Карин Фосум
Убийството на Хариет Крун (3) (Седмият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Не вижда звезди. Само мъхнат мрак.

От тъмното тихо се сипе сняг. Това е последната нощ на земното кълбо. Никога повече няма да се развидели. Призори слънцето няма да изгрее. Какво зверство извърши. Отчаян, превива врат. Ако е честен със себе си, има чувството, че сънува: ей сега ще се събуди и ще простене от облекчение — било е просто кошмар! Включва лампата в купето, плъзва поглед надолу по тялото си. Парката е опръскана с кръв. В катастрофата Чарло съзира Божия промисъл. Внезапна намеса свише, която да предотврати бягството му и да го изправи пред правосъдието. У съседа Ерлансон свети. Зад прозореца тъмнее сянка. До единайсет остават няколко минути. Дясната му ръка трепери. Той седи и пуши в колата. Не намира сили да се изтръгне от обзелото го вцепенение. От време на време чува как от устата му се откъртва дрезгав стон. Уби Хариет Крун, но сблъсъкът с бялата кола е обсебил мислите му. Заприлича му на тойота „Ярис“. Произшествието е непростима грешка. А реакцията му — недопустима. Само луд би се държал така. С огромно усилие се мобилизира, грабва торбата с плячката и окървавения револвер, слиза от колата и заключва. Коленете му се огъват. Навежда се над калника да огледа щетите. Ламарината е хлътнала. Забелязват се следи от бял лак. Ех, де да беше само лош сън. Да можеше калникът да си е гладък и непокътнат. Проклето да е това гадно време, мисли си той, проклет да е целият този мизерен живот, с който не мога да се справя. Пак му иде да ревне. От гърлото му се изтръгват няколко жалки ридания. Хвърля още един поглед към къщата на Ерлансон, но на прозореца не стои никой. Влиза в дома си, шумно затръшва вратата след себе си, пуска револвера и торбата на пода. Измъква ръцете си от парката и я оставя да се свлече на купчинка. Облегнат на стената, затваря очи. Чува дишането си и съзнава, че живее, че животът продължава — макар той да е заорал в дъното, да е стигнал до пълното падение. Слепоочията му туптят, по бузите му боцкат иглички. Отваря очи, оглежда мебелите, вещите. Ето я снимката на Инга-Лил и Юлие. Няма сили да срещне погледите им. Прекършва се и изведнъж започва да си скубе косите. Дърпа ожесточено — от болката в скалпа в очите му избиват сълзи. Отпуска рамене, стяга се, сяда на удобния червен стол. Спуска облегалката назад. О, колко е изморен, колко е изморен. Опитва се да приведе дишането си в равномерен ритъм. Успява. Сега само ще поседи мирно, ще диша, ще си почива. След цяла вечност става и започва да крачи из стаята. Неизбежно ще се наложи да се погледне в огледалото. Но отлага. Взира се в дрехите си. Крачолите му са изцапани с кръв. Ужасен, изхлузва панталона. Влиза в банята да си вземе душ. Надява се това да му помогне след душа пак да стане предишния Чарло. Възможно ли е изобщо някога пак да бъде същият? Та нали току-що вратата се хлопна и го изолира от всичко. Преди малко му се стори, че чу трясък. Стои чисто гол в ярко осветената стая. Ох, огледалото… Най-добре да погледне истината в очите — извърши убийство. Приближава със сведена глава. Пак затваря очи. Знам как изглеждам, мисли си. Защо да го правя на въпрос? Надига клепачи и вперва поглед в отражението си. Очите са странни. Погледът е отвеян, рее се надалеч. Вглъбен и същевременно отбранителен. Аз ли съм наистина това? Аз ли живея този живот? Подпира се на умивалника. Идва ми твърде много, мисли си, трябва да се успокоя. Успокой се, Чарло! Прави нов опит, повдига глава и се поглежда с по-решително изражение. Така е по-добре. Изглежда по-уравновесен. Но в сивите очи има нещо смущаващо. Ирисите хвърлят метален отблясък. Навежда се напред, на сантиметри от огледалото, разглежда зениците си. Не са съвсем кръгли. Разтревожен, смръщва чело. Нали всички зеници са кръгли? Приближава се още повече към огледалото. По краищата са мътни, издължени, като леко заоблени цепнатини. Явно така изглеждат, мисли си. Преди не съм обръщал внимание. Колко странно. И отвратително. Потръпва, кожата му настръхва. За пореден път се навежда напред. Не, определено не са кръгли. Това страшно го смущава. Обръща гръб на огледалото. Голото му тяло е бледо и космато. Отново застива, замръзва на място, неспособен да помръдне. Опитва се да заповяда на тялото си да се изтръгне от ступора. Завърта кранчето и застава под водната струя. Най-сетне мисловният му поток секва. Облива го топла вода. Тя е мъртва, мисли си той. Аз съм виновен. Но нямаше как да го предотвратя, тя изпадна в истерия. Нахвърли ми се като побеснял териер, аз се стреснах, паникьосах се, изгубих самообладание. Не съм искал да я убивам, не съм го планирал. Не съм действал хладнокръвно. Не. Оставя водата да го облива, да се стича по тялото му топла и облекчаваща. Дълго стои под душа и диша равномерно с наведена глава. Излиза от банята, намята халат. Вдига парката и изважда парите от джобовете. Пулсът му се ускорява. Това са много пари, много повече, отколкото е очаквал. Сяда на стола с купчината в скута и почва да брои. Трудно е, защото пръстите му треперят. Окръглява очи. Под пръстите му банкнотите са сухи и гладки. Дебела пачка хилядарки. За улеснение ги отброява по десет. Изкарва ги двеста и двайсет хиляди.

Спуска се припряно към телефона с купчината в ръка и набира номера на Бьорнар Лин. Късно е, но не може да чака. Здраво стиска парите, докато слуша сигнала за свободно. Веднъж, втори път. Сигналът е нескончаем. Никой не вдига. Разочарован е като дете. Уви, налага се да затвори, без да е осъществил намерението си. Прибира парите в чекмеджето на бюрото. Отива в кухнята, приготвя си кафе, издърпва стол, сяда до кухненската маса и изпива кафето със захар. Тя е мъртва. Аз съм виновен. Тя продължава да лежи там. Настъпи нощ. Никой не знае какво е станало. Не го свърта на едно място. Чака го много работа. Опитва се да се движи бавно, важно е да запази самообладание. Но той не може да се успокои. Мисълта му препуска бясно. Застава до мивката и започва да търка револвера с четка за нокти. В канала се оттича струйка размита кръв. Изважда гумената постелка от колата и я почиства щателно. Накрая налива хлор направо от бутилката. Разчита препаратът да заличи всички следи. Трябва да изхвърли дрехите или да ги изгори в печката. Търчи насам-натам из къщата и разтребва. Торбата със сребърните прибори прибира на безопасно място, а плика с окървавените дрехи и револвера — в килера с кофите. Иска да си легне, но се страхува да не забрави нещо. Крачи от стая в стая, от дневната — в кухнята, от кухнята — в банята. Залутано създание със смъдящи очи. Говори си строго, опитва се да поеме командването. Никой не стана свидетел на произшествието, никой не го забеляза да отива към къщата, никой не го видя да си тръгва. Никой, освен котката с жълтите очи. Най-накрая си ляга. Изважда парите от чекмеджето на бюрото и ги слага върху нощното шкафче. Ако някой се появи посред нощ, достатъчно е да размаха пачката и ще си спаси кожата. Съвсем скоро ще изплати всичките си дългове. Утешава се с тази мисъл. Просва се по гръб и диша дълбоко в тъмното. Взира се в тавана. Страхува се да заспи. Страхува се и да стои буден. Ето такова е чувството, мисли си, сега вече знам какво е. Мога да живея с него. Налага ми се. Мили Боже на небето, няма да е лесно. Обръща се с лице към стената, загръща се плътно със завивката. Наложително е да поспя, мисли си, направо съм капнал. Трябва да продължа към следващия безработен ден, към остатъка от живота ми. През цялото време се ослушва напрегнато: дали някой не натиска дръжката на вратата, дали пред прозореца не прошумоляват стъпки. Всъщност най-много го тревожи произшествието и твърде бурната му реакция. Внезапният трясък и политането на тялото му напред го навестяват многократно цяла нощ.