Карин Фосум
Убийството на Хариет Крун (19) (Седмият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

На най-горното стъпало стои Сейер. Изтупан в старателно изгладена светлосиня риза, елегантен и леко надменен.

— Добър ден, господин Торп.

Сивите очи гледат проницателно. Чарло отстъпва назад в антрето. В гърдите му се набира яд. Няма ли най-сетне да го оставят на мира! Налегнаха го толкова грижи, откриха му тежко заболяване, а сега има уговорка с Юлие. Стрелва инспектора със злобен поглед.

— Какво има?

Издува се и застава на вратата. Гледа враждебно. Днес не е на разположение. Главата му е пълна с всевъзможни катастрофални сценарии, с кошмарни картини за края. Поема си дъх и събира смелост.

— Зает съм.

Сейер го заковава с поглед.

— Ще се наложи да ни придружите до участъка.

Инспекторът поглежда към улицата. Чарло пристъпва напред и надзърта. Вижда патрулката. Зад волана седи униформен.

— Няма да стане — ядосано отвръща той. — Ще прощавате, но идвате в много неподходящ момент!

Сейер се усмихва стегнато.

— За вас може да не е подходящ, но за нас е.

Инспекторът излъчва несмутима стабилност, сила и авторитет. Стиснал ядно зъби, Чарло клати глава и пак отстъпва крачка назад.

— Само преди час ме изписаха от болницата — подхваща разпалено той. — Чакат ме куп ангажименти, а имам и уговорка. Закъснявам. — Гледа си демонстративно часовника. Отвътре кипи. Разтрепери се. Притеснен е да не си изпусне нервите и да се разкрещи.

— Знаем, че сте били в болница, господин Торп. Прощавайте, ако идваме в неподходящ момент, но този път нямате друг вариант, освен да дойдете с нас за разпит в участъка. Веднага.

Разпит. Не разговор. Чарло скръства ръце и гледа горчиво инспектора. Съобразява, че трябва да се държи като невинен. Това не се случва, прелита през ума му, това е просто поредният кошмар. Толкова пъти съм го сънувал.

— Да го отложим за друг ден — махва раздразнено с ръка той. — Дъщеря ми ме чака. Ще ходим на вечеря. Трябва да вървя.

Сейер прави крачка напред.

— Обадете се на дъщеря си и отменете уговорката.

Гласът е плътен, заповеднически.

— Колко време ще отнеме? Може просто да я предупредя, че ще се забавя с час-два. Ще приключим ли за толкова?

— Не. Обадете се и отменете уговорката. После идвате с нас.

Чарло диша учестено. Това преследване го вбесява. По челото му избива пот. Завърта се рязко и влиза в дневната, вдига слушалката и набира номера на Юлие. Докато чака да му вдигне, навива кабела на пръста си.

— Здрасти, пак съм аз, миличка. Ще се наложи да закъснея. Изникна спешен ангажимент. Ще ти обясня. Имай търпение. До час ще съм при теб. Не, изобщо не се притеснявай. Става дума за някаква дреболия, пълна глупост, но трябва да се свърши. Не, не е свързано с приятели. Една много стара досадна разправия, която се налага да оправя. Не търпи отлагане. Като приключа, ще ти звънна. Доскоро.

Оставя слушалката на мястото й и потъва в размисъл. Струва му се, че се наблюдава отстрани, че всичко е нереално. Но знае, че това не е сън. Случва се в действителност. Дойдоха, за да го отведат.

Качва се в патрулката.

Мисли за покосилата го болест. Централната му нервна система постепенно ще спре да функционира. Всичко през прозорците изглежда далечно. Чарло е турист на собствената си улица, в собствения си живот. Живее тук от години, а сякаш вижда всичко за пръв път: ниските кафяви дървени къщи, хубавите плетове, декоративните храсти, които скоро ще цъфнат и ще украсят цялата улица. Шофира млад къдрав полицай. Чарло среща погледа му в огледалото за обратно виждане и огорчено отвръща очи. Не иска да им дава нищо: нито мисъл, нито дума. Нямат представа от какво е замесен; колко добре може да се владее. Навежда глава и се съсредоточава върху ципа на якето си. Свива пръстите на краката си. Реагират съответно. Мама му стара, какви пръсти има само! Подчиняват се и на най-дребната му команда. Лекарят е сгрешил. А Сейер просто стреля на сляпо. Ще се хвърли вабанк и ще загуби. Няма да си призная, мисли си. Нужно е само да запазя хладнокръвие, да не се поддавам на паника. Полицаят кара бавно, колата е форд „Мондео“. Краткото пътуване до участъка трае сякаш цяла вечност. Все още не го напуска усещането, че вижда града за пръв път — в пристъп на внезапно просветление. Ето „Cash & Carry“, ето „Цветята на Тина“. Ето и манекенката по ефирно дантелено бельо — красиво усмихната както винаги. Ето я и църквата на възвишението над града; пожарната с великолепните си кули. Съдебната палата се извисява отдясно. Сейер отваря вратата на Чарло. Чарло слиза. Изправя се под слънчевата светлина, изпълва с въздух дробовете си. Бори се с налягащата го апатия. Не бива да й позволява да го превземе. Трябва да напрегне всеки мускул в тялото си, да бъде нащрек. Да бъде крачка напред. Все едно играе шах. Навремето много го биваше. Спира за малко да попие гледката: слънцето проблясва в прозорците, красиво дърво протяга голи клони, по улицата крачат минувачи. Ето това ще му отнемат. Но няма да им се дам без бой, зарича се наум, и влиза през главния вход. На регистратурата е тъмно. Сградата го обгръща от всички страни.