Карин Фосум
Убийството на Хариет Крун (1) (Седмият случай на инспектор Конрад Сейер)

Юлие. Миличка моя.

Четеш ли тези писма? Надявам се, но не те притискам. Приел съм второстепенната си роля в живота ти. Нямам какво да ти предложа и разбирам огорчението ти. И въпреки това ти пиша. Все пак съм ти баща. Писането се превърна в мой скъп навик. Успокоява ме. Знаеш как стоят нещата; в какво положение изпаднах. Всичко живо ми е вдигнало мерника, защото дължа пари. Чувствам се преследван дивеч. Близки приятели вече нямам — само хладни контакти. Помниш ли Бьорнар Лин? Беше най-добрият ми приятел. Дружим от деца, а сега не ще и да чуе за мен. Дължа му двеста хиляди, а нямам представа откъде да ги взема. Страхувам се да не ми изпрати свои хора. Плаши ме мисълта какво ще ми направят, ако не се изплатя. Из лихварските среди вървят упорити слухове, че търси да наеме силов събирач на дългове. Знаеш ли какво правят тези бабаити с длъжниците? Режат им пръстите с градинарски ножици. Призлява ми само като си помисля… Трудно свързвам двата края. Обезщетението за безработица не стига доникъде. Невъзможно е с него да плащам сметките и да погасявам заемите.

Да имаше начин това да свърши! Сам се докарах до сегашното положение. Ти не се тревожи. Мисли за себе си и се радвай на живота. Бъди млада, здрава, многообещаваща! Знай, че се опитвам да оправя тази каша — макар и с доста отчаяни мерки. Да, паднал съм на колене, но у мен все още е останало зрънце предприемчивост. Кроя планове. Имам мечти. Умът ми работи трескаво да измисли решение. Напряга се, отсява, усилено търси изход. Кога се видяхме за последно? На двайсет и седми май, спомняш ли си? Скарахме се. Аз просто се опитах да ти обясня каква мания представлява за мен хазартът. Каква пристрастеност, каква тежка зависимост съм развил. Ти затръшна тежко вратата и аз си помислих: повече няма да я видя. Пропилях си последния шанс. Подкарах към къщи на улица „Блум“ с усещането, че целият ми живот е пълен провал. Трябва да има изход! Навярно просто аз не го виждам? Взирам се в бъдещето, от напрежение очите ми парят и сълзят. Снова напред-назад из стаите, хапя устните си до кръв. Често си мисля за майка ти. Споменът за нея ми навява тъга и ме изпълва с угризения. Горкичката, много преживя покрай моята лудост. Навремето животът беше много по-лесен. Тя се грижеше за нас и организираше всичко. Играеше ролята на коректив. Не проумявам как така вече я няма. Веднъж седмично ходя на гроба й. Тежко е. Често ме обзема силно желание да падна на колене, да разкопая с ръце пръстта, да отпоря капака на ковчега й и да си я прибера. Вчера купих пирен и го посадих пред паметника й. Нали се сещаш какво представлява пиренът? Цъфти обилно в червеникаво лилаво, издържа на всякакви атмосферни условия и прилича на калуна. Бъди спокойна за гроба на мама: поддържам го в ред, садя цветя, плевя, поливам. Понякога се оглеждам за следи: дали не си идвала да поразчистиш. Ходиш ли на гроба на мама? Какво правиш там? Плачеш сама? Харесва ми идеята човек да приеме, че смъртта рано или късно ще го покоси. Някои хора не умират отведнъж, а вехнат дълго, както баба ти например. В най-лошите си периоди съм възприемал смъртта като избавление. Запазил съм револвера на дядо ти. Прости откровеността ми. Ти не носиш отговорност за мен. Едва ли ще доживея до старини. Вече съм толкова изморен. Баба ти навърши седемдесет и девет. Достолепна възраст! Но през цялото време седи неподвижна на стола и е полумъртва. Намира се в своеобразна дрямка, в която не се случва нищо. Но острият й профил е същият и главно издадената брадичка, която си наследила от нея. Аз не мога да потъна в дрямка. Всяка фибра от тялото ми вибрира. Кръвта препуска буйно по жилите ми, пръстите ми треперят. Нощем лежа и слухтя в мрака. Из тази стара къща все нещо проскърцва и въздиша. Почти не спя. Идват ли? — питам се. — Удари ли последният ми час? Днес бях в бюрото по труда, но кой ще вземе на работа застаряващ мъж? Пък и не разполагам с препоръки или допълнителни квалификации, с които да впечатля фирмите. Юлие! Няма да се предам. Ако трябва, ще прибягна до драстични мерки. Използвам всеки час от деня в опити да намеря решение. Но всичко опира до пари, с каквито не разполагам; разходи, които не мога да си позволя, проекти, които нямам възможност да осъществя; дългове, които не мога да изплатя. Всичко се свежда до страх и срам. Страх при всяко звънване на звънеца. И дълги часове, преди да ме споходи сънят — единствено той ми носи облекчение. Ако, разбира се, не сънувам разорението си. Животът ми не може да продължава така. Изцежда ме до капка. Този непрестанен страх. Това лудешко сърцебиене. Жалкото ми лице в огледалото, съзнанието, че съсипах всичко. И то само заради един недостатък. Слабост към хазарта, към шанса, към късмета.

Не те моля за прошка, само за мъничко разбиране. Поел съм по друг път. Хазартът вече не ми доставя удоволствие. Мисля, че съм напълно способен да мина покрай игрален автомат, без да си извадя портфейла. Но тази искряща светлина все пак е някак опияняваща. Пред ротативката времето спира и се чувствам толкова жив. Завладявам машината, командвам я, предизвиквам я, а тя ми маха да се приближа, тегли ме, примамва ме със светлина и музика. И аз се поддавам. Отнасям се, сънувам. Ще кажеш, че съм слаб, но това е истина само наполовина. Само да знаеше колко съм отчаян, колко далеч съм готов да стигна, ако има дори малка надежда да стоплим отношенията си. Само ти ми остана. Чувствам се притиснат в ъгъла и не знам как ще свърши всичко това. Изгубих си приятелите, работата, детето. Момент, дете имам. Още те обичам, макар ти да не се нуждаеш от мен, да не ме искаш. Може понякога да ме виждаш как седя в хондата пред училището ти, скрит между колите на паркинга. Виждам как излизаш от сградата с приятелите ти, как се шегуваш, смееш се, пращиш от здраве. Виждам твоята бухнала като облак разкошна рижа коса как обрамчва лицето ти. Изобщо аз съществувам ли в живота ти? Не знам дали ще го понеса, ако се отречеш от мен завинаги. И бъда принуден да остарявам сам, без нито един близък. От всички беди, които могат да сполетят човека, самотата е най-лошата. Да нямаш с кого дори да си поплачеш в този мизерен свят. Само с теб се гордея в този живот. Струваш ми се прекалено слаба, Юлие. Добре ли се храниш? Обличай се по-дебело, сега е зима. Ако те видеше с разголена шия, и мама щеше да ти каже същото. Ти винаги я слушаше. Спомняш ли си щастливите ни години? Тогава още работех в шоурума. Бях добър продавач, будех доверие у клиентите и се справях чудесно. Добре си спомням каква радост изпитвах при дръпването на големия звънец, ознаменуващо всяка продажба. Усещането, че успяваш. Че си част от света. Ех, как се прибирах вечер при теб и мама. На топло и светло. Светлината угасна безвъзвратно. Животът ми си отива. Докато пиша, те чувствам толкова близо. Все едно държа ръката ти. И не искам да я пускам. Изслушай ме! Мисли за мен, позволи ми да се почувствам част от живота ти! Добре ли си се устроила в общежитието? Училището върви ли? Мечтая да се издигна в очите ти, да сбъдна мечтите ти. Не вярвам в чудеса, но вярвам, че човек е способен да обърне съдбата си. Въпрос на въображение и воля е. На стоицизъм и кураж. Промяната изисква висока цена. Готов съм да платя колкото е нужно. Нямам какво да губя. Пред мен се откриват само черни дни под знака на страха.