Карин Фосум
Убийството на Хариет Крун (12) (Седмият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

На следващия ден той брои часовете, минутите, секундите.

В единайсет започва голямото междучасие. Юлие сигурно си хапва закуската, приготвена вкъщи, и смята деня за съвсем обикновен — математика, английски, физическо. Няма представа, че най-после съм проявил предприемчивост, мисли си той — заради нея, заради нас. Не подозира на какво съм се подложил в името на нашето бъдеще. Крачи от стая в стая и чака. През цялото време пуши. Малко е нервен и нетърпелив. Навън грее бледо слънце. Най-сетне моментът е настъпил. Излиза, тръгва към колата. Гази по заскрежени листа и хрускането им разцепва тишината. Всичко е толкова светло, остро, студено. Започва да свиква с новото си аз — след продължителното усещане, че от огледалото го гледа непознат. Вече се чувства по-спокоен. Отне време, но у него започва да покълва надежда за вероятността да се измъкне. Нали не всички ги хващат. Такива неща му минават през ума, докато шофира към квартирата на Юлие. Чувства се влюбен тийнейджър, комуто предстои да изведе момиче на първа среща. Юлие живее на улица „Оскар“. Там има общежитие за гимназисти. Всеки си има стая, само кухнята и банята са общи. Юлие получава стипендия и може да си плаща наема. Чарло паркира до тротоара и стои известно време в колата. Поглежда към прозореца й: свети. Ще намери ли смелост да се качи? Юлие е толкова силна, толкова безкомпромисна. Толкова огорчена от неговите „изпълнения“. Слиза от колата и заключва. Тръгва нагоре по стълбите и ги брои. Отвътре се чува слаба музика, но никакви гласове. Чарло застава на площадката с безсилно отпуснати ръце и разбито сърце, облечен в стари джинси и дебела карирана фланелена риза. Най-сетне дава команда на дясната си ръка да почука на вратата. Музиката мигом затихва. Вратата се открехва. Подава се Юлие. Зелените й очи потъмняват, неприятно изненадани. Тя рязко се извръща настрани. Но не затръшва вратата. Продължава да стои — мълчалива, с настръхнали рамене.

— Може ли да вляза, Юлие? — умолително подхваща той. — Имам да ти покажа нещо важно.

Каква е слабичка, минава му през ума. Добре че Инга-Лил не вижда колко се е стопила.

В поведението на Юлие не се долавят никакви признаци на любопитство. Той не вижда лицето й, само рижавата коса.

— Нещо важно — повтаря той и пристъпва напред.

Разперва непохватно ръце. Силно е развълнуван. Отдавна не е бил толкова близо до нея. Да протегне ръка — ще я докосне. Не го прави. Стои и чака.

— Какво? — пита накрая тя. Гласът й е резервиран.

Чарло затаява дъх. Подготвен е да изтърпи поредното унижение, подготвен е и за възможността тя да хвърли горчиви обвинения в лицето му. Юлие тръгва навътре към стаята, той колебливо я следва. Оглежда се. Вижда легло, бюро и телевизор. По стените са закачени снимки на Сноубол, Мефисто и Джони Деп. Лампион с розов абажур разпръсква топла романтична светлина. По пода се валят разхвърляни дрехи. Юлие започва да ги събира — някак машинално, със суров поглед. Чарло я наблюдава: езикът на тялото й говори за неумолима студенина. Челюстите й потръпват ядно. И въпреки това той усеща нишката, която ги свързва. Още съществува, затова Юлие трепери така. Иска му се да я попита може ли да седне, но не знае откъде да започне. След малко, надява се той, като й каже за какво е дошъл, очите й пак ще грейнат както преди, ще станат зелени и блестящи, каквито ги помни.

— Отдавна не сме се виждали — подхвърля плахо.

Тя продължава да подрежда безмълвно. Мести вещи, ръцете й се движат припряно. На Чарло му става неловко, отива до леглото и сяда. Намира се на нейна територия и е длъжен да стъпва предпазливо. Същевременно се чувства силен. Идва с добри намерения — да й се реваншира за предателството. Тя се приближава до бюрото, сяда и вперва поглед в него. После заравя лице в шепите си. В стаята цари гробовна тишина. Чарло не смее да продума: Юлие е наложила мълчанието и тя определя колко ще продължи. Чарло седи и се измъчва в очакване на сигнал, дума, поглед — позволение да продължи. Не получава нищо подобно. По едно време преценява за себе си: аз съм мъж с опит, не ми прилича да се държа толкова неуверено. Събира кураж и подхваща:

— Ти не искаше да ме виждаш и аз уважих желанието ти. Можех да ти предложа само живот в мизерия.

Юлие продължава да мълчи.

— Но сега всичко е различно — поглежда я настойчиво. — Живея по съвсем друг начин. Най-сетне скъсах с хазарта.

Тя снема длани от лицето си и го поглежда.

— Това съм го чувала много пъти.

Гласът й е беззвучен.

— Къде си се ожулил? — пита неочаквано тя.

Той докосва брадичката си и вдига сконфузено рамене.

— А, ударих се — отвръща нехайно. — Драскотина.

Тя става и се приближава. Неумолимият й поглед го изгаря.

— Защо си дошъл?

Той прави опит да я умилостиви с усмивка: ще й обясни, нека само…

— Пак ли си пил? — пита тя. — И после си паднал? От това ли е раната?

Чарло клати енергично глава.

— Не се притеснявай за мен. — Гледа я, а сърцето му прелива от нежност. Юлие е толкова красива с тези зелени очи. — Вече не пия. Приключих с пороците.

Тя не му вярва. Гледа го изкосо с присвити очи.

— Разкажи ми как я караш — подканва я той. — Училището върви ли?

Тя обръща глава към прозореца. Брадичката й е силно издадена напред. У него се надига неописуема обич. Пълничките сочни устни е наследила от майка си. Тесни рамене, лебедова шия. Как му се иска да са заедно.

— След всичко, което се случи, идваш при мен и ми задаваш такива въпроси? Как върви в училище?

Стомахът му се стяга на възел. Тонът й не му харесва.

— Прощавай, държа се малко недодялано. Не ме бива в приказките, но съм тук по конкретен повод. Не съм дошъл с празни ръце.

Тя неволно поглежда ръцете му.

— Училището върви добре. Мисля да запиша ветеринарна медицина.

Гласът й издава гордост и непокорство. Бузите на Чарло се сгряват. Дъщеря ми — ветеринарна лекарка, възторгва се вътрешно той. Благословен съм с това умно, красиво момиче, което най-вероятно ще ме приеме обратно. Просто няма начин!

— А през свободното си време какво правиш? — интересува се Чарло. Тайната напира да излезе. — Остава ли ти време за друго, освен за учене?

Тя цупи устни и започва да си чопли ноктите — къси, без лак.

— Да — отговаря неохотно. — Чета. От време на време ходя на кино с приятели. Голяма компания сме.

Той се навежда напред, търси да улови погледа й, да види как зениците й ще се разширят, когато й съобщи.

— Значи, остава ти време за развлечения?

Тя не разбира накъде бие той. Измерва го с поглед — колкото предпазливо, толкова и недоверчиво.

— Да — отговаря малко несигурно. — Остава ми.

Гласът вече не е неприязнен, но не е и нежен, какъвто беше по времето на тяхната близост.

— А сили? Имаш ли сили?

Тя недоумява, но той вече е привлякъл вниманието й. Устата й е леко отворена.

— Много си отслабнала. Преди беше по-яка.

— Това е защото вече не яздя.

— Но ако подновиш тренировките, бързо ще стегнеш мускулите, нали?

Разтреперан от възбуда, той бърка в джоба на якето. Напипва снимката.

— Защото този младеж е силен. — Изважда снимката и я показва на Юлие.

В продължение на няколко минути тя се взира объркана. После прави няколко крачки и се озовава до баща си. Взема снимката, разглежда я и клати глава. Не схваща какво всъщност иска да й каже.

— Кое е това момиче? — Юлие сочи дъщерята на Мьолер.

— Предишната собственичка. Конят вече е продаден. Случи се вчера. След обстоен медицински преглед.

Чарло си поема дълбоко дъх и пуска бомбата:

— Познавам новата собственичка. Казва се Юлие Торп.

Тя пак поглежда снимката. Все още недоумява какво става. По лицето й е изписана погребална сериозност.

— Шегуваш се — прошепва, но той вижда как в очите й припламват искри. И все пак тя сдържа ентусиазма си, защото добре познава баща си.

— Не се шегувам. — За да се закълне, Чарло вдига длан. Ала клетвата, съобразява в същия миг той, изисква чиста десница. А неговата изобщо не е чиста. Омърсена е с кръв — кръвта на невинна жена.

— Напълно те разбирам: нуждаеш се от доказателство. — Посяга към вътрешния си джоб и изважда договора. Подава го на Юлие.

Тя взема листа и го изчита няколко пъти с окръглени очи. Взира се в снимката.

— Крейзи? — пита с тъничък гласец. — Наистина ли си го купил?

Чарло се смее: да, наистина, потвърждава. Платен е. В момента се намира в конна база „Мьолер“. Порода холщайнер, шестстотин килограма.

— Да знаеш, че с него ще ти се отвори повечко работа!

Тя се свлича на стола до бюрото, ляга отгоре, стиснала снимката в ръка, и клати глава. Дълго остава в тази поза. Все още не се оставя радостта да я завладее. Не смее. Съмнява се.

— Как успя? — гледа го невярващо.

Чарло изопва гръб и се мобилизира. Разказва старателно съчинена, предварително подготвена изключително правдоподобна история.

— Баба ти имаше много наследствено сребро и реши да ми го даде още сега. Нали знаеш как възрастните хора започват да разпределят имуществото си, защото предчувстват края. В старческия дом не й трябвало сребро, така каза. Е, редно беше да го запазя за теб и за твоите деца, но ти живееш днес, а аз много исках да ти се реванширам. И го продадох на изгодна цена. Изплатих си дълговете. Приключих с глупостите. Намерих си работа: ще помагам в конната база.

— И купи коня с парите от среброто?

— Да. Беше много скъп старинен сервиз. Този модел вече не се произвежда. Никак не се затрудних да намеря купувач. Ти обаче не споменавай за това пред баба ти, като ходиш да я виждаш. Нали знаеш колко е объркана на моменти. Опасявам се да не се разкае и да си поиска всичко обратно.

Юлие кимва и пак поглежда снимката.

— Но ти дължеше двеста хиляди. Да не би да си получил толкова много пари за среброто?

— Да. Имаше и златен часовник. Също свещници и други антики. Оказаха се предостатъчни.

— Крейзи, а?

— Страшна душичка е. Не се плаши от името.

Тя стиска снимката. Все още е смаяна. Хвърля му изпитателни погледи — да провери дали не я лъже.

— Юлие, нямаш представа колко е великолепен. На снимката цветът не се вижда достатъчно добре, защото я направих в закрития манеж, а там не влиза много светлина.

Съмненията и недоверието й най-сетне изчезват.

— Ти язди ли го? — няма търпение да разбере.

— Може да се каже. — Чарло се усмихва при спомена.

— Минахте ли в галоп?

— Да. Яздих го в кръг. Но не посмях да сложа препятствия.

— Пъзльо! — подкача го тя, става от стола и сяда до него на леглото.

Най-после двамата са съвсем близо един до друг. Чарло вдъхва ухание на шампоан от косите й. Приисква му се да я стисне силно в прегръдките си, но се възпира.

— Кога ще отидем да го видим? — пита Юлие.

— Щом приключиш с домашните.

 

 

— Четеш ли писмата ми?

— Да.

Той седи на леглото със скръстени ръце и наблюдава как Юлие обръща шкафовете с главата надолу. Обзета е от силен прилив на енергия. Чарло отдавна не я е виждал такава. Юлие търси жокейския си брич — онзи, карирания, нали се сещаш? Чарло не може да се нарадва, докато я гледа. Пуловери, блузи, бельо хвърчат от гардероба. Накрая тя намира брича — с кожена платка на дупето. Изхлузва си дънките и го обува.

— Малко ми е широк, ама нямам друг.

— Търпение, миличка. Пак ще го изпълниш. Купил съм ти не кон, а звяр.

Тя се засмива и изважда чифт ботуши за езда.

— Поизносени са и кожата се е напукала. Плачат за смазка, но ще ги намажа после.

Обува и тях. Оглежда ботушите.

— Откога не съм ги обувала.

Чарло онемява от възхищение. Ето това е неговата Юлие. Вече не е сам. Има си семейство като другите хора. Дъщеря му е готова да тръгват. Излизат заедно и поемат по тротоара.

— Тате, блъснал си колата.

За миг Чарло забожда поглед в асфалта. Бързо преценява колко много теми трябва да избягва.

— Да. Един тъпак ми отне предимството.

— И си се опитал да я поправиш — установява Юлие. — Не съм виждала по-нескопосан ремонт. Защо не я закара в сервиз? Щом другият е бил виновен, длъжен е да ти поеме разноските, нали?

Чарло се качва отпред, мислейки напрегнато.

— Изплатиха ми обезщетение, но похарчих парите за друго — лъже отчаяно. — За нещо по-важно.

Тя се качва. Не разпитва повече. Вади ластик от джоба си и си връзва косата на опашка. В тъмното купе топлият й дъх се вие на струйка. Ето, върнах си я, мисли си той. Сега в никакъв случай не бива да я губя. Не бива да допускам грешки.

— Тате — внезапно се обажда Юлие — знаеш ли какво ми се прави? Преди да отидем в конната база.

Чарло потегля по улицата в очакване да му съобщи желанието си. Той, разбира се, ще го изпълни. На това ще се посвети оттук нататък. Да сбъдва нейните желания, ще бъде основната му житейска мисия.

— Ще ми се да се отбием при мама.

Той кимва в знак на съгласие.

— Отиваме — отсича категорично. — Веднага. Отдавна ли не си ходила?

— Там ми е тежко — отвръща тихо тя.

Така е, мисли си Чарло, да посещаваш мъртъвци не носи радост. Застане ли до надгробния паметник на Инга-Лил, се чувства неловко, някак излишен. Но сега ще бъдат двама. Завива и спира пред църквата. Тръгват между гробовете. Мълчат. Помежду им се е настанила стеснителност. Пристигат. Спират. Стоят известно време със сведени глави. Четат наум името — Инга-Лил Торп — всеки за себе си. Няма какво толкова да правиш на гроб в началото на декември. Чарло вижда, че пиренът е замръзнал. Лилавите цветове са покафенели.

— Паметникът е хубав — прошепва Юлие.

Той кимва — наистина направи много сполучлив избор.

— Следващия път ще донесем свещи.

Продължават да стоят умислени. В един момент сериозността ги напуска и те се връщат в колата.

— Вълнуваш ли се?

Тя кимва, духва в шепите си и закачливо се ощипва по ръката. Чарло се разсмива от сърце. Смехът извира от глъбините на душата му. Чувства се леко зашеметен. Потеглят. Излизат на главния път. Все още малко се смущават един от друг. Нищо, окуражава се наум Чарло, ще премине. Трябва ни време.

— Да бяхме взели моркови — обажда се Юлие.

— Близо до базата има магазин. Ще купим оттам.

Спират, купуват моркови и две бутилки кока-кола. По навик Чарло чете заглавията на вестниците до касата, но Хариет Крун вече е забравена. Сигурно папката с делото й лежи на дъното на някое чекмедже, защото непрекъснато стават убийства. Следователите са затрупани с твърде много работа, та да тръгнат да се занимават с някаква старица от Хамсюн. Чарло знае, че не е така. Следствената машина продължава да работи. Просто не вдига шум.

Чарло отблъсква неприятните мисли. Стигат до конюшнята и слизат от колата. Въздухът хладнее. Юлие се е умълчала.

— Ето, пристигнахме. Да влизаме на топло — подканя я той.

Престрашава се и със сърце в гърлото я прегръща през рамо. Отваря тежката врата. Оттам мигом се шмугва черна котка. Чарло подскача. Котката му напомня за онази фатална нощ. В пристъп на паника решава, че това е същата котка, че тя го преследва. Отърсва се от натрапчивата мисъл и посочва пътеката между боксовете:

— В самото дъно, вляво.

Юлие отива до решетката. Чарло стои по-встрани и я наблюдава. Косъмчетата по тила му настръхват.

 

 

Тя току-що е дошла на бял свят.

Лежи и потреперва върху корема на Инга-Лил — голичка, сбръчкана, прилича на розово жабче. Пухест мъх покрива главата й. Никога няма да забравя този миг, мисли си Чарло. Той се запечатва във всяка негова фибра, просмуква се във всяка негова клетка. Същото става и сега. Юлие стои до Крейзи, прегръща голямата тежка глава и нежно го гали по муцуната. Конят охотно приема ласките й. Клепа с очи. Изглежда сънлив. Юлие няма търпение да го опипа целия: ушите, гривата… Милва краката му, любува се на мощните копита. Изправя се и го поглежда в очите.

— Ще потичаме ли малко, а, момче? — пита ласкаво тя.

Спомените връщат Чарло рязко назад, към първия път, когато Юлие, възседнала Сноубол, отказваше да мръдне от седлото. Чарло й припомня онази случка, Юлие се усмихва широко. Помага й да оседлаят Крейзи и заедно поемат към закрития манеж. Чарло мята одеяло върху задницата на коня. Юлие се качва на седлото, подкарва го ходом и се изгубва надолу.

— Чао, тате! — подвиква. — Ще се видим след няколко часа!

Задъхан от силно вълнение, Чарло се взира след нея. Буйна радост напира неудържимо в гърдите му. Това е негова заслуга. Жертва се, за да го постигне. Изумен, клати глава и се оглежда за стол. Намира, сяда и започва да си свива цигара. Запалва я и смуква жадно. Следи Юлие с поглед. Мислите му отново хвърчат в различни посоки. Проклятие! Вече издирват червена хонда. Навярно е глупаво да отдава особено значение на този факт, но все пак е обезпокоително. Кръстосва крака и потреперва зиморничаво. В закрития манеж е доста студено, а той не е облечен дебело. Ох, и това поддаващо коляно. Има нещо съмнително в тази работа. Не успява да се успокои и да се съсредоточи върху картината пред очите му. Бъди щастлив, бъди доволен, нали постигна заветната цел. Конят пристъпва кротко с обтегнат врат и отпуснати поводи. Искам в продължение на години да седя тук и да се любувам на Юлие и на Крейзи. Друго не ми трябва на този свят. Но да можех, само да можех да намеря малко покой. Не съм ли го заслужил? Толкова много се блъсках, толкова много пожертвах. За да не замръзне, потропва с крака. Вижда, че Юлие подкарва коня към него. Вдига одеялото и го подава на баща си.

— Ето — да се стоплиш, клето старче — засмива се тя.

От възторг сияе като слънце. Косите й са с цвета на коня. Двамата са си лика-прилика.

Чарло се загръща плътно с одеялото. Юлие пуска Крейзи в тръс. Боже, това е дъщеря ми, мисли си той, язди собствен кон. Вярно, доста е едър, но е много добре сложен и съразмерен, така да се каже. Юлие се вълнува от конен спорт. Всъщност е много добра. Сега, след като се сдоби със собствен кон, очаквам да напредне много. Умее и да скача. Преодолява метър и двайсет сантиметра на конкур-ипик — страхотно постижение за шестнайсетгодишно момиче. Конят й е порода холщайнер. Винаги съм имал слабост към дорести коне. Тези двамата ще пожънат големи успехи, сигурен съм.

В закрития манеж влиза Мьолер. Спира до Чарло и с ръце в джобовете кимва красноречиво: ездачка и кон нямат грешка.

— Хубава двойка — хвали ги той. — Добре ли върви?

— Намериха точния ритъм. Ако знаеш колко бързо се сработиха! Конят й се подчинява — няма никакво съмнение. Изпълнява великолепно „крупата вътре“. Изключително прецизно, отчитайки размерите му. Момъкът си е доста дългокрак. Многообещаващо начало.

Чарло млъква за малко.

— Появи ли се работа за мен?

— Да. — Мьолер подритва небрежно стърготините. — Сега, след като най-неочаквано се сдобих с работник, си дадох сметка колко се е струпало за вършене. Купих нови ясли и трябва да се монтират. Изолацията на прозорците в конюшнята плаче за подновяване. Зиме водата замръзва и се налага да носим с кофи. А налято мисля да боядисаш оградата около открития манеж и конюшните. А защо не и гаражите. Всички повърхности са се напукали — особено от западната страна.

Чарло кима оживено.

— Да започнем, пък ще видим колко часа ще се съберат — предлага Мьолер. — Отсега ми е трудно да определя колко ще ти плащам, но ще се споразумеем, сигурен съм.

Остава още малко да погледа Юлие. Тя кара коня да отстъпва. Той изпълнява упражнението правилно и много елегантно, с изпънати крака и наведена глава.

— Брей! — поклаща глава Мьолер.

Чарло се е сгрял под одеялото. Юлие язди вече два часа. Бретонът й е мокър от пот, а от коня се вие пара.