Карин Фосум
Убийството на Хариет Крун (21) (Седмият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

— За какво мислите? — пита Сейер.

— Чакам да извадите тежката артилерия.

— Смятате, че ще го направя ли?

— Абсолютно.

— Само ако се наложи. С какво се занимавахте, преди да постъпите в конната база? Имам предвид, преди да останете безработен?

— Работех в шоурум. Бях доста добър продавач на хонда и субару. Предлагахме и нови коли, и втора ръка.

— Харесваше ли ви да работите като продавач?

— Да. Изкарах много хубави години. После здравата оплесках нещата.

— Защо напуснахте? Да не би да са затворили шоурума?

— Не — честно отговаря Чарло. — Уволниха ме дисциплинарно. Откраднах малка сума пари, за да погася дълговете си. Работодателите не сигнализираха в полицията, но изведнъж останах без никакви средства. Това е най-тежкото ми престъпление. — Чарло поглежда Сейер право в очите. — Действах импулсивно, не го бях планирал. Просто изкушението стана твърде голямо. Още по онова време бях заборчлял.

— Подчертавате, че не сте го планирали. Според вас по-тежко ли е престъпление, извършено след старателно обмисляне?

— Да. Не мислите ли така и вие?

Сейер отпи вода.

— Ние, служителите на реда, квалифицираме престъпленията като предумишлени, умишлени, по непредпазливост. Тези понятия ги степенуват по тежест. Отчитаме и смекчаващите вината обстоятелства. Това всъщност е сравнително ново понятие в правото. Преди не съществуваше. Убийството си беше убийство и се наказваше по един и същи начин. Явно за вашата кражба е имало смекчаващи вината обстоятелства. Били сте отчаян?

— Бях — потвърждава Чарло. — И ужасно се срамувах. Не можех да изхранвам семейството си и изпитвах непоносим срам.

— Съвсем разбираемо е.

— За щастие скрихме това от Юлие. Тогава беше малка. Сега обаче й признах всичко.

— И вече нямате тайни?

— Нямаме — поне що се отнася до сериозните неща.

Чарло пресушава чашата.

— Ще трябва да й обясните и защо се е наложило да се явите в участъка — отбелязва Сейер.

— Разбира се. По един или друг начин.

— Какво ще й кажете?

— Истината, разбира се. Че сте ме призовали в качеството на свидетел.

— Така ли мислите?

— Да не би да съм заподозрян? В такъв случай е задължително да ме осведомите.

Сейер го гледа сериозно.

— Определено имаме основателни причини да ви подозираме. Затова сте тук.

— Виж ти. Изплюхте камъчето най-накрая. Определено не действате прибързано.

— Дайте да избистрим картината. Някои дребни неща я замъгляват. Сравнително маловажни подробности.

— Например?

— Посещението в Конгсбер. Да го зачеркнем, а?

— Защо?

— Не сте ходили там. Просто се опитвате да запълните вечерта, за да не излезе, че сте прекарали по-дълго време в Хамсюн.

— Напротив. Ходих в Конгсбер. Защо се хванахте за това?

— Според мен сте подкарали направо към Хамсюн. На съседната седалка е имало голям букет. Паркирали сте зад закрития хотел и сте слезли с цветята.

— Явно знаете всичко. Какво съм правил после?

— Отишли сте на улица „Фредбу“ и сте спрели пред номер четири. Зелената къща. Позвънили сте на вратата на Хариет Крун.

Ето, вече е казано. Излезе на бял свят. Но в ушите не звучи толкова шокиращо, колкото е очаквал.

— Не — клати глава. — Не съм ходил до никаква къща. Не познавам тази жена.

— Аз и не си твърдя, че я познавате. Според мен сте я избрали на случаен принцип. Въоръжен с букет, лесно сте успели да се вмъкнете вътре.

— Не съм купувал букет!

— Успокойте се, господин Торп. Чуйте ме. Предлагам да изясним същественото, вместо да си губим времето с дреболии. Установихме, че сте купили цветя.

— Бяха за Юлие.

— За нея, така ли? Но това е било през ноември, а тогава тя не е искала да ви вижда. Нали сам го казахте.

— Смятах да я помоля за прошка.

— Но не се получи?

— Почуках на вратата на квартирата й, но я нямаше вкъщи.

— Какво направихте с цветята?

— Изхвърлих ги.

— Къде?

— В кофа за смет из града. Бях разочарован.

— Били сте изключително зле с парите, но сте похарчили голяма сума за скъп букет?

— Става ли въпрос за Юлие, не пестя нито крона.

— И чак сега се сетихте, че сте ходили до квартирата й?

— Да, съвсем бях забравил. Полека-лека започвам да си припомням.

— С други думи, е възможно и други факти да са изпаднали от паметта ви?

— Не ми се вярва. Случката с цветята съм я изтласкал, защото представляваше своеобразно поражение.

— През онази вечер преживяхте ли и други поражения?

— Да. Катастрофата с тойотата също може да се нарече поражение.

— Вината не е била ваша. Шофирали сте по път с предимство.

— Да. Но беше ужасен завършек на ужасна вечер.

Сейер кима и записва.

— Така, значи, описвате вечерта на седми ноември? Като ужасна?

— Да. Прибрах се скапан. Все едно ме бяха прекарали през центрофуга.

— Използвате силни думи. Лабилното си състояние ли имате предвид? То ли ви докара до такова изтощение?

— Да. Помня, че седях на стол в дневната, и полека-лека дойдох на себе си. Сякаш бях ходил далеч-далеч.

— А бяхте ли?

— Какво?

— Бяхте ли ходили надалеч? Имам предвид, извън себе си?

— Да, може да се каже. Все едно тялото и душата губят контакт. Преживявали ли сте нещо подобно?

— Случвало ми се е. Човек се чувства като робот.

— Именно — съгласява се Чарло.

— И вие ли се чувствахте като робот?

— Може да се каже.

— Какви травми получихте при катастрофата?

— Травми? Никакви. Отървах се с уплахата. Няколко дни китките ме наболяваха от здравото стискане на волана.

— И се измъкнахте напълно невредим от инцидента?

— Да. Другият шофьор също не пострада. Или поне не каза да е пострадал. Може просто да не е имал възможност, защото му се развиках.

— Не е споменал за наранявания. Всъщност говореше предимно за вас.

— И аз не пострадах.

Сейер се обляга на стола и го оглежда изпитателно.

— В долния край парката ви е била зацапана с кръв. Откъде е дошла?

— Грешите. Никъде по мен не е имало кръв.

— От дясната страна на якето. Ясни следи от кръв.

— Аха. Май се досещам откъде идва заблудата. По парката имаше няколко тъмни петна и младежът ги е помислил за кръв. Един път, докато сменях маслото на колата, се изцапах. Та точно затова я изхвърлих — нали вече ви казах.

— Казахте, че сте я изхвърлили, защото е била износена.

— И лекьосана.

— За пореден път пропускате да споменете подробност. Помислете за още.

— Безсмислено е. Нямам какво друго да добавя.

— Да сте се сдърпали с някого, докато сте пътували из района?

— Не. Абсурд. Аз съм миролюбив. А и ако се беше случило, щях да си спомням.

— Миролюбив, казвате. Вярвам ви. Но нали установихме, че понякога си изпускате нервите.

— В много редки случаи.

— И седми ноември е бил такъв рядък случай. Според мен тази вечер ви е дошла в повече и затова отделни факти са изпаднали от паметта ви. Да опитаме пак. Спрели сте зад затворения хотел и сте паркирали там. Човек с куче е видял колата ви. Не е голо предположение или подозрение, а нещо, установено със сигурност.

Чарло затваря очи. Болен съм, мисли си, постепенно ще ставам все по-слаб и по-слаб. Но сега не бива да обсъждаме този въпрос.

— Ами възможно е — изрича на глас. — Сигурно и това съм забравил. Вярно, така беше. Изпуших една цигара и пак потеглих.

— Накъде?

— Покрай гарата и през прословутото кръстовище.

— И на тръгване от хотела тойотата ви е блъснала?

— Точно така.

— Допушило ви се е?

— Да.

— И защо е било нужно да се пъхате в двора на стар хотел само за да си свиете цигара?

— Не беше нужно. Можех да спра и покрай пътя, почти не минаваха коли.

— В такъв случай защо сте направили толкова сложна маневра?

— Не знам. Навярно съм искал да се скрия. Намирах се на ръба на отчаянието.

— Отчаяние, казвате… Опишете ми чувството. Бавно ли се надигна у вас, или ви връхлетя изневиделица?

— Не си спомням много добре. Обхвана ме постепенно. Не знам… Минах през толкова много емоции. Трябваше ми спешно решение за всичките ми проблеми.

— За това ли мислехте, докато напускахте града? Че ви е нужно решение?

— Да.

— Изоставили сте идеята да ограбите банка. Друга ли ви хрумна?

— Това с банката беше шега. Не съм го мислил сериозно.

— Ясно. Друго ли измислихте?

— Не. Не виждах светлина в тунела.

— Но въпреки това сте потеглили към Хамсюн, нали? По главен път 134 покрай реката, а после сте завили по главен път 35?

— Навярно съм се надявал да се случи нещо.

— Чудо?

— Не вярвам в чудеса.

— Тогава, да не би да сте имали по-конкретен план?

Чарло кърши ръце, посяга към тютюна. Откъсва стиска и я поставя върху хартията.

— Не, просто разпокъсани мисли.

— Ще ги споделите ли с мен?

— Не. Няма да рискувам да останете с погрешно впечатление.

— За кое?

— Какво съм правил и какво не съм.

— Значи, се страхувате? От онова, което ми минава през ума?

— Не съм толкова глупав, та да не схвана какво целите.

— А именно?

— И сам се досещате.

— Да, но обичам нещата да се назовават с думи. Не е толкова опасно, колкото ви се струва.

— Позволете да си остана с известни резерви.

— Ваше право е.

Пауза. И двамата се умълчават. Сейер е потънал в размисъл. Чарло се опитва да си отдъхне, да се окопити. Свива пръстите на краката си в маратонките — получава се с лекота.

— И така, поемате по улица „Фредбу“. Паркирате зад закрития хотел, после слизате от колата. А след това накъде тръгнахте?

— Никъде не съм ходил. Седях си в колата и пушех.

— Пак забравяте нещо важно, Торп. Свидетел е видял автомобила ви празен. Не сте били вътре. Къде сте отишли?

— Е, може да съм слязъл да се поразтъпча по улицата, вече не си спомням.

— А къщата на Хариет спомняте ли си?

— Нямам представа къде е живяла.

— В зелената къща. Номер четири.

— Не се сещам да съм я виждал.

— Нали сте разглеждали красивите къщи по улицата?

— Да, но отгоре-отгоре.

— Разкажете ми откъде минахте.

— Най-вероятно съм стигнал до края на улицата и после съм се върнал обратно.

— Срещнахте ли някого?

— Не. Абсолютно никого.

— Това е изключително важно, господин Торп: в колко часа минахте по улица „Фредбу“?

Чарло забравя да мисли, отговаря по инерция:

— В десет или там някъде.

— Значи, работата по улица „Фредбу“ ви е отнела половин час? Защото сте се блъснали с тойотата чак в десет и половина.

— Е, явно просто съм се поразходил нагоре-надолу по улицата.

— И сте минали по цялата няколко пъти?

— Като ви слушам, така излиза. Вече изгубих способност да мисля съвсем ясно.

— Това е защото обикаляме в кръг. Дали не е време да се придвижим към центъра?

— А именно?

— Убийството на Хариет Крун. Затова сте тук, нали сте наясно?

— Разбира се. По злощастно стечение на обстоятелствата съм се намирал в района, а вие нямате кого другиго да нарочите. И ето ме тук. Не е престъпление да шофираш безцелно по улиците.

— В никакъв случай. И въпреки това малко ми е чудно… В продължение на половин час да се шляеш нагоре-надолу по улица „Фредбу“… Отчаян и потиснат, в подгизнала парка?

— Не бях на себе си.

— Чувствахте ли се невменяем?

— Не, не бих казал. Прекалено силна дума.

— Обмисляхте ли решението, от което толкова силно сте се нуждаели?

— Сигурно съм мислил. Но не открих решение. Върнах се в колата, потеглих и излях цялото си отчаяние върху онзи младеж с тойотата. И това е всичко. Съжалявам, ако сте очаквали друго. Казах ви всичко.

Сейер си поглежда записките.

— Преди няколко минути казахте, че в десет и половина сте завили към Хамсюн. Сега променяте показанията си: твърдите, че в десет вече сте се разхождали по улица „Фредбу“, следователно сте хванали отбивката за Хамсюн по-рано. Как ще коментирате?

— Никак. В главата ми стана голяма каша.

Мълчат. Кучето става и изскимтява, гледайки стопанина си.

— Господин Торп, да излезем да се поразтъпчем. Франк има нужда от малко чист въздух.

Кучето тръгва към цветна леха пред Съдебната палата. Обикаля между декоративните храсти в търсене на подходящо място да си свърши работата. После доста неелегантно кляка и се изхожда. Сейер изважда найлоново пликче от джоба си.

— Колко дълго живеят кучетата от тази порода? — интересува се Чарло.

— Доста — сравнено с другите породи, имам предвид. Франк е китайско бойно куче — шарпей. Надявам се да го имам дълго време.

Сейер вдига изпражнението и изхвърля пликчето в кофа за смет. Чарло вдишва чистия въздух с пълни гърди. Почивката го освежава. Възвръща си контрола. Сега е много важно да бъде предпазлив, да не изпуска необмислени реплики. Все едно върви по ръба на пропаст.

— Религиозен ли сте, господин Торп?

— По-скоро не. Но си представям как Господ седи отстрани, гърбом към мен.

— И аз не съм религиозен. Това обаче не ми пречи да съм убеден в ползите от католическата изповед.

Чарло навива ръкавите на ризата си.

— И защо? — пита той и спира, защото и кучето е спряло. Души изхвърлен станиол от шоколад.

— Изповедта има дисциплинираща функция. Принуден си да изречеш греховете си на глас, да намериш точните думи. И в края на живота си изпитваш удовлетворение, че не криеш безброй неприятни тайни. Защото си ги изповядвал своевременно.

— Вие все пак сте следовател. Нормално е да изтъквате предимствата на изповедта.

— Дори в конкретния момент човек да не съзира какво добро би могло да произтече от едно признание, в дългосрочен план то си струва.

— Не съм убеден в това. Според мен грехът става по-голям, когато го признаеш пред друг. Нараства, предизвиква силно възмущение.

— Непосредствено след признанието — да. Но по-далновидно е човек да гледа в по-дългосрочна перспектива. Един ден ще умрем. Ще лежим на смъртния си одър и ще знаем, че краят е дошъл. За да се пренесем в отвъдното, трябва да пуснем живота да си отиде. Да оставим всичко земно. Ако не си излеем душата, ще се наложи да отнесем бремето на всичките си грехове с нас в гроба. На мен не би ми харесало.

Чарло размишлява над думите на инспектора.

— Човек не може да отнесе в гроба нищо със себе си.

— Така е. Но носи това бреме по време на цялата си предсмъртна агония — а тя навярно е достатъчно тежка, за да бъде утежнявана допълнително, нали?

Чарло пак откъсва стиска тютюн. Кучето се скрива зад храст и започва усърдно да рови с лапи. Хвърчи пръст.

— Предпочитам котки — подхвърля Чарло.

— Защо?

— Не те ангажират, както го правят кучетата. Кучешкото присъствие е прекалено осезаемо, прекалено натрапливо. Кучето непрекъснато се стреми да го забележиш. Пъхти. Проси внимание и храна. Котката стои в периферията, качва се в скута ти, когато й скимне, и си тръгва, когато й писне. Не смущава мислите ти.

— Това дразни ли ви — някой да смущава мислите ви?

— Не ме дразни, а направо ме побърква. Като децата съм.

— Онази тойота, която ви е блъснала, смути ли мислите ви?

— Да. Тогава силно се бях вглъбил.

— За какво мислехте?

— Бях изкарал дълъг и лош ден. Най-сетне ми предстоеше да се прибера — при моя стол, при моето легло. В мислите си вече си бях вкъщи. Копнеех за домашния уют. И се разсеях.

Запалва цигара и дръпва.

— Защото вечерта е била своеобразно премеждие ли?

— Да. Беше си премеждие. Чувствах се изтикан до ръба на дълбока пропаст. Пред очите ми витаеше само мрак и отчаяние.

— Нямаше ли на кого да се обадите?

— Юлие е единственият ми близък човек, а държа непременно да я щадя. Не искам да я набърквам в моите проблеми.

— Смятате, че има начин да го избегнете? Децата растат и разбират много.

— Прав сте. Юлие наистина е голяма умница, но мисълта, че ще се безпокои за мен, ми е непоносима. Децата не бива да се тревожат за възрастните.

— Но дъщеря ви вече не е дете. На седемнайсет е. В момента Юлие знае къде сте. Седи сама с мислите си. Чака. Поглежда часовника. Въображението й работи. Как ще постъпите?

— Ще й обясня. Ще й обясня — повтаря Чарло и пак дръпва от цигарата. По лицето му е изписана решителност.

— А имате ли обяснение?

— Разбира се.

— Убедително ли е?

— Поне така ми се струва.

Сейер тръгва към пейка. Сяда. Чарло прави същото.

— И на мен ли ще ми се стори убедително?

— Не знам. Едва ли.

— Не ме подценявайте.

— Просто никога не сте били на мое място.

— Това не значи, че не съм минавал през трудности.

Пак се умълчават. Вдигат лица към слънцето.

— Не ми приличате на човек, очукан от живота — подхваща Чарло. — Вие сте мъж с положение. Престижна длъжност, хубав кабинет. Отговорности. Авторитет. Нямам нищо от изброените. Никога не съм имал.

— А искали ли сте да ги имате?

— Разбира се. Но манията към хазарта ме обсеби и разби живота ми. Семейството ми.

— Така е: обсебват ни страсти, покосяват ни беди. И въпреки това винаги имаме избор.

— Не съм възприемал нещата така. Винаги съм се чувствал тласкан от външна сила.

— Тласкан към хазарт и кражба?

— Да. Говорите като повечето хора: всичко, видите ли, зависело изцяло от нас. Това показва бедно въображение и неразбиране какво представлява човекът.

— А какво представлява?

Чарло затваря очи.

— Колкото хора по света — толкова и отговори. Ненавиждам всички врели-некипели за свободната воля.

— Защото чувствате, че не притежавате такава. Мнозина обаче твърдят обратното за себе си. Завиждате, затова отхвърляте това понятие.

— Брей, какъв сте психолог!

— Част от работата ми е. Всъщност изпитвам искрено любопитство към различните хора.

— Аз не съм особено интересен.

— Оставете другите да преценят. Вие няма как да се видите през чужди очи.

Неочаквано Франк се домъкна с нещо в устата.

— Боже! — Сейер се навежда. — Палавникът е намерил кокал!

— Май е изгнил — отбелязва Чарло.

— Няма значение. Погледнете колко е горд.

— Да, животните живеят просто.

— А вие — по-сложно ли?

— Точно в момента остатъкът от живота ми наподобява размазан пейзаж. Не мога да различа абсолютно нищо със сигурност.

— Звучи драматично.

— Да, защото не знаете много неща.

— Чувствайте се свободен да споделите. Заникъде не бързам.

— Опитвам се да запазя малкото останало ми достойнство.

— Нямам никакво намерение да ви го отнемам. Не е в мой интерес. Достойнството е важно.

— Май никога не съм го имал.

— Звучите прекалено песимистично. Та вие сте изплатили дълговете си, намерили сте си работа, сдобрили сте се с дъщеря си.

— Да, но ми остава да извървя дълъг път. Ако изобщо съм в състояние да вървя.

— Какво имате предвид?

— А, нищо.

Чарло млъква, навежда се и дръпва кокала от устата на кучето. То мигом започва да ръмжи и да дращи с нокти крачола му. Седят на пейката още двайсетина минути. Чарло попива слънчевата топлина. От време на време предпазливо размърдва крака — да ги усети. Май са в ред. Съумява да прави въртеливи движения с глезените си. Засега.

 

 

Сейер задава въпроси. През цялото време със спокойна интонация. В тона му не се долавя нищо заплашително. Чарло отговаря. Поради необходимостта предварително да обмисля отговорите си, постепенно в главата му се натрупва умора, изгубва представа дали вече е казал нещо по въпроса, или не. Обърква конците. Изнервя се. Изпитва непреодолимо желание да разкаже всичко, та да се приключи. Да си полегне, да затвори очи, да си изпразни главата. Не, възпротивява се вътрешният му глас, ще си държиш езика!

— За какво мислехте, докато седяхте в колата зад затворения хотел?

— Не съм сигурен. За какво ли не. Мислите ми летяха в различни посоки, бях неспособен да ги канализирам. Сигурно затова се стигна до катастрофата. При нормални обстоятелства щях да забележа, че тойотата не намалява скоростта, и да ударя спирачка.

— А в онази вечер обстоятелствата не са били нормални, така ли?

— Чувствах се в пълна безизходица. А неочакваният инцидент направо ме извади от релси. Много съжалявам за поведението си. Понякога ми е хрумвало да намеря младежа, да му обясня, да го помоля за извинение. Когато се разбеснях, той се стресна много. Обикновено се държа възпитано. Родителите ми много държаха на добрите обноски и ме научиха как да се отнасям към хората.

— Положително.

— Когато бях млад и ухажвах Инга-Лил, спазвах всички правила. Имах работа и къща. Имах какво да предложа. Странно, като си помисля докъде съм изпаднал сега.

— И сте изгубили всичко? Разкажете ми как се започна.

— Все едно те повлича оттегляща се вълна. Играта. Печалбата. Всички загуби ми изглеждаха просто необходима част от играта, а всяка печалба компенсираше всички загуби. Вие никога ли не сте опитвали?

— Не. Нито пускам тото, нито купувам лотарийни билети. Не залагам на хазарт. Имам внук и през детството му много съм се грижил за него. Четях му, водех го на кино, да ритаме топка, на поход в гората, на екскурзии. Но до ден-днешен не сме изиграли нито една игра.

— Защо?

— Страхувам се да не спечели той.

Чарло го поглежда над бюрото.

— И сега ли се боите от същото? За дългата си полицейска кариера нямате нито едно неразкрито престъпление.

— Аха, значи сте чели статията?

— Юлие я намери във вестника.

— Това притеснява ли ви?

— Не, но, естествено, съм силно впечатлен. Победната ви серия рано или късно ще бъде прекъсната. Може да е още тази година — ако не успеете да заловите убиеца от Хамсюн.

— Все още се надявам да го хвана. Не се отказвам лесно.

— Сигурен съм. Но може и той да е като вас. Хрумвало ли ви е?

— Често.

Чарло поглежда кучето.

— Много добре сте го дресирали, а е още кутре. Как успяхте?

— И за мен е загадка. Просто Франк прави каквото му кажа — без никакво усилие от моя страна. Не заслужавам възхищение заради този успех. А вие? Бива ли ви с конете?

— Да, идва ми отвътре. Общувам с тях с увереност. Важно е да можеш да разчиташ какви сигнали изпращат. А те са много.

— Но как се научихте?

— Според мен е вроден талант. Точно за това не заслужавам възхищение.

Сейер преплита ръце зад тила си и се протяга на стола.

— Но все за нещо заслужавате.

— Не се сещам за какво… Е, работя здравата за Мьолер. И се грижа за Юлие. Както се казва, по-добре късно, отколкото никога.

— Тя има ли роднини на възраст да й бъдат настойници?

— Не, само приятели. Защо питате?

— Просто така. Нали твърдите, че бъдещето ви е неясно. В такъв случай е добре, че Юлие е почти пълнолетна, нали?

— Да.

— Да се върнем на улица „Фредбу“.

— Не изпитвам кой знае какво желание.

— Разбирам ви, Торп, но се налага.

— Отказвам повече да се връщам там. Чувствам се отвратително. Казах достатъчно.

— Там случи ли се нещо особено, което да предизвиква вашето нежелание?

— Казах каквото имах за казване. Съжалявам, но повече не мога да ви дам.

— Поне някои подробности?

— Още по-малко — ако става въпрос за подробности.

— Защо? Неприятни ли са ви?

— Започвам да се питам трябва ли ми адвокат.

— Вие как мислите? Трябва ли ви?

— Не. Нищо не съм направил.

— В такъв случай защо не кажете истината: купили сте букет цветя, за да си осигурите достъп до кухнята на Хариет Крун. Стояха на кухненския плот, господин Торп. Крем, рози и съсънка.

— Спомням си букета, но беше за Юлие.

— Опишете ми го.

— Ох, Господи… не е лесна работа. Имаше различни цветя, а аз не им знам имената.

— Нали уж твърдите, че го помните. Назовете поне цветовете.

— Розово, синьо… Не съм имал конкретни изисквания, просто помолих цветарката букетът да е смесен.

— И в коя кофа за смет се озова?

— Сигурно съм го изхвърлил при бензиностанцията „Шел“ в дъното на улица „Оскар“. След като се отбих в квартирата на Юлие, спрях там.

— Защо?

— Да мина през магазинчето.

— Ето поредното място, за което забравихте да ми кажете. Досега твърдяхте, че не сте влизали никъде.

— Започвам да се изморявам и сигурно е нормално да се оплитам.

— Така е, разбираемо е. Точно затова продължавам да ви разпитвам. Защото вярвам, че рано или късно ще стигнем до същината.

— А именно?

— Убийството на Хариет Крун. Кажете ми, господин Торп, какво оръжие носехте?

— Не съм носил оръжие.

— Бейзболна бухалка?

— Не.

— Чук?

— Не ме ли чувате? Казах, че не съм носил оръжие!

— Само цветя?

— Да. Момент, исках да кажа не… Езикът ми почна да се преплита. Може ли малко по-спокойно?

— Извинете.

Сейер се обляга назад, за да смекчи впечатлението за атака.

— И така, отишли сте в дома на Хариет, въоръжен единствено с букет?

Чарло мълчи. Какво призна току-що?

— Не, не съм ходил в дома на Хариет.

Сейер пак се навежда напред.

— Торп, не влизайте отново в задънена улица. Така никога няма да стигнем закъдето сме се запътили.

— А закъде сме се запътили?

— Към истината. Тя е крайната ни цел.

— И каква е истината според вас? Че аз съм убил Хариет Крун?

— Вие знаете верния отговор. Обяснението. Не ми се гадае. Мога да бъда и по-директен: вие ли убихте Хариет Крун?

— Не.

— Твърдите, че когато сте си тръгнали от дома й, тя е била още жива?

— Да.

Чарло се хваща за главата. Изпуска въздуха от дробовете си и прави опит да шикалкави.

— Лежеше на пода. В кухнята.

Пречупва се на две върху стола и заравя лице в шепите си. Полита към пропастта.

— Как падна?

— Леко я бутнах.

Поглежда Сейер, прави отчаян опит да устои.

— Така ли бихте го определили — като бутване?

— Да. Но тя беше страшно слаба, направо кльощава. Възможно е при падането да си е ударила главата в кухненския плот и да е припаднала.

— И сте я оставили, просната на пода?

— Да. Паникьосах се, че съм я наранил.

— Не лъжете, Торп. В кухнята имаше много кръв. Знаели сте със сигурност, че е пострадала. И се паникьосахте?

— Да.

— Но това не ви е попречило да отмъкнете сребърните й прибори. Намерихте ли пари в брой?

— Няколко банкноти в спалнята й — изкривява лице Чарло.

Погледът му подминава Сейер и се отправя навън, към облаците.

— За каква сума говорим?

— Няколко хилядарки.

— И печалбата от лотарията е пълна измислица?

— Да.

— Защо я бутнахте?

— Защото, когато отворих бюфета й, тя откачи. Нахвърли ми се в гръб, започна да ме дере и да пищи. Признавам, направо се хванах за главата. Не проумявах защо толкова държи на това сребро.

— И я блъснахте?

— Не съм я блъскал, по-скоро я бутнах. Тя се изправи и продължи да крещи и да ме дере. Колко й се свиди това сребро, помислих си тогава, все едно е най-скъпото й притежание. Ако ме беше оставила да го взема, без да ми пречи, нямаше да пострада.

— Торп, тя е мъртва. Убита.

— Не разбирам. Само я бутнах, нали ви казвам. Тя хукна към кухнята, аз я последвах и я бутнах още веднъж. За зла участ тя взе, че си удари челото в металния плот, но какво да се прави — така се случи. Не го разглеждам като убийство, а по-скоро като нещастен случай. Не съм го планирал предварително.

Сейер записва мълчаливо. Устата на Чарло е пресъхнала, но чашата му е празна. Той чака. В главата му е пълна каша.

— Господин Торп, направихте голяма крачка напред. Оценявам го, но пропускате важни неща. Обяснението ви не е достатъчно убедително.

— Беше както ви казвам. Исках само среброто й. Тя се опита да ми попречи и аз я бутнах.

— Резултатите от огледа на трупа противоречат на вашите показания. С други думи, имаме проблем. Ще ви помоля да бъдете малко по-подробен.

— Вече ви казах: не обичам да навлизам в подробности. Дадох ви предостатъчно информация. Положих огромно усилие.

— И заслужавате похвала. Приближаваме крайната цел. Ако обаче Хариет е паднала и се е ударила в плота, щеше да има цицина на челото. Работата е там, че по тялото й са открити множество наранявания. С какво я ударихте?

— Не съм я удрял. Просто я отстраних от себе си, когато ми се нахвърли, защото се беше впила в мен като пиявица и много ме раздразни.

— Според нашите експерти оръжието най-вероятно е било метално с остър ръб. Някакви предположения?

— Сигурно става въпрос за ръба на плота.

— Той не е остър, а леко заоблен. Лично го обследвах по време на огледа.

— Е, в такъв случай нямам какво друго да ви предложа. Изчерпих темата.

— Кога пристигнахте пред дома й?

— Към десет.

— Разкажете как протече посещението ви.

— Както казах, бях отчаян. Позвъних, тя отвори. Излъгах, че й доставям цветя и ми трябва обратна разписка. Тя влезе да си вземе очилата, последвах я. Веднага хвърлих око на бюфета. Предположих, че там държи скъпите си вещи. Отворих вратичките, изтеглих чекмеджетата. Имаше много сребро — при това с антикварна стойност. Тя направо побесня. Нахвърли се отгоре ми. Защитавах се, доколкото мога. Стараех се просто да я отдалеча. Всъщност е много странно. Изглеждаше толкова чуплива, а в онзи миг беше силна, бясна. Колко глупаво, помислих си. Та аз не целя да я нараня. Хукна към кухнята, спуснах се след нея и я бутнах към плота. Тя се свлече на пода. Е, поизплаших се, разбира се, но повече ме занимаваше мисълта как да се измъкна.

— Къде прибрахте среброто?

— Носех платнена торба. Напъхах го вътре.

— А парите?

— Намерих ги в спалнята й, в един от гардеробите.

— После?

— Измъкнах се. Качих се в колата. Треперех леко — то е ясно. Но всичко стана много бързо. Изпуших една цигара и запалих двигателя. Потеглих надолу към гарата. И изневиделица тойотата ме блъсна. И тогава, както вече ви обясних, чашата просто преля.

— Какво направихте с оръжието?

— Нямах оръжие. Аз съм просто крадец, ограбил дом. В друго не можете да ме уличите.

— Ще бъдете обвинен в убийство с цел грабеж. Съвсем различно е от кражба.

— Помолете патоанатома да провери дали не е получила инсулт от шока. Защото не съм убивал никого. Не съм такъв човек.

Сейер се обляга на стола, сякаш иска да си почине. За миг затваря очи.

— Черепът й е счупен — съобщава той. — На тринайсет места.

— Старите хора имат много трошливи кости. Чупят се от най-малкото.

— Кога решихте да оберете Хариет Крун?

— Докато се разхождах из града и отчаяно търсех изход.

— Нали казахте, че не сте го планирали?

— Не съм. Беше спонтанно.

— Но сте носили платнена торба за среброто? От вкъщи ли я взехте?

Чарло прехапва устна.

— Може ли малко вода?

Сейер кимва, става и вади нова бутилка от хладилника.

— Торбата си стоеше на задната седалка в колата от по-рано. Навремето Юлие си носеше в нея екипа за часовете по физическо.

— Колко удобно, Торп.

— Да.

— Нека уточня. В кухнята е имало голямо количество кръв. Цяла локва около трупа. Толкова кръв не изтича, ако просто си цапнеш челото в някакъв ръб.

— Въпроса с кръвта трябва да го изясните вие. Не е моя работа да спекулирам по темата.

— Обяснението е в използваното от вас оръжие. Кажете ми какво е. Да не губим повече време. Дъщеря ви чака да й се обадите. Всички трябва да продължим напред.

Чарло пие от водата.

— Не проумявам какво значение има оръжието. За беда е мъртва, всичко друго са подробности и не могат да я възкресят.

— Помислете добре. Ще се наложи да се защитавате. Версията ви трябва да е логически издържана. Ако излъжете пред съда, заседателите ще го използват срещу вас.

— Но, за бога…

— Да — заради Бог. Но най-вече заради вас: с какво я ударихте?

Чарло стисва очи и пак ги отваря. Е, добре. Ще извърви и последната отсечка. Нуждае се от почивка, от сън. Да си стъпи на краката.

— С дръжката на револвер.

Сейер въздъхва доволно.

— Е, уточнихме го. Каква марка е револверът?

— Стар „Хускварна“ от войната — наследство от баща ми. За да избегна недоразумения: не беше зареден. Не съм искал да нараня никого, взех револвера само за да я сплаша.

— Но впоследствие сте го използвали, за да я ударите?

— Да. Ами като е толкова опърничава! Видях се в чудо и я цапардосах веднъж по главата. Това с плота не е истина, но не исках да изглеждам като хладнокръвен убиец, защото не съм такъв. Вие обаче ме притискате толкова много, че не издържам повече. Казах ви всичко. Да приключваме най-накрая.

— Колко пъти я ударихте?

— Само веднъж. Или може би два.

— Ще повторя, Торп: черепът й е бил счупен на тринайсет места.

— Не може да бъде. Не си спомням повече от два удара.

— Черепът й е бил разтрошен. Оттам е кръвта, пръснала по парката ви.

Главата на Чарло клюмва.

— Как ме открихте? — пита внезапно. — След толкова много време. Направо не проумявам.

— Въпрос на методичност и опит. Времеемка работа. Безброй разговори с хора за забелязани от тях дреболии. Не мога да ви дам по-изчерпателен отговор. Защо избрахте точно Хариет?

— Стана случайно. Убивах си времето в едно кафене, а тя често се срещаше там с приятелка. Посетителите бяха предимно пенсионери. Беше облечена семпло, като жена, която не харчи пари за дрехи, а предпочита да пести и с годините е натрупала спестявания. Освен това беше много слаба. На китката й се поклащаше дебела златна гривна — знак, че навярно е заможна. Проследих я до зелената къща и разбрах, че живее сама.

— Значи, дълго сте го планирали?

— Всъщност не. Просто нещо ме тласна.

— Готов ли сте да направите пълни самопризнания?

— И да минем през всичко още веднъж? Не знам дали ще намеря сили.

— Разбирам, трудно е. Но колкото по-конкретни и искрени са показанията ви, толкова по-бързо ще приключим. После ще си починете.

— Каквото и да правите, не вземайте коня на Юлие! Няма да го понесе.

— Трябваше да помислите по-рано за това.

— Но тя живее само заради него! Не заслужава да страда заради моето престъпление.

— С парите на Хариет ли платихте коня?

— Да. Продадох сребърните прибори.

— На кого?

— Никога не бих издал човека.

— По-добре мислете за себе си и в какво положение сте изпаднали. Простете любопитството ми, но преди да започнем отначало, искам да ви питам нещо.

— Какво?

— Къде сте счупили предния си зъб?

Чарло закрива уста с длан. Разравя спомените си.

— Случи се преди пет години. Запивах в една кръчма. Доста се бях насмукал и се наложи да вляза в тоалетната. На излизане се спънах и си ударих лицето в ръба на умивалника. Спънах се — повтаря той и съобразява, че винаги си е обяснявал тези инциденти с алкохола. А всъщност краката му са се подкосявали по съвсем друга причина. Още тогава. Млъква.

— За какво мислите, господин Торп?

— Че трябваше да си оправя зъба, но все нямах пари. Не изглежда добре, нали?

— Напротив — усмихва се Сейер. — Дребен и много чаровен дефект, който бие на очи и се помни.