Сали Кослоу
Оттатък рая (50)

Четиридесет и девета глава
1940

— Винаги съм искал да бъда денди.

Скот ми смигва в огледалото, докато го наблюдавам как затяга папийонката си. В чест на наближаващата след по-малко от седмица Коледа е избрал яркочервена, все едно е нещо средно между нюйоркския светски колумнист Лушъс Бийб и Бодлер. Аз нося една от новите си рокли. Дай боже, скоро шумолящата виолетова коприна да не ми става.

Довечера е премиерата на филма, забранен от Католическия легион на благоприличието.

— Не можеш да ме спреш да го гледам дори и на смъртния ми одър — заявява Скот.

Това е първото празненство от месеци, на което ще присъстваме. Готова съм за суматохата или най-малкото за валс и целувки под имела.

Вървим по червения килим. Скот изглежда елегантен и по-важното — здрав. Изминала е повече от година от тежкото му пиянство, а през последния ден не съм чувала и кашлицата му, която вече се превръщаше в заплаха за обществото. Той обгръща талията ми в собственически жест, издаващ гордостта му. „Само ако знаеше“, мисля си аз, макар да предпочитам да не разкривам една толкова сочна тайна — решение, към което възнамерявам да се придържам, докато не се почувствам напълно уверена. Никой не ни снима, когато преминаваме, но вътре се смесваме с навалицата в лобито на театър „Пантейджис“ и поздравяваме познатите лица. Сред тях е и Барбара Стануик, придружавана от Робърт Тейлър, с когото Скот се отнася забележително учтиво. Възхищаваме се на позлатените статуи в този холивудски храм и отдаваме почит на актьорите в главните роли — Розалинд Ръсел и Мелвин Дъглас. Те се държат на положение, макар навярно нервите им да са опънати като на всички звезди, които тепърва ще бъдат преценявани от колегите си.

Намираме местата си до Алън и Дороти. Любувам се на новите перли, посипали се по корсажа й от черно кадифе. Писането на сценарии се отразява добре на приятелката ми.

— Как е сърцето? — привежда се тя, за да попита.

— Ту-дум, ту-дум, ту-дум — отвръща Скот, потупвайки гърдите си. — Който се бори и бяга, ще доживее нови битки.

Завесата се вдига и разкрива нелеп сюжет, в който двойка младоженци правят избора да изтърпят три месеца въздържание.

— Боже опази нашето да не трае толкова дълго — прошепва Скот.

Радвам се отново да чуя как мърмори по време на филм, особено когато има толкова много за критикуване. „Нещото, наречено любов“ се придържа към Кодекса на Хейс, но изобилства от сексуални намеци.

По време на афтърпартито оставаме незабележими, докато оркестърът не засвирва I Could Write a Book.

— Мой ред е — изправя се Скот, покланя се и протяга ръка към мен. Изминала е повече от година, откакто за последно сме танцували на дансинга. Затварям очи и вокалистът запява: „Мога да напиша историята на нашето запознанство, за да не я забрави никога светът“. Точно както прави Скот.

Когато музиката затихва, ние сме на дансинга, потънали в обятията си, а аз съм затворила очи. Бих искала това чувство да трае вечно.

* * *

Благодарение на няколко таблетки фенобарбитал Скот се успива, но пък се събужда ведър и пие кафето, което му нося в леглото, докато си води бележки за шестата глава. Нагласям борови клонки над камината и гирлянди от лампички по високата до бедрата ми елха, която купих на един паркинг на „Пико“ — тази година сме се лишили от гигантските смърчове, които Скот трябва да привързва за покрива на колата си. Отстъпвам назад и вдъхвам вечнозеленото ухание. Под елхата ни очакват два подаръка — един от Скот за мен, опакован в шарена хартия, и един за него — кутия с голяма червена панделка. Нищо екстравагантно, кашмирена жилетка в кадетско синьо. Доктор Нелсън, който ще пътува за празниците, ще направи услуга на най-твърдоглавия си пациент, като го посети за домашен преглед днес следобед с преносимия си кардиограф. Очаквам новините да са добри — да чукнем на дърво — затова възнамерявам да отбележа топлия празник с музика от грамофона, простички ястия, които ще сготвя сама, и поетичен рецитал от Скот, който ще пише и ще ми чете още от „Последният магнат“.

На вратата се звъни. Франсис е, носи писма за Скот, които струпва на масичката във фоайето. Пожелава светли празници и на двама ни и добавя:

— Между другото, Скот, пристигна и броят ти на „Принстън Алумни Уикли“.

Това не е всичко. Проверявам, докато двамата си говорят. Измежду сметките зървам плик, адресиран до Скот с разкрачения почерк на Зелда. Стомахът ми се свива и се съмнявам, че се дължи на сутрешното гадене. Това писмо може да съдържа новина, която ще преобърне живота ми. Чувствам се пометена от радостно вълнение, но същевременно ме гризе срамът от стореното, прорязан от любопитството дали не е трябвало да внимавам какво си пожелавам.

— Сандвичи за обяд? — провиквам се към Скот. Неспокойна съм и имам нужда да се махна от къщата.

— Бих хапнал ръжен с пуйка, съкровище, ако не възразяваш да отскочиш до „Грийнблатс“.

Приветствам излизането, макар че е най-краткият ден от годината, а мракът ще падне едва след няколко часа. Когато се прибирам, Скот се е настанил в зеленото ми кресло със списанието си. Забелязвам, че писмото от Зелда седи неотворено. Избирам плоча и я поставям на грамофона — Третата симфония на Бетховен, Eroica, най-величественото музикално произведение, написано някога, изритвам обувките си, отпускам се на дивана и се опитвам, но неуспешно, да прогоня писмото на Зелда от ума си. За мой късмет Скот прекъсва потока на мислите ми.

— Хиляда деветстотин четиридесет и първа година може да е най-добрата за футболния отбор на „Принстън“ от сезони насам — казва той.

Нямам с какво да допринеса към тази тема, с изключение на: „Определено се надявам да си прав“. Усмихвам се и се връщам към биографията на нашия приятел Лудвиг — клетият гений тъкмо започва да губи слуха си. Препрочитам същата страница три пъти.

Няколко минути по-късно Скот вдига поглед:

— Знаеш ли, Шайло, мисля, че „Магнатът“ ще пожъне голям успех.

— И аз също. Наистина.

И то не само защото сюжетът е едновременно любовна история и безпощадно разобличаване. Този роман помогна на Скот да си възвърне най-добрата форма — писането му искри от кинематографични образи и не мога да си представя по-добра история за филмовата индустрия. Монро Стар е Джей Гетсби с щипка гениалност — истински герой бизнесмен. Също така се възхищавам на начина, по който Скот описва героинята си, когато пише на Макс: „Обременена е с дребни нещастия, защото хората не изпитват дълбока симпатия към онези, надарени с всички блага“. Така, така.

— Когато хонорарите започнат да прииждат, искам да напуснем Холивуд — казва Скот. — Дотук бях. Искам да се запиша като военен кореспондент, ако Съединените щати влязат във войната.

— Моля се да не се стигне дотам, но ако наистина желаеш да пътуваш в чужбина, и аз го искам. Бихме могли да работим рамо до рамо.

Стига здравето на Скот да се възстановеше достатъчно, че да му позволи да предприеме подобно патриотично приключение.

— Надявах се да го кажеш, храбра ми Шайло, а когато войната е спечелена и Хитлер гние в гроба си, какво ще кажеш за Париж?

За мен Париж носи спомена за Монти и измами, а и се притеснявам, че Зелда ще витае пред очите на Скот във всяко кафене.

— Изцяло те подкрепям за напускането на Холивуд, но не и за Париж.

— Тогава Лондон? Можем да окажем морална подкрепа на сънародниците ти — да ги насърчим да си покажат лицата.

— Категорично не и Лондон. — Твърде много призраци. — Какво ще кажеш да отидем на изток, за да мога да продължа да работя, а и да сме на същото крайбрежие като Скоти?

Може и да не съм част от съкровените юношески спомени на Скот, но заедно можем да натрупаме десетилетия нови. В края на краищата той е само на четиридесет и четири. Ще живеем в хармония без непрекъснатото съревнование, саботирало брака му. Мога да си представя общия дом, който ще изградим за нас двамата — или тримата. Смях. Книги. Музика. Топлина. Секс.

Ръката ми инстинктивно се отпуска върху корема. Може би и дете.

— Не предполагах, че ще искаш Манхатън или Лонг Айлънд — отвръща той, изтръгвайки ме от мислите ми.

— Какво ще кажеш за Кънектикът?

— Добре звучи. Може би Уестпорт, където живях след „Отсам рая“. Тази книга стана бестселър, така че може и да е на късмет да се завърна там. Ще се возя на влака с Макс и ще го измъчвам през целия път до Гранд Сентрал.

Където и да ни отведе бъдещето, за първи път мога да зърна блясъка му на хоризонта.

За няколко минути Скот отново насочва вниманието си към футбола, после вдига поглед и казва:

— Яде ми се нещо сладко, съкровище. Мисля да се разходя до „Шуабс“ за сладолед.

— Може да изпуснеш доктор Нелсън. Какво ще кажеш за десерт „Хърши“?

Скатала съм един до леглото си.

— Много добре — отговаря той.

Качвам се по стълбите, вземам шоколада и го давам на Скот.

— Искаш ли и кока-кола към него?

— Идеално.

В кухнята съм, когато чувам вика на Скот. Усмихвам се, защото си го представям как скандира за „Принстън“ и отново преживява победата им над „Йейл“. Тогава обаче последва втори звук, животински вой, почти заглушен от кресчендото на Eroica. Притичвам в дневната. Скот се е изправил. Залита към камината и се вкопчва в рамката. Страхувам се, че ще падне в огъня, който разпалих, когато се върнах от „Грийнблатс“, но той се олюлява назад и се строполява по гръб. Някъде дълбоко от гърлото му извира кратко, ниско гъргорене.

Лист хартия се е изплъзнал от ръката му.

— Скот! Скот!

Сега е мой ред да закрещя. Втурвам се към него, като се страхувам, че може да е получил мозъчно сътресение. Не ми отговаря и когато стигам до него, виждам, че е припаднал. О, боже господи. Трябва да го свестя. Удрям му шамар, ала той се взира странно в пространството и не реагира. Отново го зашлевявам. Нищо.

Гледала съм достатъчно филми, за да знам от какво се нуждае Скот. Втурвам се в кухнята за брендито, скрито в задния шкаф, което съм преляла в празна бутилка от оцет. Пет пари не давам дали отново ще го изкара извън релси. Тичам обратно и се мъча да излея течността право в гърлото на Скот, само че устата му е здраво стисната. В безсъзнание е. Алкохолът прокапва по пуловера му.

— Събуди се! Не! Скот, събуди се!

Посягам към китката му и не долавям пулс. Обезумяла съм и не съм сигурна, че проверявам на правилното място. Почти мога да чуя гласа му: „Не изпадай в истерия, Шайло. Надарена си с много таланти, но медицинските грижи не са сред тях“. Пускам ръката му, омазана с шоколад, и набирам номера на доктор Нелсън, който знам наизуст. Разбира се, не получавам отговор — най-вероятно е в колата си и пътува насам. За нищо на света не искам да оставям Скот сам, но трябва да намеря някой съсед. Изстрелвам се в коридора и удрям по вратата на домоуправителя.

— Господин Кълвър! Господин Фицджералд припадна! Елате бързо!

Гласът ми е възможно най-пронизителен. За щастие съседът си е у дома.

Хенри Кълвър бяга по-бързо, отколкото съм допускала, че е по силите на един пълен човек. Коленичи до Скот, който е зловещо застинал и напомня на восъчна фигура, поставя два пръста от вътрешната страна на китката му и чака. Господин Кълвър все още държи китката му, когато ме поглежда както съм приведена до него.

— Съжалявам, госпожице Греъм — казва меко той — но съм сигурен, че господин Фицджералд си е отишъл.

Запокитена съм във водовъртеж от объркване.

— Как така си е отишъл?

— Ще се обадя на полицията и на пожарната. Къде е телефонът ви, мила?

— Моля, използвайте този в кухнята — успявам някак да отроня.

— Скот, о, Скот — стена аз, надвесвам се над него и обгръщам красивата му глава с ръце. Сълзите ми мокрят лицето му. — Какво се случи, мили? Какво направих? Не ме изоставяй! Скот, Скот, Скот. Обичам те, скъпи.

Люлея го нежно и галя високото чело, което познавам толкова добре.

До него седи писмо, дълго само един абзац. Прочитам го набързо и го мятам в пламъците.

Каква беше прощалната дума на Скот? Съвсем сигурна съм, че беше „идеално“.