Сали Кослоу
Оттатък рая (47)

Четиридесет и шеста глава
1940

След поставената от доктор Нелсън диагноза „сърдечна криза“ донякъде очаквах Скот да закуцука с бастун, стиснал термометъра в уста. Грешах. Не мога да кажа дали се дължи на смяната на обстановката, или на страха да не го класифицират като пълноправен инвалид, но той демонстрира необуздана енергия, която води до личната му Индустриална революция. Страниците на „Последният магнат“ се леят от пишещата машина на Франсис, набрани по три пъти: с тройна разредка, така че началникът й да може да нанася поправки с молива и да промени черновата до неузнаваемост; с двойна разредка — това е версията, която претърпява повторно изглаждане, и най-накрая — още един ръкопис с двойна разредка, който според Скот е възможно или не да бъде „завършеният“.

Като човек, който нахвърля една-единствена чернова на колонката си, спазва крайния си срок и продължава напред, така и не спирам да се изумявам от перфекционизма на Скот. Да не говорим, че не работи само по романа. Възлагат му още един бърз сценарий — адаптация на английска пиеса, чийто сюжет се върти около ослепителен актьор, погубен от алкохола. Дарил Занук май смята, че Скот Фицджералд притежава уменията да го превърне в някаква остроумна комедия. Всяка сутрин моят кинематографичен войник марширува с куфарчето си, пълно с кока-кола, за среща с Франсис в студиото на „Фокс“. Когато се завръща, нахвърля истории за Пат Хоби и други образи и продължава да води кореспонденция със Скоти, Зелда, Макс Пъркинс и останалите добре познати лица. Скот и пощенските служби на Съединените щати поддържат интимна връзка. Процъфтяващото му чувство за величие го подтиква да пази дубликати на писмата си, в случай че идните поколения ги е грижа. Съдбата да си води бележки.

Скот прелива от енергия и изглежда твърде зает, че да пие повече от обичайната чашка. Дали си въобразява, че не забелязвам спорадичната бутилка, която се подава от боклука? Различното е, че за първи път, откакто го познавам, той пие до joie de vivre^[1], а не до забрава, и е способен да изпие един-два джина — макар и никога пред мен — да се наспи и да се събуди бодър на сутринта. В момента най-дълбоко съжалявам не за болката, която ми причини преди почти година, а за книгите, които можеше да е написал през големите пропилени отрязъци от време през последното десетилетие. Почти на четиресет и четири е — рожденият му ден е през септември, след два месеца — и вярвам, че Скот твърде късно се сбогува с безкрайната си младост, както доктор Хофман го насърчи да направи още миналата година. Замени клоунадата, която неведнъж го е препъвала по житейския му път, с глухия покой, който води до завършени глави. Може да изглежда остарял, но и по-щастлив.

Същото важи и за мен. Избрах с цялото си сърце този забързан, ала едновременно с това спокоен живот. Наслаждавам се да пиша репортажи, да чета и да подобрявам разказа си, макар че не възнамерявам да отклонявам поканата за забава в Далас или за премиерата на „Западнякът“ на Гари Купър, нито пък възразявам срещу някой и друг танц с Бени Гудман или Арти Шоу. Не бих казала обаче, че шарадите ми липсват. На трийсет и шест ми липсва само бракът — да заспивам всяка вечер със съпруга си и да се будя до него на сутринта. Също така ми липсва и дете, все повече с всяка изминала седмица. Когато обаче повдигам тази тема, както съм правила неведнъж, Скот ми подрязва крилата.

* * *

Тази вечер — рожденият ден на Скот — бележи два месеца, откакто отново се събрахме.

Глезим се с вечеря в „Браун Дарби“, вместо да предъвкваме неизменния стек с грах и печени картофи на прислужницата. Пируваме с коктейли със скариди и омари, големи колкото футболна топка, къпем се във вниманието на подмазващите се сервитьори и случайно срещнатите познати. По-късно, когато се прибираме у дома на „Хейуърт“, приглушавам лампите в дневната.

— Да не би да се подготвяш за неприлично съблазняване? — пита Скот.

— Зависи какво си желаеш. Затвори очи.

Бойното ми кръщение в лекарството приема облика на фъдж с леко грубовати ъгли, който съм поръсила с кокосови стърготини, за да прикрия неравностите в глазурата. Запалвам цяла пехота от свещи.

— Сега ги отвори.

Макар Скот да не спира да опява за туберкулозата, издухва всяко пламъче.

— Добре се справихте, господин Фицджералд — обгръщам го с ръце аз. — Честит рожден ден, скъпи.

— Да разбирам ли, че това очарователно сладкарско изделие е плод на твоите усилия?

— Тази торта може да бъде олицетворение на израза „надве-натри“.

— Ти си сладкарско изделие — знаеш ли, че това е първата торта, която някой е пекъл за мен, откакто напуснах Сейнт Пол? Шайло, носиш ми много повече удоволствие, отколкото заслужавам.

— Да избродирам ли тези думи?

— Влюбих се в свадлива репортерка, която се е кротнала като домашна котка. Утре и чорапите ми ли ще кърпиш?

— Имам други идеи.

Тази нощ слагаме край на наложеното ни въздържание. Притесняваме се като девственици. Скот ме разопакова, все едно съм подарък, чак до новозакупената ми украса от дантелено бельо — продължаваме с изтънчен менует, който прелива в сластни, бавни движения. Той се усмихва, надвесен над мен, мъркайки словесните си милувки, на които отвръщам.

— Хубаво е да се завърнем там, където принадлежим — казва той, когато свършваме, и издухва кръгове от цигарен дим — вече самият той изглежда свадливо.

— В бъдещето.

* * *

На следващата седмица се прибирам от пазар, нетърпелива да покажа на Скот трите си нови рокли, една от друга по-божествени.

— Не мислиш ли, че три са малко екстравагантна покупка?

Използва същия назидателен тон, който съм долавяла и в писмата до Скоти, които ми е чел на глас.

— Знаеш, че трябва да изглеждам подобаващо.

Добросъвестно кокетство.

— Мисля, че се изразих достатъчно ясно.

Той се изнася от стаята, а словесното му конско продължава да ми лази по нервите. Сама си плащам тоалетите, както и наема, а и наскоро получих повишение.

При първата изникнала възможност приклещвам Франсис, която води счетоводството на Скот, и я питам колко пари има в сметката му. Тя се поколебава.

— Франи — натъртвам — може и да ти се струва, че се натрапвам, но те уверявам, че питам само за благото на Скот.

— Спестяванията ще му стигнат за следващите четири месеца — казва тя — ако е пестелив.

Дотук бяхме с гощавките в „Браун Дарби“, с пътуванията до Санта Барбара, като това, което предприехме преди няколко седмици, както и с ръчно изработените лавици и скъпите плочи. Благодаря й и скроявам план.

От това, което знам за Макс Пъркинс, редактор на Скот в „Скрибнърс“, той не е просто способен, а и щедър, бащински настроен и привързан към Скот. Никога не сме се срещали, макар Скот да го е уведомил за връзката ни. Наясно съм как Скот пренася живота си в прозата, затова съм сигурна, че Макс ме разпознава като Катлийн от първите глави на „Последният магнат“, които е чел.

Музата решава да му пише:

Скъпи Макс,

Искам да Ви уведомя, че „Последният магнат“ върви прекрасно и нещо повече — Скот не е близвал алкохол от година. Отдал се е на романа, който съм убедена, че може да бъде най-добрата му творба досега. Надявам се, че ще се съгласите с мен. Освен за да Ви съобщя тези новини, Ви пиша и по друга причина, макар че ви моля да ми обещаете, че няма да споменавате на Скот за настоящата кореспонденция. Той е горделив мъж и това, което ще Ви предложа, би наранило достойнството му.

Прилагам чек за две хиляди долара, който бих искала да дадете на Скот като аванс за бъдещите права на „Магната“. Наречете го проява на доверие. Ако прецените, че желаете да добавите още няколко хиляди към тази сума, аз — а сигурна съм и Скот — ще Ви бъда много благодарна. Във всеки случай, ако Скот получи тези пари сега, ще има свободата напълно да се отдаде на романа, вместо да прекъсва работата си с назначения от студиата, за да си плаща сметките, които — убедена съм, че знаете — включват таксите на Скоти за „Васар“ и на Зелда за санаториума „Хайленд“.

Знам, че начинанието ми е в разрез с общоприетите норми, но вярвам, че за Скот е важно да знае, че Вие и „Скрибнър“ го подкрепяте. Моля Ви също да разберете, че дори романът да спечели милиони, не очаквам разходите ми да бъдат възстановени.

Скот ми даде тези пари миналата година и оттогава те седят в банката и трупат лихва. Изпращам писмото си без никакво съжаление и чакам да видя дали кроежите ми ще донесат някакви дивиденти.

* * *

Потресена съм, когато забелязвам, че седмичното писмо на Скот до Зелда, което оставя за Франсис до входната врата, не е адресирано до Северна Каролина, а до Алабама. Госпожа Фицджералд е тема, която рядко повдигам. Обмислям находката си няколко дни, но една вечер на масата се опитвам да вметна небрежно:

— Да не би да са изписали Зелда?

Скот реагира така, все едно съм го заляла със студена вода.

— Защо питаш?

— Просто от любопитство. Чудесна новина, ако е достатъчно здрава, за да не живее повече в санаториум.

Чудесна за нея.

— Не пребивава в „Хайленд“ от шест месеца. Лекарят й прецени, че може да живее с майка си в Монтгомъри, както семейство Сейър винаги е искало.

Имам много въпроси, но задавам само този:

— Как върви?

— Зависи кого питаш. Мама Сейър твърди, че е чудесно и отдавна отлагано, но тя винаги е обвинявала смахнатия съпруг за състоянието на дъщеря си. Ако питаш Скоти, бедното момиче, през половината време майка й бръщолеви глупости. Казвам на Скоти, че ако живееш в Юга, на никого няма да му направи впечатление.

Само че не е забавно. Ами ако Зелда се подобри достатъчно, че да се събере отново със Скот? Ами ако тя се присъедини към съпруга си в Холивуд? Или още по-лошо, ако той се премести в Алабама?

— Е, браво на Зелда — отвръщам. — Сигурно разполага с невероятни лекари.

— Шарлатани, на които поне повече няма да се налага да плащам.

Дни наред едва дишам. Скот ми е споделял, че бракът му го обвързва само от законна гледна точка, ала аз съм в течение на дълбоко вкоренената му католическа вина и чувство за дълг. Сега, когато Скот е взел пиенето си под контрол, не мога да допусна риска Зелда да опропасти връзката ни.

Избирам да отговоря по възможно най-добрия начин. Следвам мъдрия съвет на древните мислители „Първо действай, после се извинявай“ и изхвърлям диафрагмата си.