Карин Фосум
Убийството на Хариет Крун (8) (Седмият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Пак набира Бьорнар Лин. Онзи вдига след четири сигнала за свободно. О, откога Чарло чака и мечтае за този заветен миг!

— Здрасти, Чарло се обажда. Много време мина! Мълчание — както и предполагаше. После раздразнен, шипящ звук.

— Нямаш мярка! Кранчето пресъхна, Чарло. И петаче няма да получиш.

Чарло сяда зад бюрото и се облакътява. Бавно изтегля чекмеджето и изважда парите. Плъзга върховете на пръстите си по банкнотите. Тънката хартия припуква.

— Къде си в момента? — пита Чарло с тих, спокоен глас. Не бърза заникъде, иска да разтегли момента и да му се наслади.

— Вкъщи — отговаря Лин. — Бях в Швеция на конни надбягвания с двуколки. Сега пък в какво си се забъркал?

— В нищо. Не си ми нужен.

Пак същото съскане в слушалката.

— Тогава защо ми звъниш? — тросва се Лин със сърдит глас.

Мислите на Чарло са кристално ясни.

— Тук те чака нещо, това исках да ти съобщя. Ела да си го вземеш, когато ти е удобно.

— Какво е това нещо? — Гласът на Лин, пропит със съмнение, леко се повишава. Прокрадва се оптимистична нотка.

— Двеста хиляди. В хубави спретнати пачки.

Следва продължителна пауза.

— Будалкаш ли ме?

— Не се дръж арогантно — наежва се Чарло. — И кажи на хората си да не ме закачат. От месеци не спя нощем. Ще дойдеш ли, или не?

— Откъде ги намери? — оживява се Лин.

— Не е твоя работа.

— Сигурно си ги откраднал.

— За това не бери грижа. Идвай по-скоро, та да се сложи край на този ад!

Чарло трясва слушалката. Има чувството, че набъбва. Светът е в краката му. Пъха банкнотите в голям плик и се настройва да чака. Поглежда през прозореца. Още малко и слънцето ще пробие облачната покривка. Стиска плика. След по-малко от петнайсет минути крайслерът на Лин се плъзва по улицата долу. Чарло кротува в очакване на звънеца. Моментът е неописуем. Ето, из къщата отеква звън. Чарло се надига мудно и тътри крака към вратата. Отваря бавно.

Лин е дългунест и непохватен на вид. С ръце в джобовете гледа Чарло.

— Явно се е появило раздвижване? — подпитва лихварят.

Чарло скръства ръце. Присвива очи и поглежда нагоре към небето.

— Да, облаците май се разнасят.

Лин вижда плика.

— Нещо, което трябва да знам?

— Абсолютно нищо — спокойно отвръща Чарло. — Вземай парите и си трай. Само за това те моля.

— А едно благодаря за заема?

— Прав си. Заслужаваш едно благодаря. — Чарло му подава плика и се покланя театрално като ученик. — И се погрижи хората ти да разберат, че сме си уредили сметките.

— Какво имаш предвид?

— Сещаш се. Слуховете стигнаха и до мен.

Лин отваря плика и започва да брои. Парите са на пачки от по десет банкноти.

— Охо… добре изглежда.

По лицето му плъзва доволна усмивка.

— Е, как! Нали съм честен човек. Приключих с хазарта.

Усмивката на Лин се стяга.

— По принцип трудно вярвам на приказки. Но ако наистина си се преборил, браво.

Кимва сухо и тръгва към колата. Чарло стои неподвижно и го проследява с поглед. Слънцето най-сетне пробива облаците. Колата потегля. Наоколо всичко се къпе в златиста светлина. В главата на Чарло цари пълна тишина. Влиза в къщата и отива да отвори прозореца. Не стъпва, а се носи по въздуха — толкова лек се усеща. В чекмеджето са му останали двайсет хиляди. Ще му стигнат да погаси още няколко дребни задължения. Чуруликане на птички ли чува през отворения прозорец? Сега, през ноември? Едва ли. По-скоро някой си подсвирква весело.