Карин Фосум
Убийството на Хариет Крун (18) (Седмият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Полека-лека Юлие започва да се осланя на уверенията му. Пак се обляга доверчиво на баща си и се съсредоточава върху конкретното бъдеще — върху многото предстояща работа. Охотно приема подкрепа, помощ и утеха. Вярва, че това ще продължи и занапред.

А времето си минава. Не се случва нищо. Полицията не се обажда повече. Чарло обаче продължава да стои на тръни. Обстойно следи всички вестници — да не би да има някакво раздвижване около разследването. Постепенно животът пак се успокоява. Ежедневието му е разграфено по часове, дните минават бързо, физическата му форма става все по-добра. Труди се усилено, вдига, носи, кръвта бушува из тялото му. Винаги му е топло. Чувства се силен. Храни се с апетит и спи добре. Нощем не сънува или по-скоро не си спомня какво е сънувал. Буди се леко изненадан, че му се предоставя още един ден; че този ден му се дава за лично ползване, че все още е свободен човек, финансово се справя сносно, няма скъпи навици. Купува хранителни продукти и тютюн. Вече не пие. Така ще е винаги, мисли си. С Юлие няма да се разделяме повече. Усилен труд и ред. Изплувал е от тъмнината. Най-сетне дойде и неговият ред да бъде щастлив.

През март Юлие участва за пръв път в състезание с Крейзи. Започва в междинна категория и се класира втора. Чарло гледа от трибуните с насълзени очи. Сърцето му ще се пръсне от гордост. Тя язди в бяла рокля, с черен цилиндър и бели ръкавици. Сплела е на плитка гривата на Крейзи и го е напръскала със спрей за блясък. Никой от другите коне не лъщи като него. Ето това беше целта ни. И ние я постигнахме. Заслужаваме го. От време на време го обзема раздразнение, защото вижда размазано. Или картината пред очите му се замъглява, или вижда двойно. Но премигне ли няколко пъти, зрението му се избистря. Май е време да сложа очила, повтаря си за кой ли път. Всеки втори носи очила — дори съвсем невръстни хлапета. Защо мен да ме подмине? Годините не прощават, започват да ме налягат разни болежки. Не се плаша, просто се дразня. Най-сетне се наканва да си запише час при офталмолог. Явява се в уреченото време. Прегледът започва. Лекарката е млада, седи на стол на колелца и се приплъзва съвсем близо до него — само дето не кацва в скута му. Толкова е близо, че той усеща миризмата на кожата й. Чарло чете цифрите на таблото. Днес зрението му е перфектно. Вижда всичко с кристална яснота. Изпитва едновременно яд и облекчение.

— Ту ми минава, ту пак се появява — пояснява той.

— Напълно нормално е. — Тя плъзва стола назад. — Остротата на зрението варира в различните дни и дори часове. Не установявам необходимост от очила.

Той я поглежда и събира смелост:

— А очите ми нормално ли изглеждат?

— Дали изглеждат нормално? — колебливо повтаря тя. — На мен ми се струват супер. Вие да не би да сте недоволен от вида им?

Понеже не разбира въпроса му, тя го обръща на шега. Чарло също се засмива, клати смутено глава. Тръгва си с чувство на облекчение. Сигурно е на нервна почва, предполага. Напоследък наблюдавам тялото си много по-внимателно отпреди.

 

 

Вечерта седи до кухненската маса и побутва мелничка с черен пипер. През цялото време следи какви автомобили минават навън. Воден от внезапно хрумване, развива капака на мелничката и изсипва зрънцата върху масата. Сухи и черни, приличат на миши изпражнения. Пръсват се във всички посоки. Събира ги в купчина. Размишлява над живота си; как е постъпвал. Нека си представи, че тези зрънца черен пипер отговарят на неговите дела — добри и лоши. Дали с везна щеше да уравновеси двете блюда? Мисли за годините с Инга-Лил. Тогава контролираше положението, издържаше семейството, още работеше. Тези години не се ли равняват на няколко зрънца? Отброява десет и ги поставя върху лявото блюдо на въображаемата везна — там ще слага добрите си дела. После се сеща за кражбата от шоурума. Сумата не беше голяма, но се равнява на десет зрънца в дясното блюдо — там ще поставя лошите дела. Прави пауза и размишлява. Чудовищното предателство спрямо Юлие — да проиграе спестяванията й — е направо непростимо и тежи поне десет зрънца. Везната вече се накланя надясно. Но се сеща, че купи на дъщеря си кон. Доволен, добавя десет зрънца в лявото блюдо. Ето така вече нещата изглеждат по-добре. Най-лошото обаче още не е поставено на везната. Убийството. Колко тежи то? Трийсет зрънца стигат ли? Четирийсет?

Започва да отброява. Иска да е справедлив по отношение на престъплението си. Затова отделя четирийсет зрънца и ги слага отдясно. Дълго се взира в двете купчинки. Изобщо има ли някакъв шанс да уреди въпроса, да живее с това? Да. Времето ще подреди всичко. Предстоят му още дълги години живот. Навярно четирийсет, а защо не и повече. Ако през оставащото му време всеки ден прави по нещо добро, няма ли да изкупи греха си? Мигом започва да отброява нови четирийсет зрънца. Не можеш да отсъдиш какъв е бил един човек, преди животът му да приключи. Избутва зрънцата вляво и облекчен, се обляга назад. Времето ще работи за него. Зениците му са си наред.

 

 

През нощта спи добре. Свит в ембрионална поза като дете, с ръце под бузата. Потъва в лек, ефирен сън и сънува Юлие и Крейзи. Яздят покрай морски бряг, вълните обливат копитата на коня, внушителното му тяло лъщи на слънцето. Разкошните коси на Юлие се развяват на вятъра като знаме. Кон и ездачка са бързи, елегантни и непобедими, устремени към поредното приключение. Чарло се събужда с бистра глава. В продължение на няколко минути се взира в тавана. Проследява кабела с поглед — от абажура до контакта на стената. Отмята завивката, спуска крака на пода, изправя се. Случилото се после му идва като гръм от ясно небе. И двата му крака се подкосяват, той полита напред с цялата си тежест, блъсва си силно главата в нощното шкафче и се строполява. Пронизва го болка, след секунда усеща студения под о бузата си. Лежи няколко минути, размахвайки слепешком ръце и крака, а слепоочието му тупти до пръсване. Не може да повярва, че се случва. Та нали всичко свърши. Нищо му няма — така каза лекарят. Потвърждавали го и кръвните изследвания. Кръвта му е чиста като изворна вода, показателите са в норма. Мъчи се да се изправи, но краката не го слушат. Това е повече, отколкото може да понесе. У него набъбва неистов гняв и той се изправя нескопосано, разлютен до ярост и готов да заплаче, сяда на леглото, забива юмрук в матрака, ругае бясно под нос. Разглежда капачките на коленете си. Какво, по дяволите, се случва? — пита се. Дълго остава седнал. Свива крака, сгъва пръсти. Сгъва и пръстите на ръцете — реагират съответно, чувствителността им е нормална. Не помни някога да е бил с по-изострена чувствителност. Зрението му пак се замъглява, вижда само бегло очертанията на мебелите и покъщнината. Примигва няколко пъти. Изобщо не помага. Продължава да седи в същата полза, не знае какво да предприеме. Изплашен е. Босите му стъпала опират в студения под. Помогни ми, Юлие, колабирам! Но нея я няма. Самотен, Чарло седи на ръба на леглото в напълно безпомощно състояние. Най-сетне се изправя, краката му удържат тежестта и той колебливо пристъпва към вратата. Вече не разчита на тялото си. Едва седем и половина сутринта е. В поликлиниката никой няма да вдигне. Налага се да изчака. Намира стар домашен халат. Сяда на стол до прозореца. Чува как часовникът тиктака. Задава се опел. След малко и беемве. През цялото време Чарло масажира бедрата си с длани — да им втрие малко сила, да ги възстанови, та да си станат пак неговите крака — онези, които винаги е имал; които функционират нормално. Страхът пропълзява по гърба му. Хапе ожесточено долната си устна. Устата му се изпълва с вкус на кръв. Трябва да се свържа с лекаря, да потърся помощ. Какво блокира тялото му? Отново свива пръстите на ръцете и ги разгъва, фината моторика работи отлично, зрението също почти се е нормализирало. Да не би пак да се е препънал в нещо, както често му се случва? Да не би да е станал твърде рязко и да му се е завило свят? Не е това. Усещането е друго: краката ти отмаляват изведнъж, съвсем изневиделица. Изляга се напред върху масата. Вирус? Възможно е. Колко истории е чувал за хора, които се будят парализирани, а само след седмица прохождат отново? Най-вероятно се касае за нещо безобидно. Лекарят ще постави диагноза и ще прецени какво лечение да назначи. Вирус. Нещо микроскопично, вади го от строя, но е сравнително слабо опасно. В осем звъни в поликлиниката, но никой не вдига. Значи, започват чак в девет. Налага се да изчака още цял час. Чарло си намира работа, за да си запълни времето. Намазва си филия и бавно я изяжда с чаша кафе. Очите му непрекъснато оглеждат за автомобили по улицата. В девет и пет набира поликлиниката за втори път. Съвсем накратко, по същество обяснява какво му се е случило. Отсреща се възцарява кратко мълчание, сякаш служителката на регистратурата чете нещо. Той чака. Жената се обажда и го подканва да се яви при тях още сега.

 

 

Докато седи в чакалнята, Чарло се чуди защо го призоваха така бързо. Все едно е в критично състояние и не бива да се губи нито минута. Какво ли са отбелязали в документацията си, та изведнъж станаха толкова отзивчиви? Какво ли подозират? Рак на костите. Или нещо е нападнало ставите му — възпаление, тумор? Не смее да срещне погледите на другите пациенти. Изпитва силно безпокойство. Взема списание, но не успява да се съсредоточи върху статията за кралското семейство. Лекарят се появява на вратата и вика Чарло по име. Той прережда цялата опашка. Взира се напрегнато в лицето на лекаря, но то е непроницаемо, както обикновено. Усмивката му си е същата — спокойна, гласът — приятен. Чарло сяда на стол — на самия ръб.

— Разбрах, че симптомите са се завърнали? — пита сериозно лекарят.

— Да.

Чарло се взира в екрана на компютъра, но не може да прочете написаното.

— Сутринта станах от леглото и паднах. Честно да си призная, това сериозно започва да ме дразни.

Чувства се онеправдан, нападнат от невидим враг. Все едно се боксира срещу въздуха. Малко е изнемощял. Лекарят поглежда екрана:

— Ще се наложи да постъпиш в болница за по-обстойни изследвания.

— В болница? — смайва се Чарло.

— В неврологичното отделение на Централната болница — продължава неумолимо лекарят. — Само за няколко дни. Не всички заболявания могат да бъдат диагностицирани чрез кръвен тест, затова трябва да се подложиш на няколко образни и миниинвазивни изследвания, които ще ни помогнат да елиминираме някои предположения.

— Но защо се налага да постъпвам в болница? — заеква Чарло. Обзема го силна тревога, има хиляди въпроси. Никога не е лежал в болница. Не е боледувал сериозно, не е претърпявал контузии.

— Нужно е да те прегледат тесни специалисти — обяснява лекарят. — Не се безпокой излишно.

— Но аз имам дъщеря — отчаяно казва Чарло. — Трябва да я вземам от училище. Ходи на езда, имаме кон — обяснява припряно той. — А животното се нуждае от всекидневна грижа. Работя в базата като общ работник. Имам ежедневни задължения.

— Ще ти напиша болничен — успокоява го лекарят. — Както споменах, става дума само за няколко дни. Според мен е важно да открием причината за неразположението ти. Не си ли съгласен?

Чарло кимва безутешно.

— Да, разбира се. Какво подозирате, докторе? Сблъсквали ли сте с такива прояви?

Лекарят мълчи няколко секунди. Откъсва очи от екрана и поглежда Чарло.

— Не е професионално да гадая. Оставям диагнозата на специалистите. Ще бъдеш в много сигурни ръце.

— Защо точно в неврологично отделение?

— Не е сигурно, че причината е неврологична — бърза да уточни лекарят. — Но все отнякъде трябва да започнем. Опитай се да запазиш спокойствие. Всичко ще се нареди по най-добрия начин, не се съмнявам.

Чарло чака лекарят да попълни направление за хоспитализация. Оглежда внимателно ръцете си, а от време навреме погледът му шари из кабинета. Вижда анатомичен постер на човешкото тяло с изобразени мускули и сухожилия. Колко сложен механизъм! Цяло чудо е, че години наред работи безотказно. Нормално е на моменти да възниква по някоя дребна неизправност. Не е задължително да е сериозна. Но перспективата да постъпи в болница го плаши. Кара го да се чувства толкова малък. Отвежда мислите му към Инга-Лил — през колко мъки трябваше да премине. Лекарят приключва. Пита Чарло дали изпитва болка, има ли нужда от нещо. Пациентът поклаща глава. Ръкуват се. Лекарят му пожелава успех. Чарло се изтътря от кабинета. На улицата спира и вдишва жадно свежия въздух. Обзема го усещане за нереалност. Тръгва. Чувства се здрав като бик. Всички мускули работят, скелетът е в отлична форма. В три отива да вземе Юлие от училище.

 

 

— Нещо неврологично? — гледа го притеснено тя.

Думата плаши и нея. „Медицинско“ би било по-неутрално, преценява Чарло, по-малко злокобно.

— Ще можеш ли да ходиш с автобус до базата? — пита той. — Става въпрос само за два-три дни. После пак ще съм на разположение, обещавам.

Тя кимва, гледа го сериозно.

— Не се безпокой за мен — казва спокойно. — Все някак ще стигна.

Чарло шофира. В главата му жужат мисли. Точно сега, тюхка се той, когато всичко започна да потръгва; когато всичко е наред, имаме настроение, имаме работа, точно сега намери да надвисне тази сянка и да помрачи всичко. Опитва се да се отърси от тягостното настроение. Пръстите му стискат здраво волана. Отново се чувства як като камък.

— Отсъствието ти ще се усети — обажда се Юлие — дори да е само за няколко дни. Мьолер толкова много свикна да вършиш всичко вместо него. Непрекъснато те хвали, да знаеш.

Чарло е доволен.

— Да ти призная, обожавам чувството да съм потребен. Бях забравил колко е хубаво.

Не говорят повече. Околният пейзаж прелита покрай тях, Чарло вижда цъфнали в бяло и розово ябълкови фиданки, патиненозелена трева сред бели островчета от сняг. И какво, нима един ден ще му отнемат всичко това? Не мисли често за смъртта. Изведнъж всичко се откроява съвършено ясно пред него: слънцето във висините, модрото небе. Боботенето на двигателя, дишането на Юлие. Чувства се жив, по-жив откогато и да било. Да, един ден всичко това ще му бъде отнето, защото всички хора умират — мисълта го поразява изведнъж. Но няма да е сега. Заслужил съм няколко хубави години заедно с Юлие. Поглежда я отстрани, изкосо. Ние двамата срещу останалия свят, мечтае си той. Заедно сме силни. Ще се справим.

 

 

Седмица по-късно стои пред болницата с малък сак в ръка. Вътре си носи пижама, четка за зъби и пантофи. Тоалетни принадлежности, чисто бельо, книга. Втриса го. Чувства се объркан, все едно се намира на границата с чужда страна, страна, чиито обичаи и език не познава. Зад входа различава очертанията на инвалидна количка. Отпред гъмжи от народ — едни влизат, други излизат. Минава през широката врата и служителка го упътва към неврологичното отделение. Самото произнасяне на думата на глас му е противно. Навява толкова неизвестност, толкова зловещи догадки. Чарло тръгва към асансьора. Ще се наложи ли да изтърпява болезнени или унизителни процедури? Липсата на опит в болнична обстановка го изпълва с безпокойство. Най-сетне стига в отделението и сяда в чакалнята. Първо трябва да отговори на куп въпроси, които сякаш нямат край. Задава ги опитна медицинска сестра. Не, никога не е постъпвал в болница. Не, няма алергии и не приема никакви лекарства. Не знае някой в рода му да е страдал от тежко наследствено заболяване. Медицинската сестра го разпитва много обстойно, професионалното й любопитство не знае граници. Той се стреми да отговаря добросъвестно, напряга си ума, не изстрелва първосигнално първото, което му идва наум. Тя го въвежда в болнична стая с две празни легла. Чарло оставя сака си и отива до прозореца. Намира се на единайсетия етаж и целият град се вижда като на длан. Обръща се и поглежда леглото. Да не би да очакват да лежи? Та той току-що стана. Сяда на стол до прозореца да се полюбува на възхитителната гледка. От време навреме оглежда и стаята, и многото апаратура над леглата — няма представа за какво служи. В крайна сметка все пак се затътря към леглото, съблича си дрехите, слага пижамата. Мушва се в гладко изпънатата завивка, прегъната в единия край. Чувства се странно да лежи, при положение че е здрав и не изпитва неразположение. Оплаква се само от мислите си. Пуска ги да бродят безразборно, няма нерви да ги канализира в една посока. След час идва да го вземе медицинска сестра. Тръгва след нея, полуразсъблечен. От доста време не се е показвал в такъв вид пред някого, а вече не е в първа младост. Обзема го ужасен свян. Изпитва неудобство от оплешивялата си глава, от увисналото шкембе. А сестрата е млада и хубава. Поведението й е безупречно. Държи се приветливо. Но той ясно усеща, че е просто един от много. Сестрата изобщо не се вълнува от него и от неговата съдба — ни най-малко. Просто си изпълнява работните задължения. Вдъхва сигурност, спокойствие, доброжелателност. Чарло се затваря в себе си. Иска единствено времето да мине по-бързо, та да се свърши веднъж завинаги и да се прибере вкъщи, при Юлие. При още неукрепналия си, но свободен живот. Докато провеждат различните изследвания, не му казват нищо, освен „Готово. Приключихме, Торп. Можеш да се връщаш в стаята си“. И той се връща в стаята и пак ляга. В съседното легло лежи възрастен мъж. Чарло изважда книга и започва да чете. Гладен е. В момента, мисли си, сигурно седят в кабинета и разчитат резултатите. Смръщили вежди, двамата си кимват в знак на съгласие. Само дето не знае около какво са се обединили. Не може да се съсредоточи, затова зарязва книгата. Легнал, се заглежда в облаците, струпани на небето в най-различни форми.

 

 

Това продължава три дни.

Разкарват го от кабинет в кабинет, той ляга на кушетки, затваря очи и задържа дъха си. Следва указанията им, съдейства им. Отговаря честно на всички въпроси. Оставя се в ръцете им. Прилича на падане. Не знае къде ще се озове. Какви беди го очакват. Чувството за безпомощност е съкрушително. Медицинските лица разменят реплики на непонятен за него език. Различните апарати го плашат до смърт, но нито един не му причинява болка. Само лумбалната пункция се оказва болезнена манипулация. От страх Чарло се стреми да изпълнява стриктно указанията. Дишай спокойно, вдишай, издишай, още малко и край. Ей сега приключваме, Торп.

Всичко приключи. Лежи в леглото и чака. Чувства се напълно оставен на произвола на милосърдието им. Впоследствие често ще си спомня този момент. Лекарят се появява на вратата, придружен от медицинска сестра. Носи куп книжа. Чарло се надига от леглото и сяда. Главата му леко бучи. Най-сетне ще се прибере у дома. Подложиха го на най-подробни изследвания. Юлие го чака. Ще излязат да хапнат навън. Всичко ще си е както преди. Или поне така се надява. По гърба му шурва пот.

— Торп, налага се да поговорим — подхваща лекарят.

Приближава се до леглото, придърпва стол. Чарло не знае дали е добър знак, че лекарят се настанява така удобно до него. Може просто да се възползва от възможността да си поотмори краката. Или пък онова, което предстои да му казва, ще отнеме повече време. А дали не сяда, за да загатне колко сериозен разговор им предстои? Защото сериозността витае във въздуха. Чарло хвърля тревожни погледи към купчината листове. Там се намира бъдещето му. Присъдата. Медицинската сестра остава права до долния край на леглото. Чарло се понадига и наглася по-удобно възглавницата. Сърцето му блъска силно под пижамата.

— Проведохме доста изследвания и въз основа на резултатите имаме яснота какво причинява неразположението ти.

Чарло кима сериозно, сплита пръсти, държи се като старец.

— Част от заболяванията се диагностицират най-вече въз основа на проявена симптоматика. С други думи, за да бъде поставена определена диагноза, невинаги е необходима клинична находка.

Чарло седи и кима. Бученето в главата му се усилва.

— В твоя случай имаме съвсем дребни находки, но в съвкупност с анамнезата и статуса, снет при физикалния преглед, тези находки ни дават основание да смятаме, че сме установили какъв е проблемът. Отговаряш на диагностичните критерии.

От притеснение Чарло седи със зяпнала уста. По леко трепване на устните се досеща, че лекарят се мобилизира да му съобщи нещо неприятно.

— Да кажем, че страдаш от хронично заболяване на централната нервна система. Ще се опитам да ти го обясня с простички думи, защото е малко сложно.

Чарло продължава да чака.

— Това заболяване поразява обвивката на невроните. Нервите са увити в миелин — нещо, наподобяващо изолационен материал — или вата, ако ти е по-понятно. И понякога така наречената склероза атакува тази условно наречена вата. Постепенно склерозата разрушава ватата и в тъканта се появяват дупки. С времето тъканта се втвърдява и заприличва на ръбцова тъкан — образува се при зарастването на рани. Това се вижда на рентген. При теб миелиновата обвивка на невроните е леко увредена. В резултат от увреждането предаването на импулси между нервните клетки се забавя. Именно благодарение на проводимостта на тези импулси твоите крайници се движат по начина и с бързината, на която си свикнал.

— Ясно…

Чарло попива информацията, опитва се да следи обясненията на лекаря, но е отпаднал. Зрението му се замъглява. Чувства се замаян.

— Отклонения показа и изследването на ликвора, взет при лумбалната пункция. И тези отклонения подкрепят нашата теория. Освен това ти съобщаваш за няколко клинични пристъпа. Протичането им също потвърждава предположението ни. Като дете често си боледувал от инфекциозни болести. Напоследък имаш проблеми и със зрението, нали?

— Да.

Полага огромни усилия, за да изрече тази едносрична дума. Седи на леглото вкаменен.

— Неврологичният преглед показа понижена сетивност на няколко места в тялото ти. Понижението засега е слабо, но това е поредното съвпадение с клиничната картина на предполаганото от нас заболяване. Установихме и леко забавяне в движението на крайниците. Уви, не можем да направим нищо за вече увредената тъкан. Тя няма как да бъде възстановена. Но можем да намалим честотата на пристъпите с помощта на лекарства — ако, разбира се, се наложи. Зависи с какви темпове се развива болестта.

— Темпове?

Устата на Чарло пресъхва. Не схваща какво му казва лекарят или накъде бие.

— Това заболяване е непредсказуемо. Невъзможно е да се прогнозира как ще се разгърне. Част от диагностицираните остават много слабо засегнати. Само при една трета, всъщност по-малко, при една четвърт от диагностицираните, има по-силно изразена симптоматика. Не е задължително болестта да влоши качеството на живота ти. Да се надяваме, че ще ти повлияе в незначителна степен, а в повечето случаи става точно така.

— Но какво ме очаква, ако се влоша? Няма да мога да пазя равновесие ли?

— Както казах, не искам да се ангажирам с прогноза. Нужно е време, за да преценим как напредва заболяването.

— Но е възможно да стана инвалид? Това ли казвате?

— Това става само при бързо прогресиращата форма на болестта. Нека мислим позитивно. Изобщо не е казано, че ще се случи на теб.

— Но е възможно да ми се случи?

— Да, но само ако болестта протича скоротечно. Вероятността изобщо да не стигнеш до толкова тежка симптоматика е значителна.

Чарло прокара длани по плешивата си глава.

— Тази болест има ли си име?

Лекарят свежда поглед към книжата си.

— Да, наречена е на причинителя на болестните изменения в тъканта около нервите. Те се дължат на склеротични процеси. Оттам и наименованието множествена склероза.

Чарло се отпуска безсилно върху възглавницата. Очите му блуждаят из стаята. Има чувството, че всичко плува пред погледа му. Не, мисли си, сигурно е станала грешка. Хората, страдащи от множествена склероза, са обездвижени, приковани са към инвалидни колички. И изобщо не живеят дълго. Трябва да се прибера у дома. Нали с Юлие ще излизаме да ядем навън. Стига съм лежал тук. Стига съм слушал всички тези дивотии.

— Искаш ли да се обадиш на някого? — пита тихо лекарят и сочи с глава телефона. Явно се кани да си върви. Няма какво повече да му каже.

— Множествена склероза? — прошепва Чарло. — Сигурни ли сте?

Лекарят и сестрата се споглеждат за кратко.

— Да. Проявените от теб симптоми са типични за болестта. Опитай се да запазиш спокойствие. Нищо не се знае. Твърде възможно е да те очакват още дълги години пълноценен живот.

Да, доскоро и той така си мислеше. Много хубави години с Юлие и Крейзи. Устата му е пресъхнала. Иска да стане от леглото. Да се изправи на крака и да продемонстрира и на себе си, и на двете бели престилки, че е здрав. Засега е здрав, краката го държат. Пръстите му се разтреперват неконтролируемо. В отчаянието си ги скрива под завивката.

— А сега може да се прибереш вкъщи. Ще поддържаш връзка с личния си лекар. Той ще ти обясни по-подробно как стоят нещата с медикаментите — ако се стигне до момент, когато имаш нужда от такива.

Чарло гледа безпомощно. Сигурно е просто кошмар и ей сега ще се събуди. Лекарят и сестрата излизат и той остава сам. Стаята му се струва голяма и студена, той придърпва завивката нагоре, иска да се скрие от целия свят. Това не се случва, противи се вътрешно той. Защо непрекъснато ме връхлитат нещастия? Толкова е разтърсен, че му се гади. Рязко отмята завивката, става, отива до огледалото. Взира се в отражението си, в широкото си лице, в сивите очи. Страхът ги е изсветлил. Известно време стои така, с ръце, подпрени на умивалника. После се връща до леглото, събира си багажа, облича си дрехите. Медицинска сестра се появява с документи. Пита го да му извика ли такси. Той немощно поклаща глава. Не, дошъл е с личния си автомобил. Не му трябва помощ — от никакъв характер. Свива юмруци. Усеща, че малко му остава да ревне, плачът напира в гърлото му, зад клепачите пари. Сестрата стои и го гледа ласкаво — дава му възможност да си излее душата, ако иска; да облегне чело на униформата й и да се разхълца като дете. Не го прави. Обръща й гръб и вдига рамене. Чува как вратата се затваря. Облича си пухеното яке, оглежда стаята. И излиза с бързи крачки.

 

 

Прибира се и рухва на един стол. Тръшва сака на пода. Няма нерви да го разопакова. Пантофите и пижамата продължават да си стоят на пода като спомен за ужасния ден. Множествена склероза. Думата прилича на тлъсто, слузесто насекомо в устата му. Иде му да повърне. В очите му избиват сълзи. Седи сгърчен на стола и при спомена за думите на лекаря затъва в отчаяние. Проклетите обвивки се рушат. Струва му се непоносимо. Какъв ужас. Представя си нервите като кълбо от стари, разръфани кабели, които вече не провеждат ток. От сега нататък ще става все по-бавен и по-тромав. Краката ще отказват да му се подчиняват. Мозъкът ще изпраща команди, но те няма да стигат до крайния адресат. Чарло заповядва на краката си да тактуват на място. Те се подчиняват — без проблеми. Не е бавен. Успокой се, не истерясвай. Прогнозата не е толкова лоша. Той, разбира се, е от онези болни, при които заболяването не прогресира, сигурен е. Изправя се и прави няколко обиколки из стаята. Говори си строго. В него се препират два гласа.

И защо си въобразяваше, че точно ти си застрахован срещу болести? За неуязвим ли се мислеше?

Не ми ли мина достатъчно през главата в този мой окаян живот? Това е адски несправедливо. Не съм го заслужил.

Забравяш нещо важно. Сети се какво направи. Хубавичко помисли.

И болестта идва като наказание, така ли?

Все по някакъв начин трябва да си изкупиш вината, та да настъпи равновесие.

И как точно помагам на Хариет Крун, ако съм прикован към инвалидна количка?

О, почакай. Едва когато умреш, дългът ти ще е напълно изплатен.

Нищо не дължа, просто извадих лош късмет, да му се не види!

Воден от внезапно хрумване, отива до библиотеката и издърпва осми том от енциклопедична поредица. Отваря на буква М и започва да търси. Множествена интелигентност, множествена регресия… а ето, множествена склероза. Погледът му шари надолу по страницата. „Sclerosis multiplex“, от гръцкото „scleros“ — втвърдяване и латинското „multiplex“ — множествен. „Хронично нервно заболяване, чийто причинител въпреки усилената изследователска дейност все още не е категорично установен. При аутопсия на главен и гръбначен мозък на пациенти, починали от множествена склероза, се установява деструкция на миелина, който обвива нервните влакна. Освен това се наблюдава разрастване на съединителната тъкан в главния и в гръбначния мозък. Това предизвиква промени в тъканта и тя става по-твърда от нормалната тъкан в централната нервна система. Оттам и името на болестта. Тези огнища на разпадане на миелиновата обвивка често са пръснати на различни места из главния и гръбначния мозък. Затова склерозата се определя като «множествена». Съществуват голям брой хипотези за механизма на възникване на заболяването, но досега нито една от тях не е категорично доказана. Предполага се, че сред причинителите са инфекции — най-вече вирусни — излагания на токсични вещества, недостиг на определени хранителни вещества в организма, алергии и прочее. Най-добре подкрепени са две теории. Според едната болестта се отключва от вирусна инфекция с твърде дълъг латентен период, тоест продължила години, преди да даде първите клинични признаци, или от бавновирусна инфекция. Според другата широко разпространена теория болестта има автоимунна генеза, тоест организмът атакува и разрушава собствената тъкан.“

Ясно. Е, алергичен ли е към самия себе си? Поклаща глава и продължава.

„Клиничните прояви на болестта включват мускулна скованост, нарушена двигателна координация, особено на долните крайници. Понижената зрителна острота и двойното виждане също са много чести симптоми. Мускулните спазми и усилените сухожилни рефлекси могат да причинят сериозен дискомфорт на болните. Медикаментите, с които се третира множествената склероза, не водят до пълно излекуване. Хормонална терапия с АКТХ (адренокортикотропен хипофизен хормон) и неговите аналози намаляват честотата на обостряне на болестта. Сдружения на страдащите от множествената склероза има по целия свят, включително в Норвегия.“

Хлопва справочника.

Не, няма да постъпва в никакви сдружения, не се смята за болен, не го интересува дали други страдат от същото заболяване, не иска да общува с такива хора. Отива до прозореца и застава, затиснал устата си с ръка. Опира чело о хладното стъкло. И в момента продължава да се случва. Обвивките на невроните му се рушат и той е безсилен да го предотврати. Случва се, докато той стои и диша в дланта си, и ще продължи да се случва до края на живота му. Боже Господи, дойде времето да си плати. Хвърля бърз поглед към небето — продължава да е все така синьо, проклето да е. Пред очите му се мержелеят страшни картини. Седи в инвалидна количка с одеяло върху коленете. Под одеялото е скрита торбичка за събиране на урина. Отпуснатите му бели крака са парализирани. Тялото и лицето му са деформирани от високите дози кортизон. От него се носи неприятна миризма на болест, на отпадаща физика. Превърнал се е в страничен наблюдател на света. Гледа, докато другият живеят, пазаруват, работят. Или, още по-лошо, прикован е към легло. Една сутрин се събужда и не може да се надигне. Постъпва в хоспис и гасне в компанията на старци — спаружени, бледи болници с отнесени изцъклени погледи. Пие червен сок от сламка. Не му позволяват да пуши. Чарло не може да се откъсне от прозореца, от заетата поза. Устата му е суха като пергамент. Вибрира, все едно е чинел, ударен силно; в ушите му кънти. Ето, съседът Ерлансон се задава. Вдига ръка за поздрав. Чарло не намира сили да махне. Застива в нерешителност. Следващата стъпка става невъзможна. Успокой се. Иди да си вземеш душ. Трябва ти въздух, Чарло. Остава ти още много. Навярно.

Влиза в банята. Прекарва дълго време под водната струя. Насапунисва болното си тяло. Оглежда бедрата, ръцете и краката си, но през призмата на болестта. Дали тялото му крие още тайни? И други болести ли подмолно рушат организма му, болести, чиито симптоми ще се появят не след дълго и ще го повалят? Инга-Лил, ти няма как да знаеш, но ми предстои да мина през ада. Защо точно на мен и на теб? Какво ще стане с Юлие? Дали и в нейните гени е заложено да страда като нас? Нима семейството ни е прокълнато? Какъв е смисълът да живееш почтено, щом всичко е предначертано от самото начало и съдбовното предопределение не може да бъде отменено? Защо изобщо да се трепя за Мьолер, ако накрая ще свърша в инвалидна количка? Излиза от банята. Усеща диагнозата като физическа тежест, сякаш изведнъж е напълнял с няколко килограма. Бремето притиска раменете и гърдите му. Диагнозата се е впила в него като нещо лепкаво, което не може да се измие. Няколкото минути под душа не му носят усещане за чистота. Грабва пешкир и грубо изтърква тялото си. Движенията му са налудничави, но пламналият у него гняв не намира отдушник, освен няколко бързи въздишки в банята, замъглена от пара.

Трябва да се обади на Юлие. Но преди това ще се подготви. Не може да й съобщи истината. Ще се наложи да я заобиколи и да й сервира по-безобидна версия. Някакво заболяване, което преминава, не се предава по наследство и не е заразно. Отива до телефона, вдига слушалката и набира номера й. Чувайки гласа отсреща, в очите му избиват сълзи и за миг му идва да й излее всичко в нецензуриран вид. Да й позволи да го утеши, да му засвидетелства загриженост, съчувствие — та той се нуждае толкова много от това. Но се овладява, възвръща си самообладанието и душевната устойчивост.

— Да, изписаха ме, пак съм си у дома. И слава богу… Ами какво да кажат… Не си струва приказката. Някакъв вирус в нервите. Най-вероятно ще отшуми от само себе си. Иначе ще ми изпишат лекарства… О, не, вече не съм в болнични. Готов съм да започна работа. Лекарите не ми забраняват нищо. От утре пак запретвам ръкави… Не знаят от какво се получава. Било пълна мистерия, но хората си живеят с вируса години наред без оплаквания. Не се тревожи. Колко по-тежки болести има… В отлична форма съм. Не се давам толкова лесно.

— Ще дойдеш ли да ме вземеш?

— Да. Ще дойда. Къде ти се ходи да хапнем? В „Кухнята на Хана“?

— Там е много скъпо.

— Изобщо не ми пука — заявява наперено той.

Юлие се разсмива. Нервите на Чарло се поотпускат. Навярно със силата на волята ще може да задържи развитието на болестта. Чувал е за такива случаи. Всичко е възможно. Мобилизираш се максимално и обръщаш процеса. Ставаш неподатлив към болестни изменения.

— След половин час ще бъда при теб — обещава той в слушалката. — Само да намеря чиста риза и тръгвам.

Затваря, влиза в банята, застава пред огледалото, закопчава си ризата. Обува си сив панталон и оглежда резултата. Изглежда много добре. Не прилича на болен човек, защо тогава да се държи като такъв. И все пак. Отпадане, болки. Безпомощност. Престои в болници. Що за живот го чака? Зависимост от други дори при елементарни действия. Тяло, което прогресивно отпада и накрая става напълно неизползваемо? И през остатъка от живота си ще разчита на социални помощи.

Чарло снове напред-назад из къщата, измъчван от мисли, заплетени в ужасен безпорядък. Звънецът на вратата го сепва.