Карин Фосум
Убийството на Хариет Крун (9) (Седмият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Върви към колата с чувството, че остърганият калник крещи. Качва се и подкарва към магазин за авточасти. Вътре оглежда рафтовете с бои и лакове — търси същия нюанс като на хондата. На коя да се спра, чуди се той. На яркочервената или на вишневата? Избира по-светлата. Стои с флакона в ръка, разклаща го, чува как топчето за хомогенизиране чатка в стените. Колебае се, не е сигурен. От статива до касата издърпва два вестника. На първата страница на „Дагблае“ е поместена снимка на голям букет. Странен избор за първа страница на вестник. Нещо звънва в главата му. Нещо познато. Ужасен, прочита текста под снимката.

„Ти ли направи този букет?“

Лицето му мигновено се сковава. Видяното го шокира. Панически рови из портфейла си, вади пари, плаща, грабва вестниците и флакона и хуква към колата. Качва се, затръшва шумно вратата. Сърцето му бие лудешки. Вече са по следите му. Не, абсурд. Но цветята… Каква е тази история с цветята? Очите му пробягват трескаво по редовете.

„Разгледайте внимателно този букет. Бил е в дома на Хариет Крун — жената, намерена убита в Хамсюн. Букетът явно е аранжиран от опитен дизайнер. Когато полицията влязла в жилището на убитата, цветята са били още свежи. Следователите предполагат, че букетът е купен от цветарски магазин в града, и се надяват авторът на това произведение да си спомни както букета, така и кой го е купил. От полицията не желаят да навлизат в подробности защо цветята представляват интерес за следствието. Букетът се състои от бял крем, синя съсънка, зелени клонки и рози. Ако ви се струва познат, незабавно се свържете с полицията.“

Чарло пуска вестника. Изпълнен с ужас, се взира през прозореца. Не съм предполагал, че са толкова находчиви, мисли си отчаян. Някакъв си букет върху кухненския плот. Защо са се хванали за него? Сеща се за девойката в цветарницата и го полазват мразовити тръпки. По една или друга причина е убеден, че тя го помни. И така да е, едва ли би могла да го опише в подробности. Та той изглежда съвсем обикновено, във външността му няма нищо характерно. И въпреки това кръвта нахлува буйно в главата му. Покрай него минава кола и той мигом се навежда, все едно търси паднал на пода предмет. Май най-добре да си стоя вкъщи, преценява трескаво. Поне докато бурята отмине. Включва на скорост и потегля, флаконът с боя се търкаля наляво-надясно по пода, умът на Чарло работи с пълна пара. Опитва се да извика в съзнанието си образа на цветарката, да провери доколко си я спомня. Съсредоточава се. Тя се появява пред вътрешния му взор с цялата си девича красота, с русите плитки, с червения пуловер. Ръцете й, очите й. Пръстените, сладникавият говор. Чарло паркира и си влиза вкъщи. Сяда до кухненската маса и отпуска брадичка на ръцете си.

От къде на къде ще ме помни?

Запомнила те е, защото беше нервен, а очите ти светеха странно.

Глупости. Дори да съм бил мълчалив и дръпнат, с нищо не съм се набил на очи.

Всеки си има характерна особеност. Тя е умна, млада, наблюдателна. Забелязва дори съвсем дребни неща. И положително ще си познае букета, нали е нейно произведение.

Но това се случи в самия край на работния ден. Сигурно е била уморена.

Не се самозаблуждавай. Въпрос на време е да цъфнат на вратата ти, Чарло. Става ли дума за убийство, гонят до дупка.

Той разтърква енергично очи. Мисли за Юлие. В момента сигурно си подготвя домашните. Представя си я ясно: бухналите й рижи коси, разстилащи се по гърба; силно вглъбеното й лице, надвесено над учебниците. Май приближава кола. Каква е? Сиво волво. Не го ли е виждал някъде? Не, въобразява си. На всичкото отгоре не е сиво, а зелено. Нямат представа кой е, къде живее, какво е направил. Надвесва се над масата. Ослушва се напрегнато в тишината. Долавя слабо бръмчене. Вечер ще гаси осветлението във всички стаи, та хората да си мислят, че е заминал. Самотен съм, мисли си, но съм си разчистил сметките. Мракът го закриля и го успокоява. Само телевизорът примигва и хвърля сини отблясъци.

Безпокойството не стихва. Натрапливото глождене в главата му не му дава мира. Непрекъснато се връща в детството си. Картините са светли и ефирни, там се чувства добре. Постепенно се успокоява. Спомня си майка си, нейната грижовност и плътния й топъл смях. Баща си с широките рамене. Как станах толкова слаб? — пита се той и в същия миг си спомня злодеянието, убийството. Колко усилия хвърли, колко смелост трябваше да събере, за да позвъни на вратата на Хариет. Повален на колене, намери сили да се изправи и да извърши толкова брутален насилствен акт. Той, дето никога не е посягал на никого. Спомня си слабото лице на старицата, изкривено от гняв и страх. А неговият страх го тласкаше напред през поредицата от отчаяни удари. Паниката го докара до ръба и му вдъхна кураж. Иска пак да се върне в детството, детството е убежище. Настоящето е непоносимо, той мисли само за престъплението и за катастрофата. Чувства се в пълна безизходица. Докато яде, храната набъбва в устата му. Крадешком се взира в ръцете си. Защо му се струват потъмнели? Винаги ли са били толкова червени? Свива пръсти в пестник и пак ги разгъва. Удивява го механизмът на придвижване на нервните сигнали в човешкия организъм. Милиони импулси карат пръстите да се сгъват и разтварят, а краката — да се движат. Ами сърцето? Играе ли някаква роля? Не. Злото се намира в главата. Обхваща главата си с ръце и я стиска. Тук вътре, мисли си и навежда брадичка към гърдите си, тук вътре е растяло, без изобщо да подозирам. От малък съм слаб, а понякога слабостта е генетично заложена. Но мама беше силна, спомня си, а татко — честен, отруден човек. Стои до прозореца и гледа всички тези невинни минувачи с чисти сърца. Отдръпва се и тръгва към кухнята. Превърна се в човек, който се спотайва по ъглите. Отнех живот, мисли си. Остатъкът от моя ще трябва да изживея в сянка, сам-самичък. Ще платя висока цена. Дали някога ще бъда в състояние да погледна хората в очите? С неистово усилие се взема в ръце. Остава му едно важно нещо. Изважда от портфейла си листче с телефонен номер. Прекупвач на крадени вещи, който не задава въпроси. Просто посредник, когото няма да види повече. Да става каквото ще. Посредникът е необходимо звено във веригата. Няма как да мине без него. Застава гърбом към прозореца и набира номера.

Уговарят се да се срещнат на дългосрочния паркинг на най-долното ниво под гарата. Сърцето на Чарло блъска лудешки. Изважда среброто и го пъха в сак. В торбата на Юлие остават бижутата на дъното на ковчежето — не са скъпи и никой прекупвач няма да се занимава да ги пласира. Чарло спира пред огледалото и си оглежда лицето — предстои му да го изложи на показ. Струва му се, че носът му стърчи прекалено, а ушите горят. Цялото му същество се съпротивлява яростно на идеята да излезе в този вид, но няма как. Полага усилия да успокои лицето си, защото мускулите около очите и устата потръпват гадно, издайнически. Натиква сака в колата и потегля. Непрекъснато поглежда в огледалото. Започва да му става навик. Минава по моста. При релсите завива наляво. Погледът му обхожда паркираните автомобили. На най-долното ниво вижда млад мъж, облегнал се на беемве. Проследява с поглед хондата на Чарло и когато тя спира, приближава. Чарло направо не смее да го погледне. Седи в колата с наведена глава и чака другият да поеме инициативата. Човекът прави точно това. Почуква с пръст по прозореца и наднича. Изненадващо млад е. Още има жълто около устата, дето се казва, но явно е достатъчно печен. Длъгнест, с лениви движения и дълъг рус перчем. Не задава въпроси. Избягват да се поглеждат в очите. Тук са по работа. Младежът се качва в хондата на Чарло. Приборите му правят силно впечатление, както и златният часовник. С притаен дъх Чарло изчаква другият да разгледа щемпелите за пробата на среброто. Носи си лупа. Действа обстойно. После вади джобен калкулатор и започва да пресмята. Чарло се е въоръжил с търпение. Няма намерение да му извива ръцете и да надува цената. Иска просто всичко да свърши.

— Часовникът е гравиран — прекупвачът поглежда въпросително Чарло.

— Не ги ли претопявате?

Младокът претегля часовника в длан, леко присвива очи. Явно изделието го изкушава. В крайна сметка часовникът потъва в джоба му. Чарло си отдъхва.

— Аз съм само посредник. — Чарло се опитва да се усмихне.

— Всички казват така — ухилва се младежът с жълти зъби.

Чарло пак свежда глава. Чувства се леко наивен. Прекупвачът продължава да разглежда среброто. Не бърза заникъде и не проявява никакви признаци на нервност.

— Според мен имат антикварна стойност — обажда се Чарло. — Моделът вече не се произвежда. Ти как мислиш? Това има значение за цената, нали?

Младокът мълчи. Държи вилица и се взира в гравюрата. Чарло хвърля поглед през рамо. Почти няма хора. Тихо е. Онзи пак бърка в сака. Действа абсолютно невъзмутимо. Вади свещниците и ги претегля в ръка.

— Само покритието им е сребърно — отсича. — Прибирай си ги. Не ми трябват.

— Само покритието? Е, стига де. Имаш повече контакти от мен. Защо просто не ме отървеш от тях?

Другият свива рамене. Пръстите му бързо заиграват по калкулатора. Чарло се взира в ръцете си и започва да кърши пръсти. Изминава цяла вечност. Младежът брои, претегля, оглежда. Обигран е. Има набито око.

Най-сетне взема решение. Поглежда екрана на калкулатора, после Чарло и заявява с важен глас:

— Четирийсет хиляди за всичко.

Чарло онемява от смайване.

— Ч-четирийсет? — заеква той. — Само часовникът струва сигурно седемдесет. А навярно и осемдесет.

— В магазина — да. Не сме в магазин.

— Знам, знам.

— Пък и аз трябва да изляза на печалба, нали се сещаш. Освен това поемам риск, а за това също се плаща.

— Разбира се, разбира се — кима механично Чарло. Надяваше се да измъкне петдесет или шейсет, но не смее да се пазари повече.

Младежът изважда пари от вътрешния си джоб и започва да ги брои.

— Вземи и сака — щедро предлага Чарло.

Пак се усмихва, но онзи остава сериозен. Чарло е напрегнат, изпитва потребност да разведри атмосферата. С облекчение ще се отърве от среброто. Иска само да прибере парите. Получава ги. Брои ги. Кимва — точно толкова са. Прекупвачът отваря вратата, стъпва с крак на земята и пронизва Чарло с поглед.

— С теб работим комбина и разчитам да си държиш езика зад зъбите.

Чарло кимва. Младежът тръгва към колата си, качва се, форсира двигателя и отпрашва. Червените стопове избледняват. Чарло пъхва парите в левия си вътрешен джоб — до сърцето. Сега най-после може да иде на пазар.