Карин Фосум
Убийството на Хариет Крун (2) (Седмият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

През тъмата крачи мъж.

За няколко секунди се мярва под уличните лампи, мракът го поглъща, после мъжът отново изплува под светлината и така нататък, сякаш съществуването му лумва само от време на време. Точно така и се чувства. В това се превърна животът му. Съживява се и лумва, но после пак угасва. Състоянието напомня пристъпи на изгаряща треска. Промъква се през мрака с ръце, свити на юмрук в джобовете. Никой не го забелязва. Никой не се обръща да го огледа. Той е съвсем обикновен мъж на средна възраст с оредяла коса. Върви и едва ли не с удивление си мисли: явно не ми личи какво се каня да извърша след малко. Колко малко знаем ние, хората, един за друг. Ето, крача сред тях. Погледни ги. Движат се по улиците, всеки вдаден в мислите си.

Лицата срещу него са безизразни. По тях не се чете нито щастие, нито задоволство било от днешния ден, било от живота. Дори танцуващите снежинки не ги радват. Притежават този живот само за кратко и го приемат за даденост, а той бавно се изнизва покрай тях, докато те мечтаят за друг живот другаде. Любов, обгрижване — ето от това се нуждаят хората. Мъжът продължава да върви. Иска му се да спре и да се върне, но знае, че е прекалено късно. Вече е стигнал твърде далеч. Умът му не побира как изобщо се е добрал дотук, но пропъжда мисълта и се оставя да бъде тласкан напред. Оставя се на страха и необходимостта. Взира се втренчено в пропастта, която зейва пред него. Бездънна е. Падането го плаши до смърт, падането го мами. Сгъва пръсти в джобовете си. Толкова се бои за тях. Представя си как градинарска ножица сцепва тънката кожа, как от чуканите, останали след отрязването на пръстите, обилно шурва кръв. Прилошава му. Неспособен е да прогони картината от ума си. Запътил се е към следващо, още по-страшно бедствие. Върху него тегне голям позор — позор от жалкия му живот. Не издържа повече. Време е да действа. От време на време вдига очи към нищо неподозиращите минувачи. Те не виждат как целият този ужас бавно набъбва у него. Нима вече расте? — пита той. — Нима вече поставих началото? Започна ли се? Този град не е ли просто декор? Не участвам ли във филм? Къщите приличат на картонени макети, минувачите — на статисти. Не, всичко е реално. Стиска юмруци, усеща как мускулите му се стягат. Набира скорост. Движи се като по релси.

Долната му устна се е спукала. Не знае кога е станало. Усеща сладникав вкус на кръв по езика си. Харесва му. После, когато всичко свърши, потресени до дън душа, хората ще закриват лице с длан и ще порицават. Дори да им даде подходящо обяснение. Да, той може да обясни — стъпка по стъпка: изнурителния път, огромната бездна, зинала под него. Стига да му дадат време. Стига да пожелаят да изслушат неговата история. Но хората не разполагат с време. Имат си собствени тъжни истории. О, колко тежко е неговото бреме! Толкова е сам! Такива мисли му минават през ума, докато пресича улицата с ръце, заровени дълбоко в джобовете, и лице, сведено към кишавия тротоар.

 

 

Той е среден на ръст и с яко телосложение, облечен в зелено яке тип парка. Парката има качулка. Тя започва да се пълни със сняг. Лицето му е широко, очите — сближени, сиви. Не е красавец, но не е особено стеснителен. Има високо чело, широка челюст и масивна брадясала брадичка. Обут е в ботуши с шита подметка. Кожата е износена и пропуска вода, не си чувства пръстите на краката. Изобщо не обръща внимание. Има си толкова много други грижи. Не, в момента изобщо не смее да мисли. Изпразва ума си. Цял се превръща в решимост. Не се обръщай назад. Добери се до целта. Не допускай страха да те завладее. Той витае около него подобно на безцветен газ. Мъжът не смее дори да си поеме дъх. Минава покрай магазин за огледала. Неочаквано зърва лицето си и ужасен, отдръпва поглед. Лицето му е толкова голо. Очите са в сянка. Извръща се и продължава да върви. Има мускулеста, набита фигура, широки, заоблени рамене. Крачи с пружинираща, целеустремена походка. При всеки допир на подметките му до тротоара на всички страни хвърчат кални пръски със сочно жвакане. Нищо не е в състояние да го спре. И все пак, мисли си, ако, да речем, срещна някого, например, стар приятел и се заговорим за общи неща, за едно време… Тогава защо да не влезем да изпием по бира в „Дикенс“ и всичко да протече по съвсем друг сценарий? Но не се появява никакъв стар приятел. Той вече няма приятели. И работа няма. Отдръпнал се е, живее изолирано. Живее в страх, мъка и тревога. Светът му е малък и жалък. Днес е седми ноември и вали лапавица. Сипят се едри мокри парцали. Запалва си цигара, дръпва силно, изпълва дробовете си с дим. Усеща пробождане в гърдите и започва да кашля. Знае, че ще отмине. След малко вижда ярките неоновожълти табели на бензиностанция. Поглежда големите рекламни пана на „H & M“ върху фасадата на сградата вдясно. Виж ти, мисли си той за пищната манекенка по бельо на цветя, колко е гола в тази мразовита вечер. И въпреки това дава вид, че се чувства добре. А той е мокър и вкочанясал. Но това са дребни оплаквания. Регистрира ги съвсем слабо, все едно се е отделил от тялото си и се наблюдава отстрани. След малко вижда вход на цветарски магазин. Мигом забавя ход. Крадешком надзърта през витрината. Вече не може да спре, защото е поел по коловоз, а пред него стръмен наклон се спуска почти отвесно надолу и всичко се губи в мрак. Душата му се свива мъчително. Той е разтърсен. Същевременно необяснимо му е как така е стигнал толкова далеч. Пред него стои елементарна задача, мерзко намерение. Пред него, добрия стар Чарло. Чарлз Улав Торп. Съвсем обикновен мъж. Малко неудачник, малко безхарактерен, но иначе пич. Какво, не е ли такъв? Има самочувствието на пич. Стисва зъби, набляга с тяло върху тежката врата и тя се отваря. Дрънва звънче. Крехкият звън го смущава. Предпочита да влезе безшумно, никой да не го усети, никой да не го чуе. Вътре спира насред помещението. Сладкото упойващо ухание го зашеметява и той леко залита встрани. Отдавна не е ял. Защото забрави или…? Вече не си спомня. Днешният ден тъне в мътилка. Има чувството, че току-що се е събудил и когато се опомня, вече стои на ръба на пропаст. Очите му шарят из помещението. Все едно се е озовал в малка джунгла: цветя, зеленина, листа, корони. Изкуствени цветя, лейки, торове за цветя, гланциращ спрей за листа, венци от изсушени рози. Неописуемо изобилие от цветя. Чете екзотичните имена: хризантема, пирен, хибискус, филодендрон. Зад тезгяха стои в очакване младо момиче. Напомня му на дъщеря му Юлие, но не е толкова красива, защото Юлие е най-красивата, най-прекрасната. При мисълта за дъщеря му сърцето му се разтуптява разнежено. В същото време усеща тъпа болка и предателството му го застига с цялата си бруталност. Той преглъща, сякаш за да го поеме в себе си, и изопва гръб. Поглежда девойката: жизнерадостна, лъчезарна, с дълги плитки. Забелязва колко са тънки китките й: невероятно слабички и бели. Млада е, гъвкава е като котка. Сигурно с лекота прави шпагат и после се изправя в мост. Кожата й е свежа, розова и удивително чиста. Погледът — свенливо сведен. Отива й. В червени и сини кофи са натопени цветя. Рози — пурпурни и жълти — и други цветя, но не им знае имената. Оглежда се колебливо, с ръце в джобовете. За миг го обзема отчаяние. Под ярката светлина се чувства безмилостно изложен на показ, сам с тази девойка, която чака. Гледа го. Смутена е, но и услужлива. Харесва й да стои зад тезгяха, обича си работата. След малко ще затвори и ще се прибере у дома, ще си вземе топла вана. Ще хапне нещо вкусно, ще погледа телевизия. Или ще си побъбри по телефона с приятелка. По излъчването й Чарло съди, че тя се чувства добре; доволна е от живота си. Все някой трябва да се чувства добре, иначе светът ще рухне, гъсти храсталаци и бурени ще избуят високо и ще засенчат всички следи от съществуването на човешкия род. Би било красиво, мисли си той, патиненозелено земно кълбо, никакви хора, само тревопасни животни и пърхащи с криле кресливи птици. Девойката е слабичка, но изглежда добре. Навярно се храни, ала заради активния начин на живот нищо не й се лепи. Или пък генът й е такъв: не напълнява. Чарло се впуска в предположения, разтегля времето, усеща как сърцето му бие неуморимо, бузите му се сгорещяват, макар само допреди минута да е бил навън на студа. Та той прекара часове по улиците, обикаляйки града, посивял от сняг и мъгла. Стоя до речния бряг и се взира във водата. И този вариант обмисляше като евентуален изход. Да скочи и да потъне. Ще стане бързо, мислеше си, първо ще усетя взривяваща болка, после главата ми ще се нажежи и всичко пред очите ми ще почервенее. Животът ми ще се изниже пред мен като на филмова лента. Болестта на Инга-Лил, отчаянието на Юлие, патологичното ми вманиачаване по хазарта. Чарло полага усилия, за да изтласка мислите си. Всичко е на път да се реализира. Дни и седмици наред го е разигравал във въображението си и най-сетне ще се случи. Това е първата стъпка. Толкова безобидна, дори внушава доверие: покупка на цветя. Девойката чака търпеливо, но мълчанието му я смущава. Премества тежестта си на другия крак, отдръпва ръце от тезгяха, после пак ги отпуска отгоре. Пръстите са украсени с тънки пръстени, ноктите — лакирани в червено. Тя избутва плитките на гърба си. Лъщят като найлоново въже. След секунда пак падат напред и започват да се люлеят пред гърдите й. Чарло е сигурен, че когато си ляга вечер, тя сваля ластичетата и разплита косите си, а те бухват на вълни. Колко са млади тези момичета, мисли си той, колко са гладки и прозирни. Напомнят оризова хартия, порцелан, коприна. Тънко стъкло. Под кожата на китките й различава фина зелена мрежа от вени. Там тупти и тече животворна кръв, пренася хранителни вещества и кислород — всичко необходимо девойката да живее. Чарло пак си поема дълбоко дъх. Светлината в магазина, натрапчивото ухание на рози и сладникавата топлина го замайват. Пред очите му заиграват черни точици. Усеща как пулсът му се ускорява и стисва силно пестници. Ноктите му се впиват в дланите. Болка, мисли си. Наистина се случва. Не, нищо не се е случило. Все още не, но времето тече и рано или късно ще стигна дотам. Как ли ще протече? Ще бъде ли страшно? Девойката прави пореден опит да го предразположи с усмивка, но той остава безучастен. Лицето му е застинало неподвижно. Знае, че е редно да се усмихне, за да изглежда обикновен клиент, човек, отбил се да купи цветя по празничен повод. Но той не е обикновен клиент, а и поводът за покупката му не е празничен.

Колебливо се приближава до тезгяха. Широкото му тяло се олюлява наляво-надясно. Не е уверен в гласа си, защото от известно време не го е чувал, затова влага повече сила:

— Искам смесен букет. — Сепва се от пискливия си тембър.

Краката ми се измокриха, констатира той, защото ботушите пропускат. По гърба му избива студена пот, но бузите му пламтят. Дали това наистина се случва? Не е ли редно да се чувствам по-различно, да съм по-съсредоточен и адекватен? Мислите ми се реят в какви ли не странни посоки. Да не би да губя контрол? Не. Целеустремен съм. Сигурен съм. Начертах строен план и се придържам към него.

Девойката заговаря и прекъсва хода на разсъжденията му:

— Поводът специален ли е?

Говори сладникаво, малко глезено. С този по детски тъничък глас се стреми да създаде впечатление, че е по-млада, отколкото всъщност е, и да призове околните да я закрилят, да се отнасят внимателно с нея. Жените често прибягват до тази хитрост. Прощава й, но само защото наистина е млада. Иначе зрелите жени трябва да се държат както подобава на възрастта им. Той не понася подобна превзетост у по-възрастни дами, целящи да извлекат дивиденти от принадлежността си към така наречения слаб пол, докато всъщност са много корави, издръжливи, по-умни и по-хитри от мъжете. Това му напомня за Инга-Лил. Тя често си служеше със същия трик, особено в началото. Започваше изкуствено да изтънява гласа си, да му се подмилква и да използва женствеността си като щит. Караше го да се чувства грубиянин само защото е прям. Инга-Лил, вече те няма. Не знаеш какво се случва. И слава богу. Губя главното от полезрението си, сепна се внезапно той, отплесвам се в незначителни подробности. Време е да се захвана с най-съществената част. На колко ли години е? — пита се той, докато наблюдава девойката. Дали има осемнайсет? Изглежда по-голяма от Юлие, а Юлие е на шестнайсет. Всъщност това няма никакво значение. Не я познавам. Повече няма да се видим. Тук идват толкова много хора. Едва ли ги помни, тя е млада, а всички млади момичета прекарват по-голямата част от деня си в блянове за светло бъдеще.

 

 

Девойката запретва ръкави и се хваща на работа.

Яркочервеният пуловер е плътно прилепнал към тялото й. Тя прилича на цвете. На изящно лале — свежо, стегнато, огнено. Да, поводът определено е специален. Боже Господи, само да знаеше! Но той се старае да говори съвсем пестеливо. Не иска да разкрива повече от необходимото за себе си. Покупката на цветя не е нещо изключително и по-късно няма да бъде поставено във взаимовръзка с онова другото, което след малко ще направи. Как точно ще го осъществи? Как ще свърши всичко? По пътя към изхода рискува да полети в пропастта. Оглежда помещението. Цветарският магазин се ползва с добро име. Всеки ден тук влизат десетки клиенти да купят цветя. Чарло си представя непрекъснатия поток от хора: първо се излива вътре, после се оттича навън. Безброй лица, безброй поръчки, букети в различни багри. Той не изпъква в зелената си парка. През цялото време предвидливо гледа надолу и така отклонява вниманието на момичето от себе си. Как само искрят цветята в кофите! Не е за вярване, че са дошли от черната влажна земя. „Пръст си и в пръст ще се върнеш“^[1] — стрелва се в ума му. А от пръстта никнат цветя. Глухарчета, коприва. Така повелява природният закон. Смъртта не е чак толкова лоша, колкото я изкарват. В това е твърдо убеден. Девойката чака търпеливо. Тя е аранжор на цветя. Изпълва я професионална гордост. Букетите й са произведения на изкуството. Не става въпрос просто да скалъпи нещо надве-натри, колкото да отбие номера. Тук говорим за композиция, за съчетание между форма, цвят и ухание. Нейните букети са уникални. Не се повтарят. Има си собствен почерк, но й е необходимо вдъхновение, за да започне. Импулс, идея. Не го получава. Чарло мълчи упорито.

— За жена ли е? — пита предпазливо девойката. Доловила е неговата резервираност.

Не схваща защо е толкова враждебен. Става й неприятно. Той изглежда безучастен, сякаш купува букета по задължение. Същевременно му е неловко и излъчва безпокойство. Девойката остава с впечатлението, че клиентът се поти обилно. Полюлява се леко, челюстите му са здраво сключени. „Кой знае? — мисли си девойката. — Може би отива на свиждане с болен.“

Чарло кимва, без да среща погледа й. После съобразява, че колкото по-активно й съдейства, толкова по-скоро ще излезе от проклетия магазин. Сега трябва да си избистри ума, не бива да се оплита. Налага се да довърши начинанието. Нервите му са опнати като струни. Очакваше да стане така. Пак се съсредоточава върху крайната цел.

— Да, за жена е — потвърждава той. Гласът му прозвучава твърде рязко и воден от внезапно хрумване, което му се струва далновидно, Чарло добавя: — Има рожден ден.

Облекчена, цветарката започва да работи. Всичко у нея се намества. Слабичкото й тяло се събира. Раменете се отпускат, тъничките пръсти хващат чифт клещи, тя се навежда над кофите и подбира цветята едно по едно. Издърпва стръковете много внимателно. Очевидно вече си е изградила визия. Колебанието изчезва. От несигурността й няма и следа. Плъзга поглед по кофите. Има опитно око. Личи колко е уверена. Бял крем, синя съсънка, зелени клонки, рози. Постепенно в ръката й се оформя бухлат букет в пастелни цветове. В центъра поставя крем — ядрото, около което ще бъдат подредени другите цветя. Кремът ще се полюлява и клатушка, но няма да оклюма. Цветята около него ще го предпазват и поддържат. Това е цяло изкуство. Чарло проумява замисъла, разбира го. Силно впечатлен, се заплесва в онова, което се ражда пред очите му, но потръпва, защото се сеща какво долно намерение ще обслужат тези цветя. Докато чака, нервно потропва с крак. Под зелената парка сърцето му думка бясно. Опитва се да го усмири, но не успява. Сърцето е престанало да го слуша. Е, голяма работа, казва си, да блъска колкото си ще. Нали умът ми функционира както трябва. Аз вземам решенията. Аз подавам команди на тялото как да постъпва. Да, кръвта препуска лудешки по вените и обагря лицето ми в червено, но решавам аз. За пореден път си поема дълбоко дъх — толкова тежко, че девойката го чува и вдига поглед. Забелязала е, че нещо не е наред, но не може да разгадае поведението му. Инстинктивно се вкопчва в уменията си. Да аранжира букети. Дишането на Чарло се успокоява. Вземи се в ръце, заповядва си той, засега не се е случило нищо. Никой не може да те обвини в каквото и да било. Все още пред теб е възможността да направиш обратен завой, да се отметнеш и животът ще продължи своя ход към смъртта. Хвърля бърз поглед към букета. Мислите му пак се понасят надалеч, присъства тук само отчасти. Той е нула. Нищо. Иска час по-скоро да скъса с нищожното си аз. Смята, че си е създал представа как ще протече всичко. Разигравал го е многократно наум. Ще овладее момента, ще поеме водещата роля над събитията. Няма място за непредвидени обстоятелства. Бърза да ги измете от съзнанието си. Поглежда през прозореца. Навън продължава да вали гъста лапавица. Следи, хрумва му. Бръква да провери в джобовете си. Иска да се подсигури, че не е забравил нищо. Не е. Всичко е предвидил. Нали го обмисля от няколко седмици. Преповтаря си го, а понякога, насън, крещи от страх.

 

 

Букетът набъбва.

Звънчето на вратата дрънва ведро през тишината. Той подскача. Влиза жена, облечена в зелено манто с черна кожена яка. По раменете й е натрупал сняг. Тя го изтупва с ръка, обвита в бежова ръкавица, и поглежда Чарло със силно гримираните си очи. Преценява ли ме? — пита се той. — Да не е от ония наблюдателни бабички, дето и на гърба си имат очи? Запомнят подробности от външния вид, характерни белези, и впоследствие ги възпроизвеждат с лекота. Но той е лишен от характерност. Тази мисъл го успокоява. Жената се навежда над близката кофа, издърпва роза, оглежда критично цвета. Чарло бързо извръща лице настрани. Има чувството, че е прекалено голямо, едва ли не виси; ветрее се като знаме. Стои загледан в лапавицата. Най-ясно се вижда под уличните лампи. Гъста сиво-бяла фъртуна вее полегато в тъмното. Обзема го тъга. Заради ужасната участ, отредена му от съдбата. Не заслужавам това, мисли си, та аз нося добро сърце. Но страхът погубва душата. На път е да изгуби себе си. Девойката продължава да работи. Няма ли най-после да приключи? — пита се той. Букетът стана голям, ще излезе скъпо. Мисли как времето тече, а той стои тук, вътре, изложен на показ и уязвим. Започва да става опасно. От сега нататък страхът ще го съпътства неотлъчно. Подготвен е за този страх. Усеща симптомите му, но ще съумее да го държи под контрол, стига да владее дишането си.

— Дотук букетът струва двеста и петдесет крони — съобщава девойката и го поглежда плахо, ала веднага отмества поглед.

Резервираното му поведение продължава да я смущава.

— Добре е — кимва той. — Много е хубав — добавя в нескопосан опит да прояви благоразположение.

Девойката се усмихва облекчено. У него все пак има нещо добро, мисли си радостно тя. Трябваше да бъда по-приказлив, да се усмихвам — мисли си Чарло. Да й стана симпатичен, защото поискам ли, мога. Ако се бях постарал, по-лесно щеше да ме забрави.

— След колко време ще бъдат натопени във вода? — интересува се девойката.

Сега гласът й е по-свеж, по-отворен.

Чарло размишлява безмълвно. Дали изобщо ще бъдат натопени във вода? Не знае. До осем часа остават минути. Магазинът ще затвори всеки момент. Ще се наложи да изчака още известно време, преди да пристъпи към действие — докато автомобилният трафик утихне и хората се приберат в домовете си. Едва тогава ще може да броди незабелязано по улиците.

— След час-два — отвръща и наблюдава как тя загръща долния край на стъблата в навлажнена хартия.

После увива букета в целофан. Целофанът пука зловещо. Чарло пак се е извърнал настрани. Обръща се и вижда как девойката поставя букета в картонена фуния, удобна за носене. Върху фунията с едри букви е напечатано „Цветята на Тина“. Той изважда портфейла си, за да плати. Пръстите му притреперват. Девойката избягва очите му. Взира се в кафявия му оръфан портфейл. Младите й будни очи забелязват, че ципът е развален, шевовете са „цъфнали“, а кожата е протрита. Не й убягва и червено-белият стикер с надпис „Аз дарявам кръв“. Чарло плаща, прибира портфейла и я възнаграждава с лека усмивка. И тя се усмихва. Прави й впечатление, че крайчето на левия му преден зъб е отчупено. Досега все не идваше ред да отиде да му го поправят. Това придава особен чар на усмивката му. Чарло стрелва с поглед възрастната клиентка, която чака. Снегът по раменете й се е стопил. Мокрите петна лъщят под светлината. Тя си поглежда часовника. Явно бърза. Пристъпва към тезгяха. Островърхият й нос червенее върху източено, изпито лице; дълбоки бръчки са се врязали край устата, сини сенки се очертават под очите. Чарло знае, че никога няма да забрави това лице. Най-сетне излиза от магазина. Вратата се хлопва, звънчето дрънва. Въздухът навън му се струва удивително свеж. Тръгва по улиците с букета. За няколко секунди се появява под уличните лампи, мракът го поглъща, после се повтаря същото. Картонената фуния се поклаща, увесена на ръката му. Колко усърдие вложи девойката в букета, колко вещина и естетически усет, и всичко това — на вятъра. Цветята не са нищо повече от входен билет. Начин да си осигури достъп.

До дома на Хариет Крун.

 

 

Тя живее на улица „Фредбу“ в селцето Хамсюн.

Дотам са седемнайсет километра. Къщата на Хариет е част от комплекс дървени сгради от XIX век със статут на културна ценност. Разположена е на много тиха улица сред поредица от ниски, живописни постройки с красиво орнаментирани прозоречни рамки. Обитават ги предимно възрастни хора, повечето с добри финансови възможности. Саксии, отрупани с мушкато, кресон и маргаритки, красят фасадите през лятото. Имотът се намира на няколко минути от железопътната гара. Номерата на улицата са общо дванайсет: по шест от двете страни. Хариет живее на номер четири. Къщата е зелена като планински лишей, а рамките на прозорците и первазите — жълти. Чарло приближава Хамсюн. Лапавицата продължава да вали силно. Дълбоко съсредоточен, той се стреми да удържа управлението над колата — да не вземе да хлътне в канавката. Само не и тази вечер. На съседната седалка лежи стар револвер „Хускварна“ — незареден. Целта му е само да я сплаши. Не му се вярва Хариет да окаже съпротива. Няма да посмее, прекалено възрастна е. Чарло носи още чифт черни кожени ръкавици и платнена торба — евентуално за бижута. Навита е на руло в джоба му. Той кара по Е134, покрай реката. Тече от лявата му страна, черна и набръчкана. Знае, че вътре гъмжи от сьомга, но никога не е ходил за риба. Мисълта за риболова го връща към детството. Спомня си с каква страст баща му ловеше риба, докато той, смазан от скука, отегчено държеше въдицата. Риболовът му се струваше прекалено еднообразно, прекалено досадно занимание. Не го изричаше на глас, за да не обиди баща си. Не искаше да се оплаква. Едно време бях тактично момче, минава му през ума. Защо изобщо мисля за татко? Него вече го няма. Отърва се от всичко. Един по един хората си заминават. Някой ден ще си отида и аз. Е, няма нищо. Даже е добре, преценява той, докато се взира напрегнато в пътя. Разделителната линия между двете платна се различава съвсем слабо. Лапавицата покрива асфалта със сива каша. Чистачките се борят с мокрия сняг. Хондата обаче няма да го предаде. Тя е ненадмината и благонадеждна. Предварително е набелязал удобно място за паркиране. Последната отсечка ще измине пеша. Става въпрос за някакви си стотина-двеста метра. В Хамсюн има стар хотел, но вече не работи. Паркира ли в двора му, колата няма да се вижда от улицата. Наясно е с възможността хондата да го издаде, затова непременно трябва да я скрие. Завива надясно по главен път 35 и вижда църквата в Хамсюн. Осветена е с прожектори. Вижда и надгробните паметници. Подминава шоурум на „Опел“, после няколко търговски центъра и бавно се плъзва покрай железопътната гара. Тя остава вдясно. Сградата е много красива, прилича на пищна празнична торта. Странно, че точно сега мисли за торти. Всичко тази вечер му се струва странно. Все едно участва във филм. По шосето почти не се движат автомобили. Хората са се прибрали у дома. Ето го хотел „Фредли“. Величествена бяла дървена сграда с множество красиви еркери и черни слепи прозорци. Влиза в двора и паркира. Няма други коли. „При неправомерно паркиране превозните средства ще бъдат принудително отстранявани“ — предупреждава табела на стената. Чарло обаче знае, че тази вечер никой няма да тръгне да проверява. В тази лапавица всички си стоят вкъщи. Чува звук. Някакво пропукване. После слабо прозвъняване. Стреснат, се взира през прозорците на колата. Да не би да се е появил пътен контрольор? Да не би някой да е видял колата? Пак го обзема силно безпокойство. Никой не ме принуждава да го правя, промърморва той в мрака. Не съм на себе си. Не може ли някой да ме спре? Няма ли друг начин? Вътрешният му глас е изтънял, немощен. Поглежда назад. Животът му е низ от падения. Вина, предадено доверие, безхарактерност. Лъжи и измами. Неспазени обещания. Изобщо има ли нещо хубаво? Инга-Лил беше светъл лъч. А Юлие е най-голямото му богатство. Опитва се да диша спокойно. Смята, че е обмислил всичко, но знае колко лесно човек пропуска подробност, достатъчна да се окаже съдбоносна и впоследствие да го закопае. Въпреки това перспективата за закопаването не му изглежда чак толкова стряскаща. Тя принадлежи на бъдещето, а той още не е там. Струва му се прекалено далечна. Той живее сега, именно в настоящия момент, прави необходимото, а времето тече. Така ще се оправдае, ако го пипнат. Бях принуден, не виждах друг изход. От това зависеше животът ми. Изгася двигателя. Седи в колата зад изоставения хотел и се ослушва напрегнато в мрака. Чува дишането си. Ускорено е, току пресеква. Поглежда часовника. Цифрите светят зелено в притъмнялото купе. Изважда цветята от картонената фуния и ги слага в скута си. Букетът тежи, но изглежда неутрално в целофана. Ами ако е поканила гости? — сепва се той. Много неща могат да объркат плановете му. И все пак не му се вярва Хариет Крун да е от хората, които често приемат гости. Отдавна я е набелязал. Следи я, подслуша я, докато си бъбреше с приятелка в едно кафене. Хариет е стара, самотна душа. Сигурно ще се подвоуми дали да отвори вратата. Но аз съм въоръжен, мисли си той, с тези неустоими цветя и със стар револвер от войната. Ще не ще, ще направи каквото й кажа. Нахлузва кожените ръкавици и слиза от колата. Заключва. Затъква оръжието в колана на панталона под парката. Пак наостря уши в тъмното. Чува единствено шляпането на ботушите си в кишата. Само веднъж да вляза — повтаря си той, докато върви през мрака. Влизането ще е най-трудно. Старите хора се страхуват от всичко.

 

 

Хариет Крун обикаля из дневната.

Тъничките глезени са натоварени с оскъдното телесно тегло от четирийсет и девет килограма, коленете се огъват, все едно са превити клонки. Въпреки дебелите чорапи вените й се очертават под кожата като възлести разклонения. Днес е последният й ден. Тече последният й час на тази земя. Тя чува как стенният часовник тиктака. Улицата е притихнала. Хариет сяда до ниска масичка с филия хляб, намазана с пастет. Украсила е сандвича с резенчета червено цвекло. Внимателно подбира менюто си. Пие леко подсладен чай. Усеща свежия вкус на цвеклото. Той се смесва със сладкия вкус на чая. Спира да се храни. Твърда трошица от пълнозърнест хляб е заседнала между два кътника и адски притиска венеца й. Тя се опитва да провре нокът между зъбите, за да я избута, но не успява: нокътят е прекалено дебел. Клечка за зъби ще свърши работа, но предпочита първо да се нахрани и да отнесе чашата и чинията. В нейния дом мръсните съдове никога не се застояват на масата. Разтребва всичко веднага. Хариет дъвче бавно и методично, защото е полезно за храносмилането. Най-после приключва, отнася чашата и чинията в кухнята, изтупва трохите в мивката, пълни чашата с вода и капва малко препарат за съдове. Изсипва пакетче желирани бонбони в купа и я поставя на масата в дневната — ей така, за украса, цветовете освежават обстановката. Прекалено рано е да си ляга. Още е само десет. Хариет скучае. Все с нещо трябва да си запълни времето. Предаванията по телевизията не я интересуват. Не се вълнува, не очаква нищо радостно. Само старост и още по-голяма немощ. Скоро ще навърши седемдесет и шест, но се чувства много по-възрастна. Обезпечена е с наследствено сребро и солидна сума пари, ала й липсва енергия да ги харчи — било за себе си, било за друг. Решава да напише писмо на своя братовчедка в Германия, с която поддържат връзка. Писането на писмо е приятно занимание. Така следващият един час ще мине неусетно. А после — в единайсет — ще си легне както обикновено. В дневната си вместо бюро има секретер — шкаф със спускащ се плот за писане. Поглежда през прозореца гъстата лапавица. В стаята е топло и уютно. Печката бумти. Хариет е слаба, но се движи трудно. Още като тринайсетгодишна я диагностицираха с ревматоиден артрит. Цял живот се бори да задържи напредването на болестта. И все пак тази вечер, на седми ноември, се търпи. Понякога болките са много по-силни. Случва се дни наред да не става от леглото и само да охка. Проклина съдбата си, несравнимо по-тежка от съдбата на другите. Горчивината я възпламенява, изпитва потребност да я изкара от себе си и да я излее на хартия. Запалва лампата до секретера. Крушката нагрява лявата й буза. Хариет не вижда, че мъж пресича улицата. Изважда празен лист. Намира си очилата и ги закрепва на носа. Навежда химикалката към хартията. В този момент едва ли не благоговение пред белия, недокоснат лист изпълва Хариет Аста Крун. Всичко, което й тежи, напира да се излее през пръстите й. Химикалката отказва да се успокои в ръката й. Трепери от напрежение. Но старицата знае от опит, че когато се допре до хартията, химикалката ще се укроти. Тогава Хариет ще овладее мускулите си и ще започне да пише с доста сносен почерк с тънки, фини извивки. Към края треморът пак ще се появи, защото болките ще я надвият. Стенният часовник тиктака, сърцето на Хариет бие. Все още бие. Кръвта циркулира из мършавото й тяло. Топло й е. Сита е. Неочаквано пак усеща трошицата, заседнала между зъбите й. Притиска болезнено венеца. Съвсем забрави да си вземе клечка за зъби. Да, ама никак не й се става. Трошицата ще почака.

 

 

Чарло стои в подножието на стълбището. Никой не го видя да влиза през портата. Хариет не усеща присъствието му, макар да ги делят само няколко метра. Винаги е живяла сама, от десетилетия — в тази къща. Познава всички звуци, проскърцванията на старата дървения, шума от клоните на люляка, които шибат прозорците в дневната при силен вятър. Понякога по таванския под пропълзява мишка. Къщата е скромно обзаведена. Стаите са малки и топли, мебелите — семпли, но грижливо подбрани, та цветовете и десените да си подхождат. Почти липсват декоративни предмети. Хариет не разточителства с украшенията. Вкусът към лъскави джунджурии й е чужд.

Чарло тръгва нагоре по стълбите. Хариет си поема дълбоко дъх, допира химикалката до листа и написва: „Скъпа“. Златната гривна на дясната й китка подрънква по плота за писане. Писмото бавно се оформя в главата й, наум тя чува собствения си глас, мисълта й е гладка и се лее леко и непринудено, но ръката й изостава значително. Звънецът на вратата смущава вглъбението й. Внезапният остър звън разцепва тишината. Изненадана, Хариет вдига глава и се ослушва. Машинално поглежда стенния часовник, сякаш очаква да й подскаже кой е нечаканият гост. Десет и пет. Прекалено късно е за амбулантни търговци, късно е и за съседката Мосе. Двете са приятелки, но Мосе не би дошла да я притеснява в десет вечерта. Освен ако, разбира се, не са възникнали изключителни обстоятелства. Да не би наистина да я е разтревожило извънредно събитие, пита се Хариет. После обаче съобразява, че преди да позвъни на вратата й, Мосе щеше да й се обади по телефона, защото е деликатна жена, пък и двете са на възраст. Звънецът продължава да звъни. Хариет седи вцепенена на стола с химикалката в ръка и не знае какво да предприеме. Взира се в единствената написана до момента дума. „Скъпа“. Закачила е веригата отвътре. В това е сигурна. Тихо е. Хариет се двоуми. Може да са деца. Излезли са да се порадват на снега и да се пошляят по улиците в търсене на забавления. Да стане от стола, да прекоси дневната и да отиде до антрето, ще й коства огромно усилие. Ще се изправи само ако е крайно наложително. Човекът отвън продължава да натиска звънеца. Не се отказва. Глупаво е да не отворя, разсъждава Хариет. Та аз съм голям човек. Сигурно са активисти от Норвежката организация за закрила на женското здраве. Често се отбиват за щяло и нещяло. Хариет се надига с мъка и със ситни, опипващи крачки тръгва по пода. Отново усеща как трошицата се врязва във венеца й. Ето, добира се до антрето. През стъклото на вратата вижда, че на горното стъпало стои някаква фигура. Черна, компактна сянка. Пак изпитва колебание. Кой ли е този човек, дошъл в толкова късен час? Та тя не познава почти никого. Завърта топката и открехва вратата, колкото позволява закачената отвътре верига. Навън стои мъж в зелена парка. Отмества се малко, та тя да може да го види през процепа. Познава ли го? Тя търси, но не го намира сред рояка от лица, които прелитат през ума й. Пред гърдите си мъжът държи нещо. Хариет стои зад открехнатата врата в очакване на обяснение. Без да си дава сметка, мършавото й лице изразява враждебност и подозрителност.

— Хариет Крун? — пита мъжът.

Гласът му звучи дружелюбно и високо, сякаш белите снежинки и подранилото коледно настроение в началото на ноември го развеселяват.

— Да? — Тя се взира в обемистия пакет, който се вижда през процепа.

— Имате доставка на цветя — съобщава мъжът с широка усмивка.

Хариет е смаяна. Рожденият й ден е чак след месец. А дори и тогава едва ли някой ще й изпрати цветя.

— Сигурно е станала грешка — заеква тя, твърде разколебана.

Получавала ли е изобщо букет по куриер през живота си? Не си спомня. Това само по себе си е подозрително. Но цветята сякаш й шепнат. Боже, цветя! Възможно ли е наистина да са за нея? Нека помисли… Рови из спомените си за изминалия ден, но не намира нищо. Мъжът чака търпеливо на стълбите. По раменете му се стеле сняг. Лъщят мокри петна.

— Не знам от кого са, но някой ви изпраща цветя. Късно идвам, знам — добавя той — но днес маршрутът ми беше много дълъг, а отгоре на всичко закъсах на съседната улица.

И той забелва очи с досада.

Хариет продължава да се колебае. Нещо в периферията на съзнанието й сякаш я дърпа. Въпреки това ще приеме цветята, разбира се. Сигурно има картичка, обяснение. Но за да вземе букета, трябва да свали веригата. Прави го с несръчни движения. Отваря по-широко вратата. Мъжът учтиво чака на стълбите. Не тръгва веднага към нея. Той е сдържан, почти романтичен, мисли си Хариет, докато го гледа как стои с цветята под снега. Раменете й се отпускат. Усмихва му се и поглежда жадно блестящия пакет.

— Много мило — успява да промълви.

Отново усеща как нещо я дърпа, опитва се да я спре. Оглежда изпитателно мъжа. На усмихнатото му лице блестят бели зъби. Единият преден зъб е с отчупено крайче, но по някакъв странен начин му отива.

— Нали? — съгласява се той и изважда от джоба си сгънат лист. — Само моля да подпишете разписката.

На Хариет й се струва напълно логично куриер да изиска клиентът да удостовери, че е получил пратка. Вали много силно, на стълбите е мокро, затова тя поема букета, притиска го към гърдите си и отстъпва заднешком в антрето.

— Влезте да уредим нещата вътре — поканва го. — Не мога да пиша без твърда подложка и без очила.

Силно смутена е. Усмихва му се куртоазно. Човекът заслужава приятелско отношение, щом работи в това отвратително време, докато други си стоят на топло. И той й се усмихва, а нещо у Хариет я дръпва за пореден път: недей. Ала страхът отстъпва пред случващото се в момента. Тежестта на пищния букет я кара да се чувства важна. Крайно време беше, мисли си. Цял живот се трудих здраво, заслужавам внимание. Да не е някой мъж от Патронажния център, където понякога с Мосе ходят да се хранят? Или таен обожател от кафенето? Навярно я е наблюдавал крадешком и е бленувал за нея. Нима ще ми се случи такова нещо на моята възраст? Обзета от внезапна суета, тя си поприглажда косата. Обръща гръб на куриера и влиза в кухнята. Чарло я следва. Ботушите му оставят мокри петна по балатума. Като си тръгне, трябва да подсуша, мисли си Хариет. Иначе рискувам да се подхлъзна и да си счупя шийката на бедрената кост. Не бива да го допускам. Моите здравословни проблеми ми стигат. Дълго време всичко вървеше наопаки, но ето, сега се случва нещо радостно и тя изпитва небивала възбуда. Дори не е предполагала, че е възможно ушите й да пламтят така. Отива да си вземе очилата от секретера в дневната.

— Простете, но без очила не виждам нищо — провиква се към куриера.

Чарло кимва. Умълчал се е. Внезапно лицето му става сериозно, вкаменява се някак, все едно всичко в него се втвърдява. Оглежда крадешком кухнята, но Хариет не вижда това, защото е в дневната. Чарло чака. Сърцето му блъска. В гърдите си сякаш има не едно, а няколко сърца и сега се надпреварват кое ще думка по-силно. На пода до кухненския плот вижда паничка. От тавана свети разноцветен абажур. В кухнята е страшна жега. Бузите му се сгорещяват. Знае какво трябва да направи, но изведнъж се разколебава. Чува тътрещите се стъпки на Хариет в съседната стая. Чарло се мобилизира и се връща в издълбания коловоз. Наложително е да се съсредоточи, да следва начертания план. Хариет идва с очилата. Облечена е в обикновена зелена рокля, косата й е разчорлена. Не иска да забелязва подробности от външния й вид, не иска да помни лицето й. Вярно, стара е, но очите й гледат проницателно. Той съобразява, че вече е вътре и е време да действа. Затова бързо излиза в антрето. Хариет вижда как мъжът се изгубва навън и я обзема недоумение. Чува звук — добре познато щракване. Щракване на врата. Взира се в него стъписана. Онемява. Вече не усеща трошицата между зъбите си, но в устата й се появява вкус на кръв. Той е заключил вратата и се връща в кухнята. Гледа я изотдолу. Погледът му е измъчен, мисли си тя, странен. Хариет се олюлява и се обляга тежко на кухненската маса, защото има чувството, че ще припадне. Главата й гори, ушите й бучат. Объркана се взира в листа, който трябва да подпише. Празен е. Повдига й се.

Част от храната се връща в устата й. Вкусът на пастет и червено цвекло е примесен с кисел стомашен сок. Кръвта се отлива от лицето й и по бузите й започват да боцкат иглички. Защо този човек не казва нищо? Само се взира в нея, затаил дъх. Тя отваря уста да изкрещи, но оттам излиза слаб хленч. Хариет се сковава. Не задава въпроси. Преструва се, че нищо не е станало. Опипом протяга ръка към букета. Ако започне да го разопакова, времето ще мине по-неусетно. Ръцете й ще бъдат заети с нещо. Трескаво се нахвърля да къса целофана. Непрекъснато усеща погледа му. Хайде, кажи нещо, обясни, умолява го тя наум. Но той само стои и я гледа с безмълвна заплаха. Трябва й ножица, за да среже връвта. Знае, че от кука над кухненския плот виси ножица с много остри рамене. Дотам има няколко крачки. Хариет се стяга и отива до плота. Хрумва й, че ножицата е оръжие. Но да я забие в жива плът е напълно немислимо за нея. Сваля ножицата и се връща до масата. Днес е седми ноември и вали сняг. Няма нищо страшно. Ей сега ще свърши. Жадна е, езикът й е пресъхнал и дращи вътрешността на устата. Прерязва връвта и започва да опипва една по една дръжките на цветята. Букетът е пищен. Не е виждала толкова красив. Не е получавала такъв подарък. Не е в състояние да контролира ръцете си, те отказват да й се подчиняват, деформираните от артрита пръсти приличат на закривени хищни нокти. Кожата над кокалчетата е лъскава и прозрачна. Тези цветя, мисли си тя, не значат нищо. Иска да вземе нещо от дома ми. Сега разбирам. Отворих вратата от суета и алчност и ето, това ми е наказанието. Пак започва да залита. От кръста надолу не усеща нищо, краката й са като два пъна. Отваря шкаф и вади ваза. Пълни я с вода и натопява вътре цветята. Избутва я към стената. Лампата над плота осветява стръковете синя съсънка. Иска да се помоли на Господ, но е неспособна да изцеди и дума. Пък и по-ясно от всеки друг път вижда, че Бог не съществува. Няма Бог, няма хора. Само тази пуста улица отвън и дъха на изплашена до смърт старица. И мълчаливият мъж, който се държи толкова странно. Стои с гръб към него и чува как той издърпва стол, все едно се кани да седне и да си отдъхне в нейната кухня. Тя се извърта леко и поглежда. Натрапникът седи, заровил лицето си в черните си ръкавици. Отчаян е. От какво ли? — чуди се Хариет. Стои объркана, а сърцето й прескача. Чудно хубавият букет в розово, синьо и бяло изпълва вазата. Никак не подхожда на обзавеждането, издържано в сиво-кафяви нюанси. С несръчни движения сгъва целофана на две, после още на две и така, докато се превръща в малък плосък четириъгълник. Макар да намери с какво да ангажира ръцете си, сърцето й се свива болезнено. Това не може да е истина. Ей сега ще се събудя. Пуска целофана в кофата за смет в един от долните долапи. Внимава да не блъсне твърде силно вратичката. Старае се да е невидима. Не е каквото си помислих, казва си. Просто човекът е силно объркан и след малко ще ми обясни причината. Той обаче не обяснява нищо. Неочаквано се изправя, опомня се, поглежда я с прозрачни очи и Хариет си мисли: ето, тръгва си. Върви си, върви си!

Но той не си тръгва. Разкопчава парката и започва да бърника под дрехата. Изважда ръката си. Държи револвер.

Тя недоумява за какво му е. При вида на оръжието й причернява, аха да припадне. Обръща се и рухва върху плота. Между бедрата й руква нещо топло.

— Имаш ли сребро? Бижута? Пари в брой? Бързо!

Гласът му се скършва, чувства се нелеп аматьор и проклина лабилната си психика. Размахва яростно револвер, а писука като мишка. Стъписана, Хариет клати глава. Не иска да му дава нищо. Не иска да помръдне.

— Пари — повтаря той. — Имаш ли пари?

Тя не отговаря. Стои гърбом, все едно това не се случва. Чарло влиза в дневната. Вижда до стената голям тъмен бюфет. Издърпва чекмеджетата едно по едно. Пълни са със стари сребърни прибори. Оставя оръжието и започва да тършува из чекмеджетата. Хариет се обръща към него. Известно време го наблюдава как рови в нейните вещи, в семейни ценности, предавани от поколение на поколение. Не може да го понесе. От дълбините на душата й се надига зашеметяващо негодувание от тази несправедливост, защото среброто е нейно, за нея то притежава и сантиментална, и материална стойност. Гневът надвива страха. Влиза след него, хваща раменете му и започва да крещи с дрезгав глас. Яростта й вдъхва неподозирани сили. Чарло се стъписва. Навън е много тихо и има опасност някой да я чуе. Мрази да го смущават. Тази бабичка напълно е откачила. Той я отблъсква, но тя не се отказва. Пак го връхлита. По лицето й са избили червени петна. Чарло направо обезумява. Трябва незабавно да спре тези крясъци. Докато тя врещи така, той не може нито да действа, нито да мисли. Хваща револвера за цевта и замахва с него като с бухалка. Един удар по лицето и тя ще се свие в някой ъгъл и повече няма да гъкне. Така той ще може да си свърши работата. Хариет вижда вдигната ръка. Добира се до кухненския плот и продължава да крещи — жални, проточени вопли. Той хуква след нея и я фрасва с дръжката на револвера. Първият удар се стоварва върху шиен прешлен. Костта се чупи със сухо пукане. Юлие, мисли си той, помогни ми. Хариет се свлича на пода. Ужасен, той наблюдава гърчещото се в отвратителни конвулсии тяло. Не издържа да я гледа в това състояние, затова нанася по главата й мощни удари. От черепа й пръсва струя кръв. Сепнат, Чарло отскача назад, задъхан от ужас. Втренчва се в тялото на пода. Струва му се, че тя продължава да охка, а краката й — да потреперват. Затова подновява ударите, влагайки още повече сила. Неочаквано отмалява. Ръката с оръжието се отпуска. Избърсва си челото и оглежда окървавената дръжка. После отривисто тръсва глава, та да си възвърне способността да мисли. Защото съзнава необходимостта от рационалност. Не бива да се поддава на паниката. Дълбоко в себе си знаеше, че ще се стигне дотук. Хората не дават вещите си без съпротива. Това не означава ли, че тя е алчна колкото него? Обръща гръб на купчината върху пода. Оставя оръжието върху кухненския плот и бръква в джоба на парката. Изважда обемиста платнена торба с връв за стягане. Инга-Лил я уши на Юлие да си носи в нея екипа за часовете по физическо. Чарло се връща при бюфета. Сега цари пълна тишина и той действа експедитивно и целеустремено. Пъха в торбата ножове, вилици, лъжици. Среброто е много. Сигурно струва цяло състояние. Отваря следващо чекмедже, измъква вещи, тършува за пари. След като изпразва бюфета, оглежда стаята. Вижда започнатото писмо върху секретера и купата с желирани бонбони. По непонятни за него причини отива и ги оглежда. Взема от любимия си вид: с карамел. Лапва го. Връща се в кухнята. Не поглежда Хариет. Тя представлява просто тъмна купчина в периферията на полезрението му. Чарло се оглежда за врата към спалнята. Намира се зад кухнята — съвсем малка стая. На нощното шкафче има ковчеже с бижута. Бърка вътре и напъхва каквото извади в платнената торба: брошки, пръстени, колиета. Голям тежък джобен часовник — навярно от злато. Изтегля рязко чекмеджето — пълно е с таблетки, монети и фуркети. Отваря гардероб. Разбутва дрехите. Решава, че старицата крие парите си именно тук. Като повечето възрастни хора навярно се чувства по-спокойна, ако са до главата й, докато спи. Намира розов несесер и дръпва ципа. По тялото му се разлива радост. Ето ги. Ето ги парите — сериозна пачка. Натъпква ги в джобовете на парката. Чувства се страшно възбуден. Влиза в кухнята. Хариет лежи на пода като заклано животно. Тялото е страшно мършаво и странно изкривено. На китката й забелязва златна гривна, но не събира смелост да я докосне. Доволен е, че не вижда лицето й, защото точно в този момент животът му го отвращава. Цялото му минало, включително сегашната му постъпка. Противен е на самия себе си. Езикът му напипва предния зъб. Нащърбеният му ръб реже остро, гадно. Пъха револвера под парката, прави няколко крачки встрани. По невнимание стъпва в локвата кръв, подхлъзва се, залита и размахва буйно ръце, за да се задържи прав. После застива неподвижно, за да успокои пулса си. Предстои му да излезе сред хора. Нужно е да е уравновесен. Спокоен, сигурен и решителен. Излиза в антрето, завърта ключа, открехва вратата и наостря уши. По пода се стрелва сянка — нещо черно и безшумно. Подскача стреснат. Сигурно има котка, хрумва му, чакала е отвън, иска да се прибере на топло и светло. Връща се, за да провери какво прави котката. Животното спира и оглежда пребитото тяло. Няколко пъти измяуква провлачено. После отива да пие вода от паничката на пода.

Объркан, Чарло наблюдава котката. Тя повдига глава и го поглежда с присвити жълти очи. Изумен е от поведението на котката: държи се, все едно нищо не се е случило. Излиза навън. Котката тръгва след него. Чарло е изпълнен с недоумение. Животното сяда на стълбите и го гледа. Той затваря вратата, слиза по стълбите. Котката се лепва за него като сянка. Той се отправя към портата. Никой няма да дойде, успокоява се. Няма да срещна жива душа. А дори да се появи човек, ще види само тъмен силует в снежната виелица. Котката го следва на разстояние от няколко метра, после спира. Той бързо тръгва да пресича улицата.

 

 

Докато гази из кишата, непрекъснато се озърта през рамо. Не среща никого. Тази вечер улица „Фредбу“ пустее. Зад прозорците примигва синьо сияние от включени телевизори, а тук-там се мярка и някоя сянка. Хората си гледат живота. Чарло стига до хотела и хлътва в двора. Почиства снега, натрупал върху предното стъкло. Навсякъде е осеяно със следи от стъпки. Така ли беше и когато пристигна? Отключва колата и се качва. Мята торбата с плячката на предната седалка, а окървавения револвер захвърля на пода. Дясната му ръка е отмаляла, рамото го наболява. Сигурно го е ударил. Разтърква болезненото място. Седи в колата и диша тежко. Знае, че незабавно трябва да се махне оттук, но продължава да седи напълно апатично. Сърцето му бие до пръсване. Не се вслушва в командите му. То препуска лудешки. Чарло усеща как главата му пламва. Опитва се да укроти дишането си. Отпуска глава назад, отваря широко уста. „Въздух в дробовете — мисли си. — Кислород за цялото тяло.“ Веднъж да се махне от Хамсюн, веднъж да се прибере вкъщи и всичко ще се нареди. Къщата ми, изрежда наум отчаяно той, столът ми, леглото. Хладната възглавница до лицето ми. Това е моят живот и ще си остане същият. Ще съумее ли да се справи, да живее с това? Защо й трябваше да му се пречка? Да беше го оставила да вземе каквото иска, щеше да отърве кожата. Дълбоко в себе си той очакваше да се стигне дотук. През цялото време тази мисъл се врязваше в съзнанието му като нащърбено парче стъкло. Притиска глава към облегалката и връща лентата назад. В живота му винаги нещо е куцало. Неизменно го е съпътствало усещането, че другите хора са свързани със земята по по-различен начин от него. Той винаги се бе чувствал зареян из въздуха, изолиран, особен. Случилото се току-що не можеше да се избегне. Прозрението е много тежко. Чувства се жертва на своеобразна неведома сила. На съдбата. Дали злодеянието не го беше дебнало? И се превърна в пионка, впримчена в игра под режисурата на Господ или на дявола? Ох, не знае… Разтреперва се. Намира тютюна и си свива цигара. Запалва и дръпва силно. Включва на скорост и потегля. Невъзможно е да е оцеляла, разсъждава наум. Не и толкова слаба, крехка и чуплива като гипс жена. Подминава гарата. Мислите продължават да бушуват в главата му, но пулсът започва да спада. Наоколо не се виждат хора, а прозорците на сградите светят апатично. Меко и тихо се стеле сняг. Хората се вълнуват от други неща. А той вече се измъква. Изведнъж зърва сянка вдясно, но въпреки това продължава напред. Внимава, защото настилката е хлъзгава. Движи се по път с предимство. Неочаквано сянката се озовава шеметно близко. Миг по-късно нещо го блъсва. Чува звук от удар на метал с метал. Мощен трясък разцепва тишината. Той полита към волана и усеща силна болка в гърдите. После всичко спира. Тишината е някак нереална. Примигвайки объркано, поглежда през предното стъкло. Блъснала го е кола. Обзема го смразяващ ужас. Внезапно го пронизва споменът за револвера на пода и какво направи съвсем наскоро. Изведнъж съзнанието му се избистря. От коловоза, където се движеше, изхвърчава право в гъсталак от страх и паника. От другата кола в него се взира младо момче — бледо лице с ужасени очи и големи щръкнали уши. Чарло губи самообладание. Без да мисли, отваря вратата, нагазва в кишата, отива до малкия бял автомобил и дръпва рязко вратата. Тялото му се тресе заплашително. Не се контролира, излязъл е от кожата си. Цялото натрупано нервно напрежение изригва в див оглушителен порой. Младежът търси заслон от стихията, от мощния словесен потоп. Сграбчил здраво волана, чака бедствието да отмине, а то вилнее с пълна сила, защото всички бентове у Чарло са се разкъсали и гневът му се отприщва безпрепятствено.

— Да подпишем констативен протокол — предлага шепнешком момчето. Пресяга се към жабката. Слабата му ръка притреперва.

При мисълта за протокола Чарло се паникьосва. В документа се попълват лични данни, необходимо е и да положи отдолу подписа си. Така сам ще предостави на разследващите доказателство, че в тази фатална вечер на седми ноември е бил в Хамсюн. Знае, че това ще го закопае. Продължава да се подпира тежко на колата и да крещи към купето. Ругатните му стават по-жлъчни. Бликат от устата му като нажежена лава. Спира, за да си поеме дъх. Мислеше си, че е избълвал всичко, но не е. Руква още. Усещането напомня позиви за повръщане, надига се на пристъпи от стомаха му. По едно време гласът му се пропуква и преминава в хълцащи ридания. Плаче заради безжизненото тяло, което остави на пода, заради Юлие, която не иска да го вижда. Ужасява се от реакцията си. Само луд се държи по такъв начин, мисли си паникьосан, и затръшва вратата със замах. Втурва се обратно към хондата.