му задължително има поболял се от любов герой — един от персонажите, които Скот нарича „свои братя“, който е негово копие и е полудял по някого като Зелда, или поне по нейния образ от миналото — начетена и заможна. Аз самата се преструвам на трудолюбива версия на Дейзи Бюканън, но ако наистина приличам на някого от героите на Скот, то това е двайсет и четири каратовият фалшификат Джей Гетсби. И двамата сме променили имената си, прикрили сме миналото си и с неизчерпаемо перчене сме си създали нова самоличност, която се молим обществото да окъпе в обожание. Приликите помежду ни стигат дори до снимките, които излагаме на показ, за да опровергаем заблудите си. С Джей сме успешни, макар и в лишени от благородство сфери — контрабандата и сплетничеството. Пред света ние сме изтъкани от увереност. Вътрешно вечно се чувстваме посредствени. Съжалявам, че съм прочела „Гетсби“ докрай. След обяда в ресторанта на „Метро Голдуин Майер“ с Еди се отправяме към съответните си уговорки и аз признавам, че понякога се изумявам от любовта на Скот към мен. Той отмята глава назад и избухва:

— Ти си красива и умна. Колко жени биха били щастливи с него?

Гласът ми придобива ледена британска нотка.

— Защото често прекалява с пиенето?

— Действително имаш дарбата да омаловажаваш. Ами партито в Малибу?

— Прекалено се мъчеше да забавлява гостите — защитавам аз Скот. — След това поднасяше извинения дни наред.

— Нека не забравяме, че също така е женен, а аз не очаквам да се разведе.

— Удар под кръста, Еди.

Но е истина.

Наум се съгласявам, че повечето жени над трийсет, които се стремят да станат съпруги и майки, вече щяха да са продължили напред. Не биха останали и с мъж, оплакващ се от здравето си, а Скот е започнал да го прави, макар да пуши непрестанно, да преживява на консервирана супа от костенурка и шоколадови десерти „Хърши“ и да гълта хапчета всяка нощ, за да заспи, и на сутринта още — за да се събуди.

— Можеш да имаш всеки мъж в този град — добавя Еди. — Например мен. Защо точно той?

Ухилвам се.

— Не познаваш Скот така, както го познавам аз — отвръщам, макар да не съм сигурна до каква степен аз или който и да е друг разбира мъжа, когото обичам.

След следобедните ми срещи карам до книжарница „Мартиндейлс“ в Бевърли Хилс. Може би ще разбера защо толкова силно желая Скот в романа на Марсел Пруст, който Еди и другите обсъждаха днес на обяд. Заинтригувах се от думите на Еди:

— Суан беше лудо влюбен в Одет, но когато всичко приключи, каза: „Тя дори не беше мой тип“.

Същата вечер Скот зяпва, щом вижда книгите, които съм си купила.

— Малко развлекателно четиво, а, скъпа? Какво те е прихванало?

Измъквам се в кухнята. Той ме следва и слага ръце на раменете ми.

— Обидих ли те? Толкова съжалявам. Притежаваш интелекта за Пруст, но всеки, който го подхване, трябва да го прави залък по залък.

Той грабва от кухненската маса тефтера, който използвам за списъците за покупки, и ми го връща след минута.

— Ето какво предлага професор Фицджералд.

Предписва ми по десет страници дневно от „На път към Суан“, докато не мина една трета, а след това по трийсет страници на ден. Щом стигна последната третина, ще чета по четиридесет страници на ден. Едва тогава мога да продължа с втората книга и така нататък, докато не приключа всичките седем. Подава ми първия том.

— Ще запазя останалите за по-късно — казва той.

В продължение на много месеци — Скот е влязъл в релси и животът ни върви по мед и масло — аз чета „По следите на изгубеното време“ толкова бавно, все едно изкачвам Алпите с деветкилограмова раница. Но подушвам сладкиша. Пия билковия чай и започвам да преживявам повторно не само детството на автора, а и моето собствено. Виждам как русолявата коса се сипе в краката ми, след като я подстригват съвсем късо. Гади ми се от картофите в сиропиталището, от които още се подават кълнове. Всяка сутрин долавям миризмата на собствената си урина по сламения матрак, върху който две години съм принудена да спя.

Героите на Пруст оживяват, най-вече мадам Вердюрен, която в кризисни моменти заравя лице в дланите си. Скот се забавлява, че и аз започвам да правя същото, ако Флора превари супата или пък забравя да върна телефонно обаждане. Обръщайки страниците, спирам с опитите да разбера защо Скот ме обича и аз обичам Скот, а се опивам от факта, че мога да разшифровам този тайнствен език и да извличам наслада от новия начин, по който упражнявам ума си.

— Никога не съм срещал по-възприемчив ученик от Шийла — хвали се Скот на Дороти.

Месеците минават — щастливи месеци — и когато приключвам седмия том на Пруст, той отпразнува повода, като ме черпи с омар на кея и ми дава романа „Панаир на суетата“, спасен от библиотеката на студиото.

— Нуждаеш се от тази книга повече, отколкото „Метро Голдуин Майер“ — казва той. — Ще харесаш Текери.

Откривам се в Беки Шарп, която се бори за амбициите си, те в нейния случай се равняват на положение в обществото. Аз се боря за признание и решавам, че двете са свързани. Искам да ме виждат не като тъпа блондинка, а като интелигентната героиня на собствения ми живот. Скот гледа на мен по този начин, на което изначално се крепи и връзката ни. Чувствам го по-близък от всеки друг в живота ми.

След „Панаир на суетата“ той ми връчва „Алиса в Страната на чудесата“ и „Алиса в Огледалния свят“ — книги, които отдавна съм чела почти без да ги разбера. Обяснява ми сатирата в тях. Осъзнавам, че покрай него може и да развия чувство за хумор като за пред хората. Имайки предвид, че винаги съм била обсебена от това как ме възприемат другите, рядко съм си позволявала да се смея необуздано. Неговото веселие обаче е заразително. Смее се толкова силно, че почти се дави, и особено се наслаждава да уронва помпозността. Осъзнавам как и аз започвам да се смея пред приятелите ни.

Една петъчна вечер присъстваме на прожекция на „Джезабел“. На премиерата той вдига вежди а ла Граучо Маркс, когато гласът зад кадър обявява: „От Стария юг идва прелестна фурия, която беше обичана тогава, когато трябва да я шибат с камшик“, и двамата се кикотим. Хихикането ни обаче престава с напредването на историята. Джезабел е пламенна южняшка красавица, изваяна по същия калъп като Зелда. С развитието на сюжета той потъва все по-ниско в седалката си, а когато „Джезабел“ свършва, казва само:

— Ужасен кастинг. Бети Дейвис беше твърде грубовата за ролята.

Не съм съгласна. Силата на Бети не смекчава обаянието й. Възнамерявам да публикувам многословна възхвала.

Скот мълчи почти през целия път до Малибу. Малко преди да пристигнем, той се оживява и започва да рецитира:

Прекрасен момко под дъба, запели, твоите устни

не ще замлъкнат, нито мраз листата ще пропъди;

любовнико, а ти — не ще догониш никой път

мигът мечтан — целувката, но не жали напусто;

не ще увехне тя, макар да страда твойта плът,

ти влюбен ще пребъдеш, тя прекрасна ще пребъде!^[1]

Гласът му е като милувка. Еди, мисля си аз, това е истинският Скот, а не онзи хулиган от партитата. Усещам любовта му във всяка строфа и изненадвам себе си, като заплаквам. Повтарям стиха: „твойта истина — това е красота / и красотата истина е“.

— Нали е непоносимо брилянтна? — пита той. — Всяка дума е съвършена като нотите в Деветата симфония на Бетховен. След Кийтс по-голямата част от поезията е като мънкане.

Щом пристигаме в къщата, Скот ми прочита цялата „Ода на гръцката ваза“, последвана от „Ода на славея“, от която е заимствал „нежна е нощта“ за заглавие на първия си роман. Макар да подозирам, че не съм единствената жена, на която посвещава някой от частните си поетически рецитали, той се превръща в съблазняване, на което съм склонна да се поддам. С всеки стих Скот съблича част от тоалета ми, а аз му връщам жеста. След като правим любов, той декламира „На неговата свенлива любима“, докато мързеливо проследява извивките на тялото ми под завивките.

— Изумена съм, че мъже и жени, живели преди стотици години, чувстват любовта по същия начин като мен.

Дори забележката ми да е наивна, Скот не издава презрението си.

— Изкусното писане умее да улавя тези страсти. Откриваш, че копнежите ти са всеобщи, че не си сам и изолиран. Това е част от красотата на литературата.

Писане като неговото.

— Мечтаеш да си увековечен, а, скъпи? — питам аз необмислено и мигом съжалявам. Единственото, с което Скот никога не се шегува, е писането му.

— Няколко години мечтаех за това — отвръща той след значителна пауза. — Сега вторият тираж на „Гетсби“ събира прах в някой склад, а съдбата ме направи за смях. Аз обаче съм като атлета, който е допуснал да напълнее и държи да се завърне. Ето защо искам да напиша друг роман, Шайло. Все още не съм изгубил надежда.

Аз също. Стискам ръката му и мълча съобразително. Той пали цигара и пуска радиото. Очаквам да намери музика, която отговаря на настроението ни, може би дори да стане и да ме покани на танц, но вместо това жлъчните хули на Адолф Хитлер избухват в спалнята ни като купчина гранати, заглушавайки дори шума на разбиващите се вълни, които се чуват през прозореца. Преводът е излишен.

— Иска ми се да отлетя дотам и да убия хер Хитлер, преди да е предизвикал нова война — не за първи път отбелязва Скот. Съжалява, че по време на Голямата война така и не е стъпил на бойното поле, най-вече защото Ърнест го укорява за това — сякаш така изобличава някакъв личностен недостатък, който младши лейтенант Франсис Скот Кий Фицджералд, в ушитите му по поръчка униформи от „Брукс Брадърс“, е трябвало да изкорени.

— Преди шест години бях в Мюнхен — подемам аз — с приятеля ми Том Митфорд и сестра му.

— Нима? Никога не си го споменавала.

— Очаквах Моцарт и марципан, а вместо това се ужасих.

Скот ме обсипва с въпроси. Изричам отговори, които не съм споделяла с никого. Преживявам наново нацистките знамена и неизбежните свастики. Щабквартирата на партията, където войници се поздравяваха взаимно с „Хайл Хитлер“, докато се пъчеха в лъскави ботуши до коленете. Описвам СС-ротенфюрер Ото фон Пфефел и подаръка му за Юнити, обяснявам за знаците „Забранено за евреи и кучета“ и плакатите, на които пишеше Juda verrecke, което, както по-късно научих, не означаваше само, че евреите трябва да умрат, но и че трябва да преминат през предсмъртна агония. Разкривам всичко видяно.

Скот изглежда омаян.

— Значи си разбрала, че Хитлер е чудовище, което иска да убие демокрацията?

— Не напълно. Исках само да си тръгна.

— Усети ли колко ненавижда евреите?

Долавям укорителна нотка, сякаш аз, Шийла, убийцата на великани, съм пропуснала шанса собственоръчно да обявя война на германския канцлер. Свивам се от чувство за вина, както и от малодушието, за което говорих на гроба на татко. Но също така ме обзема гняв.

Повечето хора гледат на евреите като на нахални, зли и напористи хора, прекалено умни за собственото им добро. — Нашето собствено добро. — Всички презират евреите.

Едва се спирам да не добавя: „дори и ти“. Избликът ми стъписва Скот и той замлъква, за жалост, защото аз продължавам да нареждам.

— Твоят Майер в „Гетсби“ няма нито едно оневиняващо качество. Той е лихвар, има наднормено тегло, вероломен е, има космати ноздри и ръкавели, направени от остатъци от човешки кътници, а идишкият му акцент е пародия, изкарана направо от водевил.

Не мога да разчета изражението на Скот. Ужасено? Разкаяно?

— В „Красиви и прокълнати“ нямаше ли еврейски магазинер с „подозрителни“ очи? — питам аз все по-твърдо. — Веднъж изобрази един евреин, начело на студио, като подъл и ламтящ за власт, а някъде другаде — тирадата ми продължава да набира скорост, докато почти не ме оставя без дъх — убедена съм, беше споменал „малък чифутин“?

Лицето на Скот поруменява.

— Удряш под кръста — сопва се той също толкова високо, колкото и аз. — Базирах Улфсхайм на Арнолд Ротщайн, който е бил гангстер и по случайност и евреин. За бога, той е корумпирал „Световните серии“ през 1919 година, което го прави изключително интересен, за разлика от много от приятелите ни евреи, а те са в изобилие. Както и шефовете евреи. — Той бърчи вежди. — Талбърг беше евреин и магнат.

— Да, знам, че буквално си го канонизирал.

— Наречи ме провинциалист, заслужавам го, но не съм злонамерен. Какво те прихваща?

Иска ми се да вярвам, че героите на Скот просто отразяват дребните предубеждения на времето ни, а не истинските чувства в сърцето му. Но как бих могла да съм сигурна?

— Съжалявам, че го споменах. Може ли да сменим темата?

— Не, защото ме нападаш — отвръща той, а гласът му е пропит от възмущение. — Признавам, че майка ми, която беше ограничена също толкова, колкото и противна, вероятно е вярвала, че момчетата християни са ги убивали на Великден, за да могат евреите да изпият кръвта им. Но баща ми не беше тесногръд и аз също не съм. — Той сграбча китката ми и ме придърпва към себе си. — Заслужавам разяснение.

Опитвам се да се измъкна.

— Спри да ме разпитваш. Моля те.

Той ме пуска, но пита:

— Какво предизвика тази тирада? Постъпваш неразумно, а това, скъпа, е моята специалност. Моля те, кажи ми, какво те провокира? — Гласът му все още е студен, макар вече да е заглъхнал. — Държиш се детински.

Така се и чувствам — като шестгодишната Лили, която е изгубила куклата си Кичъл.

— Скот, съжалявам. Аз… аз… — избухвам в сълзи, втурвам се надолу по стълбите и затръшвам вратата след себе си, барикадирайки се в малката спалня в предната част на къщата. Скот стои отвън и вика името ми. След двайсет минути го чувам да си тръгва.

Ридая, докато сълзите ми не пресъхват. Плача, задето лъжа Скот, лъжа себе си, лъжа света, лъжа Бог. Опитвах се да не им отдавам значение, ала те са като ръка, която натиска главата ми под водата. След време плача просто заради самия плач. Хленча, докато не потъвам в безсъдържателен сън.

Рано на следващата сутрин се отправям към банята за аспирин. Главата ми бучи, лицето ми е подпухнало, а очите ми са като цепки. Запарвам чаша чай и сядам на алеята в очакване на изгрева. Минават часове, преди да чуя Скот.

Той идва до мен, поднася ръката ми до сърцето си и ме целува по бузата.

— Добро утро — е единственото, което казва.

— Скот, съжалявам — продумвам след няколко минути мълчание. — Не знам какво ме прихвана.

Но всъщност знам, разбира се. Била съм спящ Везувий през половината си живот. Bei mir bist du schoen^[2].

— Моля те, позволи ми да обясня. Но само при едно условие — слагам два пръста върху устните му. — Не ме разпитвай.

Готова съм да разчупя печата върху тайната и да излея историята, която не съм разказвала на никого изцяло.