Карин Фосум
Убийството на Хариет Крун (13) (Седмият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

На сутринта Чарло става рано.

Кухненската маса вече се е превърнала в негов наблюдателен пост. Сяда до прозореца, закусва и следи какви автомобили минават. Форд. После фолксваген „Бийтъл“. Сипва две лъжици захар в кафето. Новият навик, придобит сравнително неотдавна, го озадачава, но вкусът му харесва. Задава се такси — свободно. Хлябът не е пресен. Отделя кората настрана — прекалено е твърда и се врязва болезнено във венците му. Живее ли човек сам, хлябът изсъхва. Инга-Лил беше толкова предвидлива. Нарязваше хляба на филийки и ги увиваше във фолио една по една. После ги прибираше в пластмасова кутия и ги замразяваше във фризера. За закуска ги затопляше в тостера и така винаги хапваха мек хляб. Инга-Лил, скъпа. Не е лесно. И все пак положението се пооправи. Имам известен напредък. Живея по правилата; постъпвам както е редно. От сега нататък, обещавам, ще се поправя. Искам Юлие да се гордее. Искам да се хвали с мен на приятелите си: баща ми е голям пич.

След скромната закуска Чарло разтребва. После застава пред огледалото и се наперва. Изопва рамене, вирва брадичка. Преценява, че е отслабнал с три-четири килограма. Чертите на лицето му изпъкват по-отчетливо. Отива му. Широката брадичка и дългия прав нос е наследил от баща си. Ризата му е в синьо и сиво — да подхожда на цвета на очите му. Отхвърляй нещата едно по едно, наставлява се той наум. Живей минута за минута. Прави всички дребни неща, характерни за почтените хора. Детайлите са същността на живота. Приготви си питателна закуска, хапни филийка с „Гауда“ или с портокалов мармалад. Вземи си душ, избръсни се, облечи си чисти дрехи. Тегли си един гребен. Излез навън, сред хора, и тръгвай по задачи. Облича си пухеното яке и тръгва към колата. Избягва да поглежда към вдлъбнатината, защото щом погледът му спре върху нея, го изпълва дълбоко отчаяние. Подкарва по улица „Блум“, пресича моста и се озовава от източната страна. Паркира пред Бюрото по трудова заетост. Тази част от града е пълен безпорядък в строително отношение. Нови офис сгради убиват чара на красиви стари дървени къщи. По нищо не личи да има план или система. Но това е неговата част от града — тук е израснал. Хаотично застроена или не — има сантименти към нея. Пуска двайсет крони в паркинг — автомата, влиза в сградата и изтегля номерче: 58. В момента на гишето обслужват номер 49. Чарло оглежда чакащите. От пръв поглед личи, че са хора свободни и се издържат от помощи. Изгубили са достойнството си. В очите им не просветва и искрица надежда. Погледите им шарят безцелно по пръснатите наоколо брошури. Избягват да поглеждат другите. Край, зарича се Чарло, няма да бъда един от тях, искам да бъда част от обществото. Аз съм млад, със силни ръце и достатъчно ум в главата. Напоследък за него стана жизненоважно да постъпва както е редно. Намира си свободен стол и сяда с изправен гръб. Мисли си: ето ме, седя тук, аз, Чарлз Улав Торп, и нося престъплението си като дреха; зверското ми злодеяние ме покрива от глава до пети. Колко странно, че не го виждат, че то не излъчва нито зловоние, нито дразнеща светлина. Възможно ли е да изкупи греха си, като през остатъка от живота си върши добрини? Не в очите на правораздавателната система, а според мерките на голямата равносметка. Небесната. Ако такава изобщо се води. От време на време Чарло долавя намесата на висша сила. Почувства нещо подобно и докато стоеше в кухнята на Хариет: някой сякаш направляваше събитията отгоре, а той послушно изпълни отредената му роля. Чарло чака. Минава половин час. Идва редът на висок слаб мъж. Този не е убил човек, мисли си Чарло, ето колко естествено, небрежно увисва пред гишето, а Чарло е изгубил тази естественост. Както вината слага ясен отпечатък върху човешките лица, така и невинността се проявява в своеобразна непринуденост. Чарло мачка номерчето в шепа и мисли за Хариет Крун. И пред него мигом изниква картина. Старицата продължава да лежи на пода в кухнята с лице, потопено в локва кръв. Здравият разум се обажда: абсурд, вече е изнесена от кухнята. Някой се е погрижил да бъде погребана. Наследниците й. В главата му се заражда идея. Най-сетне на електронното табло светва числото 58. Той се отправя към гишето и се навежда напред. Жената отсреща е негова връстница, с късо подстригана коса, много слаба, с остра брадичка. Носи модерни очила — без рамки, със съвсем малки стъкла. Зад стъкълцата надничат тюркоазени очи. Гледат го напълно безучастно.

— Идвам да декларирам важна промяна — подхваща той. Гласът му е силен и стабилен. Дано околните го чуват. Чарло е истински пример за подражание. — От две години получавам обезщетение за безработица.

Служителката чака продължението. Той забелязва, че зениците й са съвършено кръгли. Животът не я е щадил: ирисите й са осеяни с петънца. Чарло вярва, че житейските несгоди и перипетии се отпечатват в очите. Само децата имат напълно бистри очи без никаква мътилка и точици.

— Намерих си работа в конна база като общ работник. Засега съм на изпитателен срок. Първо трябва да заслужа доверието им и да се докажа като съвестен служител, пък после ще видим. Поне такъв е планът. Как ви се струва? — усмихва й се той.

— Разумна стратегия. — Тя също се усмихва, но за кратко. Иска име и ЕГН.

Тази жена несъмнено има нужда от известно предразполагане. Някои не се отпускат, не ги ли поухажваш малко, а в това го бива. Или поне преди го биваше. Опира лакти на гишето, отпуска брадичка в ръцете си, старае се да установи зрителен контакт.

— Наемат ме само почасово и парите няма да ми стигат доникъде. А вие, предполагам, ще ми намалите обезщетението, но още не мога да кажа колко ще изкарвам, защото току-що започнах. Всъщност, днес ще бъде първият ми работен ден.

— В такъв случай се обадете, след като получите малко повече яснота — отвръща служителката, докато прехвърля информация в компютъра.

От институциите няма начин да се скриеш. Едно кликване — и излизат всичките ти лични данни. Роден 1963, адрес улица „Блум“ 20.

— Знаете ли поне ориентировъчно колко ще е възнаграждението ви?

— Най-вероятно ще ме наемат на половин работен ден. Но не сме обсъждали почасово заплащане.

Тя продължава да натиска клавишите, присвива очи зад очилата.

— Трябва да съобщите в осигурителната служба. Не виждам друг начин, освен да донесете фиша от първата заплата.

— Може ли да го изпратя по пощата?

— Да.

Служителката отбелязва необходимото в досието му. Чарло чака търпеливо.

— Реших незабавно да ви известя за промяната — казва той. — Не ми се ще впоследствие да бера ядове с институциите заради злоупотреба с парични помощи.

— Постъпили сте съвсем правилно. Ние така или иначе ще засечем нарушението. Не един или двама се опитват да ни измамят.

— Как не ги е срам — спокойно изрича той и впива поглед в тюркоазените й очи.

После прекосява помещението с изправен гръб и излиза.

 

 

Приключил с належащото посещение, той се качва в колата и потегля без цел и посока. Шофира из градските улици. Гледа хора и сгради, та да убие времето, докато стане следобед и дойде моментът да вземе Юлие. Зяпа блестящия град, светлините, отраженията в реката, предните фарове в насрещното платно — бели, жълти, синкави. Реклама на шоколад „Фрея“, уличен часовник. Девет и половина е. Случайно се озовава на улица „Елве“ и стига до тунела. Минава през него и излиза на главен път 134. Продължава напред, без да мисли. Най-сетне му просветва. Ами да: пътува към Хамсюн. Реката тече от лявата му страна — черна, студена, придошла. Обезпокоява го с несломимата си сила. Стремглаво втурнала се напред, тя му напомня за неговия живот: и той точно така неумолимо си проправя път напред към мига, от който се бои най-много. Мига на истината, който неминуемо ще настъпи. Младите хора имат толкова буден ум. Наблюдателни са, гледат и слушат внимателно, забелязват всичко, дори най-дребните подробности. Едва ли прави изключение и продавачката на цветя — фина и грацилна в червения пуловер. Не може да я забрави. Навярно — и тя него. Мълчанието му, неговата необщителност, износената му зелена парка. Той изблъсква мислите надалече. Вдига взор към небето. Денят е хубав. Вече влезе в правия път, държи се прилично, никой няма да го уличи в каквото и да било — нито в убийство, нито в злоупотреба с обезщетения. Подкарва към църквата в Хамсюн. Сняг покрива живописно смълчаното, изоставено гробище. Бялата пелена му придава хладна, особена красота. Чарло слиза от колата и започва да се оглежда. Жадно поема с дробовете си свежия въздух. Всичко наоколо блещука като обшито с микроскопични диаманти под млечнобялата слънчева светлина. Чарло тръгва бавно между гробовете. Най-вероятно на нейния все още има само обикновен дървен кръст, разсъждава той, защото изборът на камък отнема време. Време отнема и изработката на самия паметник — камъкът трябва да се издяла, да се полира, да се гравира. Непрекъснато се озърта през рамо. Хора не се мяркат — прекалено рано е. Дълго обикаля и търси. От време на време спира да се полюбува на бялата църква. Построена е през Средновековието. Наскоро е реставрирана. Вероятно е най-хубавата в цялата околност. Търси много методично. Запомня имената на починалите, гадае каква ли е съдбата им. Попада на гроба на дете. Озадачен, спира за малко. При мисълта за този без време угаснал живот го обзема тъга. На четири години. На тринайсет години. Несъзнателно прави асоциации с Юлие; какво ли би било да я изгуби. Въображението му не стига да си го представи. Юлие е толкова здрава и жизнена. Нищо лошо не може да я сполети. След половин час обикаляне най-неочаквано се озовава при гроба й. Хариет Аста Крун. Лежи тук, точно пред него. Да бях взел едно цвете, порицава се мълчаливо той. Би било порядъчна постъпка, поредна точка в актива ми. Изобщо не ми хрумна. Бях съсредоточен единствено върху новата картина, която сега ще отнеса със себе си, та да залича старата. Възрастна жена, положена в красив ковчег, със скръстени на гърдите ръце. А не онзи противен образ от кухнята, който вече няколко седмици ме мъчи: сгърчено, изпотрошено тяло в проста зелена рокля. Опитва се да си даде сметка как се чувства. Не е очаквал, че животът му ще претърпи такъв обрат, че ще извърши такова злодеяние. Затруднява се да свърже картините, прелитащи през ума му: дръжката на револвера, забита в черепа й; тя се свлича на пода; сега е само дървен кръст. Това наистина ли се е случило? Дълго стои прав пред гроба й и премисля всичко. Полага усилия да скалъпи убедително оправдание. Ти застана на пътя ми, изплаши ме ужасно с крясъците си; пък и се потроши от съвсем малко. Била си вече развалина. По-чуплива от тръстика. После изпаднах в шок. Случилото се ме беляза за цял живот, да знаеш. Никога няма да го забравя. Но аз съм баща — длъжен съм да бъда опора на дъщеря ми, докато съм жив. По тази причина не мога да продължавам да предъвквам тази трагедия безкрай. Няма да й позволя да ме съсипе — и бездруго вече съм в достатъчно плачевно състояние. Отношенията ми с Юлие още са съвсем крехки. Предстои ни да изминем дълъг път. Затова, ако зависи изцяло от мен, Хариет, от сега нататък ще правя всичко по силите си да те изтласкам от моето съзнание. Виждам, че тук всичко е наред — спретнато и приятно е. А навярно съвсем скоро ще се сдобиеш и с красив паметник. Хариет Аста Крун — хубаво име. Звучи прекрасно. Момент да изчисля… Била си почти на седемдесет и шест. Достолепна възраст. Аз едва ли ще доживея до толкова. Мижава утеха, сигурно ще възразиш, но всъщност ти си стигнала до възраст, смятана за средната продължителност на живота у нас.

Той се чувства доволен и свежда глава. Стои със сплетени ръце. Най-сетне го е обзело усещането за покой и сега му се любува. Дойде време да тегли чертата на тази злочестина и да я загърби и да продължи напред. Неочаквано чува пропукване зад гърба си.

— Потресаващо, нали?

При звука на човешкия глас Чарло се сепва, обръща се и какво да види? Непозната жена. Зяпва в смайване. Жената се намира на пътеката зад него. Държи книжен плик. Облечена е в кафяво манто, обута е в черни ботуши, а малката й, плетена на една кука шапка наподобява грейка за чайник. Отдолу се подават няколко снежнобели къдрици.

В отговор той сконфузено промърморва нещо неразбираемо.

— Докато не ги хванат, няма да се успокоя — продължава жената. — Живея в съседната къща на улица „Фредбу“ — номер шест. Роднина ли сте?

Тя пристъпва напред.

— Не ви помня от погребението. И как бих могла! Тогава просто не бях на себе си.

Жената млъква и го оглежда внимателно. Чарло е онемял. Първата му мисъл е да избяга, но той не се поддава. Наложително е да прояви хладнокръвие. Затова слуша думите й, а в джобовете стиска ръцете си в пестници.

— Казвам се Мосе Майер. — Жената протяга ръка, обвита в кафява ръкавица.

Той я хваща машинално и внимателно я поклаща.

— Аз я намерих. Видях, че у тях свети в три през нощта, и се изплаших. Бях станала и надникнах през прозореца. Първо реших да отида да проверя дали всичко е наред, но ме достраша. И сега се обвинявам за проявеното малодушие, но съм възрастна и живея сама. Не ми достигна смелост.

Чарло слуша и кима. Словесният й поток го приковава и той не е в състояние да помръдне.

— В седем сутринта пак погледнах през прозореца. У Хариет продължаваше да свети. Това вече сериозно ме притесни, защото тя не става преди девет. Сигурно знаете, че страдаше от артрит — много мъчително заболяване. Двоумих се, двоумих се, но накрая не издържах и отидох. Вратата зееше отворена. Намерих я в кухнята. Казвам ви: никога няма да забравя тази гледка. Не просто я бяха били. Бяха я смазали от бой.

Тя размърдва книжния плик и той изпуква. Сигурно носи цвете, предположи Чарло.

— Не я познавах — мънка той и се обръща към гроба. — Просто случайно минах оттук.

— О, така ли? А аз ви помислих за нейния племенник — все ми говореше за него, живеел в чужбина. Потресаващо убийство…

Чарло кима, търси начин да се изниже, но жената не е приключила. Продължава да го задържа с настойчивия си поглед и Чарло не може да се откопчи.

— А най-лошото е, че човек започва да живее в страх. Тя пристъпва към гроба, бръква в плика и след известно суетене изважда малък зелен венец.

— Преживяването буквално те съсипва. Вече не спя добре нощем. По една или друга причина ми се отразява добре да идвам тук. Успокоявам се. Сега поне Хариет почива в мир.

Жената се навежда с известно затруднение и полага венеца пред кръста.

— От полицията ми оказаха голяма подкрепа. Обаждат се да питат как съм. Отбиват се да ме проверят. При всички случаи няма да се откажат, докато не заловят виновниците.

— Няколко ли са? — Чарло я поглежда настойчиво.

— Не знам, но като имам предвид какво заварих в дома й, не бих се изненадал. Най-странното е, че, съдейки по следите, тя ги е пуснала доброволно. Хариет винаги слагаше веригата отвътре. В това отношение беше много предпазлива. Но навярно са я забаламосали умело — щом ги е пуснала. Ще ми се да разбера как е станало. Ще ми бъде за урок. Човек не бива да вярва никому.

Той кима за пореден път, прави две-три крачки, иска да приключи разговора и да се махне оттук.

— Прощавайте, че ви обремених с тази ужасна история, но — както казах — ви взех за роднина.

— Просто минавах оттук — повтаря той. — Аз, естествено, знам за случая. Всички вестници писаха. Между другото, мястото е много красиво. Църквата, гробището… По-хубави не съм виждал.

Бръщолеви, колкото да се намира на приказка. Не може да спре. Бузите му пламват като божури. Прокарва пръсти през косата си, накрая изпелтечва нещо за времето; колко приятно е да се разходиш из гробището.

— Така е — съгласява се жената. — В крайна сметка един ден всички ще се озовем тук. Все едно се прибираш у дома. Но понякога животът е толкова непонятен. Как е възможно да се случват такива неща!

— За всичко си има обяснение. — Чарло поглежда зеления венец.

— Не и за това — поклаща тя беловласата си глава. — Това си е чиста лудост.

Обзема го неудържим порив да й обясни: не е луд. Ни най-малко. Колкото тя е човек, толкова е и той. Желанието напира. Главата му бучи. Същевременно старицата започва да го изучава, погледът става по-проникновен. Сините й очи го измерват зорко. У нея определено се поражда известно недоверие. Срещата с тази жена всява в душата му смут — смут, не по-малък от обзелия го след катастрофата. Той й кимва делово и се оттегля възможно по-бързо. Втурва се към колата. Качва се и известно време седи, дълбоко угнетен. Терзанието, че тази жена го видя до гроба, го прониква до мозъка на костите.

 

 

Ето я!

Юлие тича към колата. Той я съзира на мига. Рижата й коса се откроява сред множеството ученици. В движенията й се е появил нов живец, ентусиазъм, какъвто отдавна не е виждал. Тя отваря вратата, мята раницата си отзад и се тръшва върху предната седалка. Колата се разклаща. Юлие е задъхана, сгорещена. Най-сетне Чарло се отпуска. Съсредоточава се върху нея. Все още се чувства несигурен в новата си роля: най-сетне пак му се удава възможност да е баща. Тя наистина ли иска да общуват? Момичето закопчава обезопасителния колан и го поглежда.

— Взе ли моркови за Крейзи? — пита с бодър, весел глас.

— Да — усмихва се той.

Чарло пали и потегля. Ето, пътуваме двамата: аз и дъщеря ми, ликува възторжено той. Приятели сме. Винаги съм си мечтал за това. Прибягнах го крайност, но постигнах целта си. Не, поправя се наум, всъщност идеята не беше да се стига дотук. Стремях се само да оправя отношенията си с Юлие. Успях ли? — Чуди се. — Ще пожелае ли да остане завинаги при мен?

— За какво мислиш? — пита го Юлие.

Чарло иска да е честен. Да изгради здрава връзка с дъщеря си — край на лъжите и предателствата.

— За неща, от които се страхувам. За онова, от което в момента се боя най-много.

— И кое е то? — любопитства момичето. На устните й напира усмивка, нито едно облаче не засенчва небосклона на щастието й, тя не иска да обсъжда сериозни теми.

— Здравето ми. — Думите сами се изплъзват от устата му.

— Така ли? — поглежда го изненадана. — Но ти никога не си боледувал сериозно.

— Така е — бърза да се съгласи той — но пуша. Нали знаеш, пушачите умират по-млади.

Спира, защото отдясно идва кола.

— Всяка изпушена цигара е поредният пирон в ковчега ми — драматично продължава той.

Юлие прихва. Чуруликащият й смях оглася купето. Изважда ластик и връзва косата си на опашка. Той поглежда грациозната й шия, очарователно наклонената глава, красивата линия на носа й. Тя е негова плът и кръв. Има право да претендира за любовта й, нали? Заради нея дори се реши на убийство. Не, не се реши; просто не намери друг начин. Как ли ме е възприела онази старица на гробището? По дяволите, какво им става на коленете ми? Не, сега няма да им обръща внимание. За момента го преследват предостатъчно други грижи. Докато държи волана, мислите му се завъртат в омагьосан кръг, а сърцето изпомпва кръв. Преобърна съдбата си. Гледа на извършеното от него злодеяние колкото като проява на смелост, толкова и на малодушие. Но престъплението е израз и на неговата самопожертвователност, на готовността му да прекрачва граници в името на друго човешко същество.

— От време на време виждам звездички — признава той.

— Звездички ли?

Поглежда го отстрани. Той се извръща към нея.

— Забелязваш ли нещо в очите ми? Понякога ми се струват особени.

Той спира пред червен светофар и улавя погледа й. Юлия се взира озадачена.

— В какъв смисъл особени?

— Ами зениците са малко странни.

Тя се навежда напред и го оглежда внимателно. После започва да се киска.

— Стига де! Съвсем нормални са си.

Облекчен, Чарло примигва няколко пъти.

— Хубаво е да си свободен — констатира нехайно и пак потегля.

— Свободен? Какво имаш предвид?

— Вече нямам дългове, не играя хазарт. Преди няколко дни минах покрай ротативка и не пуснах нито една монета.

— Трудно ли беше? — подкача го тя.

— Да — сериозно отвръща той. — Едва ли го разбираш, но ми беше страшно трудно. Костваше ми огромни усилия. После обаче се почувствах добре. Един вид победа над самия себе си.

— На прав път сме — установява Юлие и пак поглежда шосето. Зелените й очи греят.

Чарло клати одобрително глава. Пуши му се, но не иска да одими дъщеря си и се въздържа.

— А ти? — пита той. — От какво се страхуваш най-много?

— Ама че глупав въпрос! Все едно не знаеш. Страх ме е да не изгубя Крейзи. Искам всичко да си остане завинаги, както е сега.

Чарло сумти в знак на съгласие.

— Ами в такъв случай ще се постараем да изпълним желанието ти — отвръща доволно.

Настроението му се повишава — и как не? Юлие седи до него, чувства се защитен. Не допуска никаква възможност щастието им да бъде провалено. Това, което имат двамата, е толкова хубаво. Аз съм човек със състрадателно сърце, разсъждава той, а помежду ни избуява нещо прекрасно. Престъплението му изобщо не се вписва в картината. То е трагична грешка.

— Какво ще правиш, докато яздя? — интересува се Юлие.

— Ще монтирам ясли. Сини са. Ето това много ме дразни.

— Защо? — избухва в смях тя.

— Конюшнята е червена, вратите на боксовете — кафяви. По-добре е яслите да са черни или, да речем, зелени. Въпрос на естетически усет е. Но Мьолер не умее да съобразява такива неща. От коне разбира, но от цветове си няма понятие.

— Сигурно е купил ясли, каквито са му били по джоба — предполага напълно логично Юлие. — На бас, че сините са най-евтини.

— Сигурно — въздъхва тежко Чарло. — М-да, парите са определящи. Аз ли не знам.

Възцарява се мълчание. Чарло не се сеща с какво да го запълни. Съсредоточава се върху шофирането. Чува дишането на Юлие до себе си, усеща нежния аромат на сапун, изпълнил купето. Стига му да седи до нея. Приятно е да знаеш, че сте двама срещу останалия свят. Но сега непрекъснато му се налага да съобразява, преди да каже каквото и да било. Да преценява кое е безопасно да бъде изречено и кое — не. Опитва се да си спомни времето, когато говореше открито, бързо, без да му мисли; когато казваше каквото му дойде наум. Това беше времето, преди да се пристрасти към хазарта. Тогава всичко между него и Инга-Лил беше много лесно. Опитва се да си представи как протича един разпит. Гледал е по филмите. Вярва, че ще се справи. Просто няма друг избор — как така ще изгуби извоюваното най-сетне от него, за което дори проля кръв? Същевременно вижда в лицето на правосъдието месомелачка: неуморно поглъща хора и рано или късно ще погълне и него. Но това ще е по-нататък, казва си, сега съм с Юлие, тя седи безмълвна на съседната седалка, тръпне в радостно очакване. Изпълних най-горещото й желание. Повече не ми е нужно.

— Как се чувстваше, когато положението беше най-зле? — пита той и хвърля поглед към нея. — Имам предвид, с хазарта.

Умислена, тя свежда глава.

— Срамувах се, че непрекъснато висиш край автоматите. И всички те виждат. Голям мъж да се вманиачи в някакви си игри. Не го разбирах. Съучениците ми също виждаха как непрекъснато пъхаш монети. Мама често ме пращаше да те прибирам, защото ти излизаше уж да напазаруваш, а не се връщаше с часове. А когато най-после все пак се появяваше, се оказваше с празни ръце, защото беше проиграл парите на хазарт.

Той мълчи, изчаква думите й да попият добре в съзнанието му. Душата го боли от срам.

— Но най-лошото беше, когато ходехме в „Йовревол“ — продължава Юлие. — Там започна да се мотаеш с едни типове… И профука спестяванията ми.

Чарло си прочиства гърлото.

— Може ли да кажа нещо много глупаво? — пита той.

Тя мълчи. Чака.

— Имах искреното желание да удвоя сумата. Онзи ден се чувствах голям късметлия, направо не мога да ти опиша. Беше ме обзела увереност, че печалбата ми е в кърпа вързана — само чака да я повикам. Често се случва на зависимите от хазарта. Когато изгубих всичко, бях като попарен. Юлие — настойчиво казва той — това е болест.

Тя продължава да мълчи. Иска да приключат сериозния разговор. Поглежда го и се усмихва предпазливо:

— Ами ако получиш рецидив?

Той поклаща категорично глава.

— Няма да се случи. Сто процента съм сигурен.

— Откъде си толкова сигурен? — пита тя. Държи на повече гаранции, жадува за спокойствие.

— Онзи период вече е в историята. Няма да се връщам назад.

 

 

Най-много се безпокои конете да не се подплашат, когато включи дрелката. Колебливо оглежда едрите животни. Мисли си какво може да стане, ако цялата тази грамада от крака и мускули се задейства неудържимо. И колко тънки и чупливи са неговите крака.

— Давай, Торп — подканва го Мьолер. — Случва се да се изправят на задните си крака или да буйстват; настава страшен хаос, но няма как да изпразня цялата конюшня. Ще действаме според случая.

Чарло набира кураж. Отбелязал е къде точно ще монтира яслата. Вече е свалил старата. Преглъща възраженията си за цвета. В конюшнята е тихо, чува дъха си и ударите на сърцето си. Пуска дрелката. Тя не вдига много шум, докато работи, но когато я опира в стената, бученето отеква из цялата сграда. Конете слухтят с наострени уши. Не се случва нищо. Чарло спира, прави пауза, взира се надолу по пътеката. Мьолер стои разкрачен и му кимва да продължи.

— Спокойни са, защото аз съм тук — обяснява. — Ще остана, докато приключиш. След като Юлие свърши с язденето, мини с трактора. Талашът е много мръсен. Тракторът е до бараката отвън. Ключът е в контакта.

Чарло продължава работата си. Монтира и четирите ясли. Предположенията му се потвърждават: яркосиньото се „бие“ с другите цветове в помещението. Това го дразни. Ако бяха зелени, щеше да изглежда чудесно. После се хваща да изчисти бокса на Юлие. Иска да й бъде полезен. Намира ръчна количка и вила — пластмасова е, а два от зъбците са счупени — но с малко усилия се справя. Конският тор е тежък. Пресява талаша през зъбците, плувва в пот, пълни количката и я изпразва в ямата. Слиза долу да вземе чист талаш и донася две колички. Най-после боксът е сух и чист. Отива да види трактора. Марка „John Deere“. Качва се и завърта ключа. Чувства се като хлапе, впуснало се в приключение. Влиза в манежа при Юлие. Взема жълтото одеяло и сяда на един стол. Не може да се нагледа на дъщеря си и на коня. Инга-Лил, мисли си, нещата потръгват. Намерихме пътя един към друг и от сега нататък ще бъдем неразделни. Юлие тренира „отстъпване“. Повтаря упражнението многократно. Отпуска се тежко назад на седлото, дръпва леко юздите и внимателно притиска прасците си към хълбоците на коня. Никога няма да му омръзне да ги гледа.

 

 

Иска ли да вечеря вкъщи при него?

Юлие приема с усмивка. Мята чул върху Крейзи, дава му моркови, целува го по муцуната. После застава пред бокса и не й се мърда оттам. Не може да се откъсне от коня.

— Хайде — подканва я Чарло. — Той ще е тук и утре.

Тръгват към колата. По пътя спират до магазина да купят замразена лазаня. После отиват на улица „Блум“. Повече няма да понеса да остана сам, мисли си Чарло. Когато съм заедно с Юлие, забравям за всичко друго. За всички лоши неща. Все пак и аз съм заслужил малко безгрижие. В живота има някаква справедливост. Сам съм заникъде.

На изтривалката изтупват снега от ботушите си. Юлие се събува, Чарло веднага се захваща с вечерята. И за двамата е непривично Юлие да си е вкъщи. Тя обикаля напред-назад, разглежда снимките по стените, застава пред прозореца и надниква навън.

— Защо те изгониха от работа? — пита неочаквано.

Чарло мигом прекъсва заниманието си.

— Мама не ти ли е казала? — пита на свой ред той.

— Не. Въпреки всичко тя се стремеше да те покрива — за твое сведение.

Усеща как сърцето му се разтуптява ожесточено под ризата. Няма друг избор — налага се да се хвърли в дълбокото. Юлие го изучава с поглед. Тя е кажи-речи възрастен човек. Достатъчно голяма е да знае истината.

— Заради присвояване на пари — признава най-сетне той. — Дребна сума, но забелязаха липсата.

Дъщеря му не изглежда изненадана. Само изключително сериозна.

— Извадих късмет — продължава Чарло и започва да реже хляб. — Не ме дадоха под съд. Но ме уволниха моментално. Беше унизително — като се има предвид, че вече бях изгубил голяма част от достойнството си. А за майка ти беше още по-тежко. Опасявах се да не се поболее тежко.

— И точно така стана — сухо припомня Юлие и го поглежда настойчиво.

Чарло пуска ножа и преглъща мъчително.

— Майка ти почина от левкемия. Лекарите се оказаха безсилни.

— Извинявай. — Юлие забожда поглед в пода и скръства ръце.

— Нямам особено много поводи за гордост. — Чарло изважда две чинии от долапа. — Но се гордея с теб. Имаш пълното право да ме разпитваш и да се ровиш. Ще ти отговоря, доколкото мога.

Отваря фурната да провери дали лазанята е готова. Хванала е златиста коричка.

— Ти си единственото стойностно нещо, което съм направил в този живот. Как изобщо на мен, пълния неудачник, се е паднала такава прекрасна дъщеря.

Тя се усмихва срамежливо.

— Ще ми помогнеш ли? — поглежда я той. — Сложи прибори и салфетки. Лазанята е почти готова.

Хранят се мълчаливо. Юлие пие кока-кола, Чарло — вода, защото после ще откара Юлие до квартирата й, а не би допуснал да шофира в нетрезво състояние. Повече няма да престъпва закона по какъвто и да било начин. Докато е жив. Тази твърда решимост му носи облекчение — смята го за своеобразен начин да изкупи греха си. Приключват с вечерята, измиват съдовете заедно. Чарло се наслаждава на тишината. Изважда шоколад, чупи го на парченца и ги сервира в купичка. Двамата сядат до масата и гледат как се сипе снегът. Юлие посяга, придърпва вестника и започва да го прелиства. Внезапно хрумване осенява Чарло: дъщеря му положително е прочела за убийството в Хамсюн и новината навярно е породила някакви размисли у нея. У него лумва неочаквано любопитство. Каква ли физиономия ще се появи на лицето й, ако той спомене престъплението? Уж случайно, разбира се, съвсем мимоходом. Чу ли, че в Хамсюн са убили възрастна жена? Стисва здраво зъби. Нито дума за това! — заповядва му вътрешният му глас. Но злодеянието напира отвътре, налягането в гърдите му се повишава и издува устната му кухина. Избутва навън езика — органа, с който се учленява речта. Юлие продължава да прелиства. Чарло я наблюдава. Страшно прилича на Инга-Лил, само чертите й са по-меки. И все пак е наследила острата проницателност на майка си — потребността да изучи нещата из основи. Внезапно вдига глава и го поглежда.

— Това чете ли го? — вдига вестника пред него. — Полицаят, който оглавява разследването на убийството в Хамсюн, няма нито едно неразкрито убийство. А вече е прехвърлил петдесет. И знаеш ли как се казва? Сейер^[1]. Забавно, нали?

Кожата около устата на Чарло побелява. Не е видял тази статия. Недоумява как му е убягнала.

— Сериозно? — подхвърля въпросително той и се взира в текста.

Добре че Юлие не вижда лицето му, защото в момента е сковано в маска.

— Много готино — продължава тя. — Само си представи как ще се паникьоса извергът, ако прочете вестника. Нито един неразкрит случай.

Чарло се отпуска тежко върху стола. Търси думи, но те засядат в гърлото му. Внезапно Юлие го стрелва с поглед. Взема си парче шоколад, лапва го и дъвче с острите си зъби.

— Виждаш ми се скапан — подкача го тя. — Не си навикнал на физически труд, тате.

Чарло разтърква уморено лице. Да, скапан е. През цялото време се налага да внимава, да си мери приказките. Вкопчва се в дребната проява на загриженост от страна на Юлие: забелязала е умората му. О, определено е скапан. Чувства се много по-възрастен от годините си. Все едно върви по тънък лед, с огромна боязън движи краката си, не смее да прави резки движения, нито да повиши глас от страх, че ще се набие в нечии очи, ще се открои сред тълпата. Нито един неразкрит случай. Това е много обезпокоително. Юлие оставя вестника настрана.

— Време е да се прибирам. Имам да уча.

Чарло поглежда вестника крадешком. Става да се приготви. Юлие си донася ботушите за езда от коридора.

— Преди в кухнята държеше вакса за обувки. Искам да си намажа ботушите, та да ми е мирна главата. В сандъка ли е?

Той кимва машинално и чува как Юлие влиза в кухнята и вдига капака на сандъка. Чарло се надига тежко от стола, но цялото му същество е сковано от паника — съобразява за надвисналата опасност, ала е неспособен да се помести. Незнайно как, съумява да се добере до кухнята. Юлие го поглежда озадачена.

— Това не е ли торбата ми за физкултура? Какво държиш вътре?

Той мълчи. Напъва се да разсъждава трезво, ала всичко е забулено в мъгла. Юлие отваря торбата и надниква.

— А! Бижута! — изненадано възкликва тя.

Чарло ръкомаха енергично и продължава да търси думи, някакво обяснение. От устата му обаче не излизат думи. Само сърцето му думка. Обзема го чувството, че всичко това е нереално, че участва едва ли не във филм. Юлие изважда накитите на Хариет един по един: гривна, брошки, перлена огърлица. Подрежда ги върху масата. Пак поглежда колебливо баща си. Внезапно породило се подозрение помрачава лицето й. Чарло сгърчва уста в скована усмивка. Междувременно паниката бие тревога в главата му.

— От баба ти са — обяснява той и някак отстрани се вижда как тежко клати глава нагоре-надолу.

— Но баба е още жива? — все така озадачена е Юлие. Изважда най-голямата брошка, камеята. Вдига я срещу светлината и я оглежда от всички страни.

— Да, разбира се. И въпреки това ми ги даде. Плюс сребърния сервиз, за който ти споменах. Него продадох, а бижутата останаха.

— Никога не съм ги виждала — инатливо напомня Юлие.

Чарло се изчервява и проклина особеностите на човешката физиология.

— Не ги е слагала — обяснява припряно той. — Затова не си ги виждала. Даде ми ги като един вид наследство в аванс. Не са някакви скъпоценности — добавя бързо той.

— Ама защо ги държиш в сандъка? В торбата ми за екипа по физическо?

Чарло клати объркано глава. Не може да измисли обяснение. Има чувството, че чува пукането от трошащ се лед. Кракът му пропада. Пораженията трябва да се ограничат, само дето не се сеща как.

— Нали ме знаеш какъв съм разхвърлян — прикрива самокритичността си със смях, който обаче прогърмява из стаята.

Юлие се съгласява мълчаливо, но личи, че нещо я смущава. Чарло се чуди как да замаже положението — нужно е да смени темата, да я разсее с нещо.

— Ето. — Бръква припряно в сандъка и вади кутийка с вакса. — Ей сега ще ти дам парцал.

Юлие сяда на пода. Продължава да мълчи. Бижутата лежат върху масата — изцяло на показ. Чарло не смее да ги докосне. Иска му се да бъбри, да бръщолеви, само и само да сложи край на неловкото положение. Опипом търси в шкафа подходящо парче плат. Намира изпокъсани боксерки и ги раздира на две. Подава й едното парче. Тя го поема колебливо.

— Отдавна не съм ходила да я видя в старческия дом. Малко ми е гузно. Тези дни ще гледам да се отбия.

— Само не отваряй дума за бижутата — бърза да я предупреди Чарло. — Ще я объркаш още повече.

— Така ли?

Юлие топва парцалчето във ваксата.

— Ами да. Тя не помни какво е направила или казала преди една минута.

Юлие мълчи. Излъсква ботушите за езда до блясък. Между очите й се е врязала бръчка. Нещо я тревожи. Чарло се опитва да разведри атмосферата с някоя и друга шега, но не му се удава много-много. И все пак Юлие го слуша и следи мисълта му. Оттук нататък всичко ще бъде наред. Край на тъжните разговори, край на подозренията, край на излъганото доверие.