Сали Кослоу
Оттатък рая (51)

Епилог
1959

Свалям грижовно фотографиите от стените на офиса ми. Време е да стягам багажа.

Ето ме и мен — сияеща млада майка с невръстната Уенди на ръце… с Мерилин Монро — две пищни блондинки, разбулващи мита, че в Холивуд не можеш да си намериш близки приятели… Робърт Тейлър гука на милото ми бебче Роби — зърно за клюкарската мелница… Скот в Тихуана със сомбреро — изглежда смехотворно и умиляващо. Ето ме отново в Англия през годината, в която бях кореспондентка, тракам на пишещата машина в удобните си обувки и туид.

След смъртта на Скот всичко, което споделяхме, сякаш се разпиля от вятъра като купчина прах. Имах нужда да избягам. Той вярваше, че съм способна да отразявам войната, и за пореден път се оказа прав. Със Скот като мой емоционален компас аз поех за Лондон. Градът беше също толкова разбит, колкото и аз, но там, където царуваше издръжливостта, открих утеха — така и не се завърнах в Холивуд преди края на войната.

Сега, след всички тези години на градска суета и напрежение, отново се изнасям от дома ми в Бевърли Хилс в сънливо селце в Кънектикът, недалеч от Манхатън. Холивуд е по-забавен, когато си на трийсет и пет, отколкото на петдесет и пет, макар да продължавам да причинявам знаковите си остроумия на четящата публика. Колонките ми с двайсет милиона читатели, публикувани в повече вестници, отколкото тези на Хеда и Луела взети заедно, ми печелят пари от ранга на филмовите звезди. Пет хиляди долара на седмица, откакто собственото ми телевизионно шоу подхранва славата ми.

Клюките ме облагодетелстваха. Хората са по-склонни да предъвкват слабостите на другите, отколкото да преосмислят собствения си живот. Винаги е било така. Нищо чудно, че Скот пишеше художествена литература. Мога да си го представя в оръфаното зелено кресло, което скоро ще се премести на изток заедно с мен. Той е привидение, завърнало се от мъртвите, издиша кръгчета дим, а красивото му лице е по-младо от моето. Винаги ще си го помня такъв. Що се отнася до мен, имам нужда от малко изрусяване и седмици диета — менопаузата и датските сладкиши си присвоиха талията ми.

Миналата седмица един търговец на антики дойде да наддава за екземплярите ми на Фокнър, Улф, ОʼХара и Хемингуей. Щом видя, че притежавам пълен комплект от първи издания на Ф. Скот Фицджералд, очите му едва не изскочиха и ми предложи за цялата колекция толкова, колкото за всички останали романи, взети заедно. Не са за продан, уведомих го аз.

Скоро след смъртта на Скот всички скептици размислиха. Възкресен, той се превърна в светеца покровител на англицистите — нямаше курс по хуманитарни науки, в който да не е включен. Биографии, докторантски тези, лекции, официално приетото прилагателно „Гетсбиев“ макар Скот никога да не бе го използвал. Никак не е зле за човек, който почина, вярвайки, че се е провалил, мъж, чийто последен чек беше за сумата тринайсет долара и тринайсет цента — на стойността на книгите, които сам купи.

Скот би нарекъл случващото се peripeteia, или неочаквана превратност на съдбата. Пак се връщам към Едноличния колеж, който така и не ми се удаде възможност да завърша, но безспорно преобърна живота ми. Винаги ще продължавам образованието, започнато от Скот, защото то се задълбочава, като ми дава сила и баласт. Бях мечтала, бях се лутала, губила и преоткривала отново и отново, за да се превърна накрая в жена, способна да отгледа сама две деца. Някога бях твърда отвън и мека отвътре, а сега съм мека отвън и твърда отвътре.

Стените вече са оголени и аз се обръщам към бюрото си. Внимателно вдигам оръфания си кожен тефтер, чиито страници са изпълнени с графици и списъци — между тях е втъкнат „Невярната любима“, мемоарът, който Скот ме караше да напиша.

Когато разказах историята си, разкрих ли истината? На места.

Знае се, че пътищата ни с честността са се пресичали на няколко пъти.

Мисля си за онзи Седер, на който присъствах миналата година. Когато моите домакини започнаха да редят молитви — в неправилен ред с грешно произношение — криещата се в мен Лили Шийл не можа да се сдържи и ги поправи. Приятелите ми не подозираха, че са поканили не тайна ученичка на Светото Писание, а носителката на наградата за иврит на еврейското сиропиталище. Миналото ми обаче не беше предназначено за публична употреба. Нека на надгробния ми камък пише „Шийла Греъм. Ненадеждна разказвачка“. Мога да го преживея.

Като оставим полуистините настрана, книгата ми се превърна в бестселър. На бюрото ми в рамка седи рецензия на „Ню Йоркър“ от приятеля на Скот — Бъни Уилсън, като съм подчертала любимата ми част: „Най-добрият портрет на Фицджералд, който е отпечатван досега“. Разбира се, не всички критици бяха на същото мнение. Дороти охули книгата в „Ескуайър“. Завистлива гадина. Унищожи и филма, макар в този случай да съм съгласна с нея. Когато продуцентите преобразяват страниците на лента, обикновено се провалят. Грегъри Пек не беше Скот — твърде висок, твърде тъмнокос, твърде скован и дори неубедителен пияница. А Дебора Кер, която е два пъти по-елегантна, но не е и наполовина така земна, да играе мен?

— Защо изобщо й позволихте да се яви на прослушване, при положение че можехте да наемете Мерилин? — питам на глас.

— С кого разговаряш? — обажда се глас, симулиращ загриженост.

Засмивам се и отговарям.

— Не обръщай внимание на старата си майка, Уенди.

— Извинявай, майко. — Не съм мама или мамичко. Синът и дъщеря ми искат американски родител на място. — Просто се тревожа за теб.

Тя извърта очи, подобно на всяка млада жена откакто свят светува.

— Исках да ти кажа, че се обадиха от „Принстън“. Кашоните трябва да им бъдат изпратени утре.

Реших, че писмата, бележките и поемите на Скот не ми принадлежат по право. Трябва да са на разположение на света, да бъдат изучавани, така че ги дарявам на колежа му, за библиотеката, основана в негова чест.

— Имаш ли нужда от помощ? — пита дъщеря ми.

— Благодаря ти, скъпа, но не.

Харесва ми да съм заобиколена от спомени — хор от звънчета, който само аз мога да чуя.

— Повикай ме, ако изникне нещо — казва светлокосата ми Уенди Франсис със сините си очи и любовта си към книгите. Кой е баща й? Не е нужно някой да знае. Същността ми винаги ще се съдържа в сбора от тайните ми, така преплетена като шепа блестящи златни верижки, запокитени в кутия и скрити.

Рафтовете ми са почти изпразнени. Последни ще опаковам „Изданията Енсино“ на Ф. Скот Фицджералд. Полага им се почетното място до каната от чисто сребро — коледният подарък от Скот, който трябваше да отворя сама през 1940 година. Ще я увия в износената му розова риза и ще я сложа при червената папийонка и синия кашмирен пуловер, който така и не получи възможност да носи. Чувствам топлината му, както и тази на Скот, докато работя този следобед.

Как преодоляваш Ф. Скот Фицджералд? Не можеш. В мига, в който със Скот се срещнахме, животът ми започна да добива смисъл и ми разкри врата, за която само той имаше ключ. Подобно на балада от трийсетте години на двайсети век, духът му винаги ще се носи до мен — прелъстителен и възхваляващ, и понякога ще ме кани на танц. Помня ни като двойка през онези славни времена, когато мъжете бяха мъже, а музиката караше жените да изпадат в несвяст. Фактът, че така и не сключихме брак, е маловажен.

Преди много време пресметнах дните от връзката ни, през които Скот е бил пиян: цели девет месеца от общо трите ни години и половина заедно. Някои хора настояваха, че е трябвало да прекратя отношенията си със Скот още когато е буйствал. Грешаха. Винаги си е струвало да се борим за нас двамата и въпреки мащабите на провалите му, те никога не омаловажиха връзката ни, която беше пуснала дълбоки корени. Само ние двамата знаехме какво означаваме един за друг.

Понякога ми разбиваше сърцето, но също така ме научи да бъда силна, смела и може би дори мъдра. Постигна го със собствената си магия — като вярваше в мен, и така ме предпазваше, както някога обеща. Моето наследство.

Живея без съжаление, защото Скот Фицджералд не беше трескав блян. Той ме превърна в жената, която съм днес, и ме следваше неизменно през безбройните флиртове, множеството задявки и двата несъществени брака. Никой друг не успя, защото винаги съм обичала най-много Скот.

Съдбата ни наистина зависи от това как подхождаме към участта си. Благодаря ти, матрона Вайс, и благодаря ти, Скот.

Всяка нощ, преди да заспя, целувам портрета му, който ще се озове в последния кашон при прегънатите страници на „Последният магнат“, чиито думи до една питаят любовта ни. Романът на Скот така и не приключи истински. Знам, че и ние не сме.