Карин Фосум
Убийството на Хариет Крун (5) (Седмият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Възможно ли е да е оцеляла?

Лазейки на четири крака, да се е добрала до стаята и да е набрала спешния телефон 113? Да е успяла да съобщи за нападението, да е описала извършителя до най-дребни подробности? С мъка мобилизира последните остатъци от здрав разум и отхвърля подобна вероятност. Абсурд!

Кара бавно по улица „Блум“. В главата си води въображаем диалог с Лин. Представя си как ще протече разговорът им, когато най-после успее да се свърже с него.

Здрасти, Чарло се обажда. Откога не сме се чували!

Отсреща мълчание. Раздразнено сумтене, а навярно и зараждащо се подозрение.

За какво ми се обаждаш, дяволите да те вземат? Не очаквай повече да ти дам и стотинка. Сра̀ма нямаш!

Добре познатият сърдит глас. Неприязнен, студен.

По-спокойно, Бьорнар, струва си да ме изслушаш.

Отново мълчание. Лин чака, Чарло протака. Наслаждава се на мига. Държи пачка и леко потупва с нея по масата.

Давай по същество. Стига си ми губил времето.

Двеста хилядарки, нови-новенички банкноти, те чакат при мен. Остава само да дойдеш да си ги прибереш. Вземи и градинарска ножица, ако не ми вярваш.

Лин мълчи. Тишината се изпълва с недоверие.

Как успя?

Чарло обмисля внимателно отговора.

С въображение, стоицизъм и смелост.

Опомня се и започва да шофира по-внимателно. Преди малко едва не припадна в банята. Никога не му се е случвало. Пред очите му заиграха звездички и го обзе усещането, че изчезва. Вина. Не, не мисли за вина, мисли за приятни неща. За Юлие. Колко е млада и здрава. Преди Инга-Лил да се разболее, той и за миг не бе допускал, че тя ще си отиде от рак. Винаги беше толкова енергична, кипеше от живот. Все още не го проумява. В деня, когато й поставиха диагнозата, сякаш гръм покоси и двамата. В купето става доста топло. Изключва парното. Взира се право напред в заснеженото платно. Не позволявай на мислите да се разбягат в различни посоки, контролирай ги, съсредоточи се. Насилва се да се концентрира. Трудно му е. Защото Хариет Крун е мъртва. Чеше с нокти брадичката си, опитва се да не засяда в миналото, да гледа само напред. Сто процента е мъртва. Невъзможно е да го е издала. Ето я пивоварната. Внушителни червени и жълти кули от каси бира се издигат на площадката отпред. Приличат на огромни кубчета „Лего“. Ех, защо не е пак дете — ще си играе невинно, закрилян от възрастните. Потапя се в далечни спомени. Връщаше се от училище. Беше зима, страшен студ, снегът хруптеше под ботушите му. Неочаквано видя нещо в преспа точно пред вратата им. Прегазена котка, направо премазана. Червата й висяха отвън. Обзе го силно въодушевление и любопитство. Знаеше, че има опасност майка му да го види от прозореца, но не можеше да се възпре. Грабна пръчка и започна да бърника из вътрешностите на животното. То не помръдваше и нищо не му пречеше да ровичка в захлас. Котката почиваше в мир — разбра той, макар и само седемгодишен. С дива и ненаситна страст разръчкваше утробата й. Няколко минути по-късно майка му излезе — да провери какво прави. По реакцията й му стана ясно, че постъпката му е непростима. Но той не намираше котката за противна. Напротив, трупът го изпълваше с неистов възторг. Сега, връщайки се към тази случка, се пита дали пък не се различава от другите, дали дете, нормално в очите на околните, не би избягало, отвратено от гледката? Откъде му хрумна да човърка мъртвото животно? Чарло е на мнение, че всяко събитие в живота на човека е показателно. Затова се впуска в анализи на стари случки. Търси признаци на психично заболяване в себе си. Не открива. Чувства се напълно нормален. Аз съм Чарло. Съвсем нормален съм, но убих човек. Разстоянието между къщите покрай шосето се увеличава все повече. Чарло поглежда в огледалото. Това рено кара след него от доста време. Зад волана седи мъж. Преследва ли ме? Чарло не може да се успокои. Чувства се уязвим под ярката зимна светлина. Струва му се, че хондата вдига повече шум отпреди. В главата му се въртят какви ли не дивотии. Бузите му горят. И все пак изпитва облекчение да е сред хора, да е естествена част от потока. Тук, в тълпата, сред зли и добри се чувства анонимен. Появяват се селски имения и ябълкови градини. Той харесва йостланския ландшафт — нивите, боровите гори, полегатите възвишения, планините. Харесва ниско подрязаните ябълкови дървета — на фона на белия сняг наподобяват японски писмени знаци. През май ще заприличат на налети невести в червено-бели премени. Хвърля поглед към часовника, пуска радиото и се заслушва. Навярно вече са намерили Хариет. Някой е влязъл в къщата й и писъкът му е раздрал тишината в кухнята. Пак поглежда в огледалото. Зениците му са се превърнали в чертички — като при козите. Не, само така му се струва. Въображението му върти номера. Нищо чудно, че вижда японски букви върху снега и чува гласове в главата си.

Даваш ли си сметка какво направи?

Обгръща с длан топката в края на скоростния лост. Шофира наведен напред. Познатите фанфари възвестяват началото на информационната емисия по радиото. Отбива встрани и спира. Чеченски бунтовници са заловени на руската граница. Терорист камикадзе се е взривил в Израел. В аптечната мрежа е пусната противогрипна ваксина. Нищо за убийството на Хариет Крун. Удря с длан по волана, пали и потегля по шосето. Разочарованието му граничи с отчаяние. Иска цялата дандания с осъдителните коментари да свърши веднъж завинаги. Теоретически е напълно възможно трупът да остане неоткрит дни наред. А и да го открият, нищо няма да намерят, окуражава се той, защото не оставих следи. Действах бързо и целенасочено, макар и да бях отчаян. Представя си криминалистите, които ще обследват къщата й сантиметър по сантиметър — опитни, вещи специалисти с висок професионализъм. Какви ли частици е внесъл със себе си в дома на Хариет Крун? Паднал косъм? Ще открият ли негов отпечатък? Евентуално от грайфера на подметките му? Чарло се стреми да диша равномерно. Гладен е и се оглежда за лавка или бензиностанция, където да си купи нещо за ядене. След пет минути спира до „Шел“. Седи в колата. Не се престрашава да влезе. Прокарва пръсти през косата си, наднича през предното стъкло. Не вижда хора. Встрани от сградата има голям зелен контейнер за отпадъци. Навежда се, взема плика с окървавените дрехи, стисва зъби и слиза от колата. Възможно най-спокойно отива до контейнера. Има капак — слава богу. Чарло надзърта през рамо, разравя боклуците и напъхва плика навътре. После хлопва капака. Влиза в бензиностанцията. С небрежна походка се приближава до тезгяха. На електрически грил се пекат кренвирши и се разнася апетитна миризма. Избира си един, увит в бекон, и го полива обилно с горчица. Продавачът, млад мъж, го наблюдава как се храни. Чарло се отдръпва настрани, спира пред статива с печатни издания и преглежда водещите заглавия. Между зъбите му хрупка препречена коричка. Лютата горчица пари езика му. Изпива половин бутилка кока-кола, сбогува се и си тръгва. Закуската го ободрява. Постепенно си възвръща спокойствието. Качва се в колата и потегля. Следи пътните знаци, а в огледалото за обратно виждане — автомобилите. Зад него се движи зелен форд „Скорпио“. Напълно възможно е вътре да се возят цивилни полицаи. Не му се вярва, но се замисля за вероятността да кръстосват навсякъде, да го издирват, да упорстват докрай. След трийсет минути завива наляво към конна база „Мьолер“. Озовава се на тесен, неравен черен път и минава на втора предавка. Опитва се да кара внимателно, та да щади хондата. След малко вижда няколко коня да се разхождат и да пасат влажна, полузамръзнала трева в оградена ливада. Тук-там още има заснежени участъци. За ноември времето е меко. Въздухът е приятно чист. Пред Чарло се появяват закритият манеж и конюшните — ниски червени сгради. Отпред са паркирани автомобили и ремаркета. Мястото е идилично разположено в падина. Постройките напомнят детски кубчета, пуснати в купа. Заобикалят ги полегати възвишения и гори. Чарло се мушва на свободно място. Изпитва потребност първо да поседи в колата. Още е рано. Минават само две-три девойки, повели коне. Ще яздят заедно през снега и ще крещят от въодушевление. Пак се сеща за Юлие. Мисли за нея с копнеж и надежда, унася се в мечти. Момичетата изобщо не го поглеждат. Той продължава да седи в колата. Гледа как конските задници се отдалечават с помахващи опашки. След малко се изгубват от погледа му. Слиза колебливо и се оглежда. Вече е видим за целия свят в синьото си пухено яке. Никой обаче не идва да го разпитва. Отива до близката конюшня. Отваря тежката врата, застава на прага, протяга глава напред и се ослушва. Вдишва силната животинска миризма. Чува тихия шум от дъвчещи коне. Познава острия мирис на сухо сено, на кожа и конски фъшкии. Отдясно стои табела. Докато чете написаното, се усмихва.

„Винаги почиствайте след себе си! Всеки да мете пред бокса си. Не оставяйте амуниции в коридора. Не дръжте вратата отворена, иначе водата ще замръзне!“

Всичко му е толкова познато, толкова мило. Тръгва по пътеката едва ли не с благоговение. В тази сграда се чувства защитен. Тук е различно. Никой не може да го достигне. Изпълват го топли чувства, облъхват го познати миризми. Обзема го спокойствие. Потича по тялото му и мигновено се просмуква във всяка негова клетка. Едрите животни не му обръщат никакво внимание. Продължават да хрупат необезпокоявано, пощипват сено на стиски, изцяло съсредоточени върху храната. Няколко врабчета кръжат под покрива и от време на време кацат по междинната пътека. Припряно кълват нападали зрънца. Общо конете са десет. Чарло оглежда обстойно всички. Двете понита не го вълнуват. Понито си остава пони. Никога няма да стане кон. Има охранен норвежки фиордов кон и петнист сив, ала не му допада особено, защото е твърде мършав. Другите шест обаче разглежда с подчертан интерес. Крачи напред-назад по пътеката. Чете табелките по вратите на боксовете. Константин, роден 1992, собственик Грете Вален. Супермен, роден 1996, собственик Лине Грув. Един от конете — дорест — се отличава от другите с впечатляващата си грива и необикновения си цвят. Чарло се заковава намясто и го гледа изумен. Любимият му цвят за кон. Точно за такъв си е мечтал. За кон с наситено кестеняво червеникава козина, която лъщи под светлината от прозореца. Красиво светло петно на челото. Гъста дебела опашка и мощен врат. Черните искрящи очи го гледат с невъзмутимо спокойствие. Чарло протяга ръка и я поднася на животното да я подуши. Муцуната е мека като плътно кадифе. Чарло се навежда и дъхва в ноздрите му — иска да посее миризмата си. Конят е любопитен, навежда уши напред, мята опашка. Наистина е голям. Около шестстотин килограма, преценява той, с мощни крака и яка задница. Сигурно е добре трениран. Такава мускулатура конете развиват само при редовни упражнения. Подковите му изглеждат нови. Сресан е. Копитата лъщят от смазка. Чарло стои пред бокса, напълно отнесен в мечти. Не вижда табелка, но е ясно — конят е нечий. Входната врата се хлопва и прекъсва мислите му. Някой се задава. Чарло се сепва и мигом се напряга как да завърже разговор. Взира се в пътеката. Появява се девойка. Хвърля му стеснителен поглед — не го познава — и се заема със своите си работи. Той я поздравява и внимателно следи действията й. Дали няма да изведе тъкмо дорестия кон? Не. Спира пред бокса на норвежеца. Нахлузва му оглавник и го повежда по пътеката. Завързва го за халка, изчезва и след малко се връща със седло. Чарло отлично знае колко тежи седлото, но девойката го носи с една ръка, сякаш е перце. В другата държи юзди. Тези девойки са направили мускули след много години върху гърба на коня, след тонове изринати с вила и изхвърлени конски фъшкии. Тежки, мокри изпражнения. Жилави, издръжливи девойки.

— Хубав кон — подхвърля Чарло, без да е съвсем искрен.

Струва му се прекалено затлъстял. Е, иначе е красавец, с цвят на шампанско, с буйна черно-бяла грива. Норвежецът му харесва, но не за обездка. Изпълнява команди, но му липсва елегантност. Краката му са прекалено къси, преценява Чарло, докато наблюдава девойката. Тя поставя седлото върху гърба на коня, пристяга подпругата с поразителна лекота и започва да чисти копитата. Малкото й дупе щръква, стегнато под опънатия жокейски брич. Чарло гледа закръглените й форми и яките мускули на бедрата. Ето така трябва да изглежда истинската жена, мисли си той: сочна и напращяла като зряла слива. Както винаги, когато види младо момиче, и този път я сравнява с Юлие. Но втора като дъщеря му просто няма. Волевата й брадичка, разкошната й рижа коса. Категоричният й зелен поглед.

— Как се казва? — пита Чарло и пристъпва няколко крачки към девойката.

Иска да се покаже учтив. Макар преди броени часове да е извършил убийство, макар съвсем наскоро да е строшил черепа на възрастна жена, съумява да намери верния тон, да бъде дружелюбен със събеседничката си. Впряга социалните си умения, води разговор. Откритието, че все още е способен да общува, все едно нищо не се е случило, го изпълва с причудлива радост. В конюшнята се шмугва котка, а след нея — малък ротвайлер. Кученцето лакомо се нахвърля върху остатъци от храна, остъргани от конските копита.

— Шампи — отговаря девойката със стеснителна усмивка.

Чарло опитва вкуса на името. М-да. Много подходящо.

— Знаеш ли нещо за дорестия?

Чарло поглежда едрия кон. Подал е глава от бокса и дъвче.

Тя повдига челния ремък и издърпва перчема на коня. Натъкмява го по всички естетически правила.

— На Мьолер е — отвръща тя и взема метла.

Започва да мете талаша и изпражненията от пътеката. Отваря капак в пода. Движенията й са отработени.

— Мьолер? — въпросително повтаря Чарло.

— Собственикът на конната база.

Чарло кимва.

— Просто разглеждам — пояснява извинително. — Конят много ми харесва.

— Аха. — Тя го поглежда любопитно. — Наистина е хубав, но е труден за работа.

— Яздила ли си го?

Чарло се приближава още. Разговорът му допада.

— Няколко пъти. — Тя прибира метлата. — Доста е тежък и му трябва яко пришпорване. Но иначе си го бива.

Чарло кимва, отива до дорестия кон и го гали по муцуната.

— На колко години е?

— На десет. Кастриран е.

Тя си слага каска и си облича светлоотразителна жилетка.

— Конете продават ли се? — интересува се Чарло.

Момичето свива рамене.

— Случва се да продадат някой, но по-добре питай Мьолер. В момента храни конете в долната конюшня.

Чарло благодари и излиза. Спуска се по стръмен склон, завива зад ъгъла и влиза в долната конюшня. И тук има десет коня. Повечето са дребни, охранени шетландски понита. Не му допадат. Уж изглеждат миловидни, но са непредсказуеми и са по-инатливи от магарета. За малки момичета обаче са идеални. В дъното са вързани два красиви коня: порода паломино и порода пинто, още малък. В същия миг на вратата се появява мъж и вижда Чарло. Самата му походка подсказва, че е собственикът. Нисък, широкоплещест, с непокорен черен перчем над челото. Гледа зорко, но продължава работата си, без да спира. Излъчва изключително спокойствие. Тук, сред животните, се чувства в свои води.

— Вие ли сте собственикът?

Чарло пристъпва неловко от крак на крак.

— Да.

Мъжът му хвърля кос поглед, без да прекъсва заниманията си. Животните са по-важни. Храни ги под строг режим и не възнамерява да го нарушава. Движенията му са отмерени и методични. На Чарло му стига само да го наблюдава, за да прихване от неговото спокойствие. Мъжът сваля поцинкована кофа от близкия рафт, обръща се и протяга ръка:

— Мьолер — представя се и кимва.

— Торп — отвръща Чарло и стиска десницата му. — Имате ли коне за продан?

Опитва се да придаде нехайна нотка на гласа си, уж пита ей така, между другото.

Мьолер го поглежда по-внимателно. Очите му са тъмни и хлътнали в орбитите, погледът излъчва решителност. Облечен е в зелено водонепромокаемо яке и носи високи кожени ботуши с връзки.

— Да.

С движение на главата отмята тъмния перчем.

— Дошли сте да купите кон ли?

Докато говори, не спира да работи. Чарло пъха ръце в джобовете, за да прикрие почти детинското си смущение. В крайна сметка го превъзмогва.

— Дойдох да поразгледам. Но обмислям да купя. След известно време. Интересуват ме цените.

Мьолер загребва с поцинкованата кофа от чувал с гранулиран фураж и тръгва към следващия бокс. Докато се движи, якето му пука, а ботушите чаткат по цимента. Изсипва известно количество в яслите и дебелото пони се нахвърля лакомо.

— Продавал съм коне за двайсет хиляди и за сто и петдесет крони. Зависи какво търсите.

Чарло го наблюдава. Това занимание му се струва приятно — да храниш коне.

— По джоба ми, да речем, е нещо по средата. Но преди това смятам да продам нещо, а може да отнеме време. Търся кон с умения, да не е съвсем млад и неопитен и тепърва да се налага да бъде обучаван.

— Ясно — отвръща Мьолер и загребва фураж с кофата.

— И не искам кобила — добавя Чарло.

— Защо? Лоши спомени, а? — пита Мьолер.

Не е особено отзивчив, лаконичен е, но не е враждебен. Просто опипва почвата.

— Предпочитам кастриран кон. Като например дорестия в горната конюшня. Разбрах, че е ваш.

Мьолер го стрелва с поглед.

— Дъщеря ми го язди.

Чарло мигом посърва.

— Харесва ли ви? — пита изненадан Мьолер. — Огромен е. Малцина се осмеляват да го яхнат.

Чарло вдига отбранително рамене, опитва се да обуздае въодушевлението си.

— Огромен е, така е, но е много внушителен. Е, аз, разбира се, нямам представа какъв му е характерът. Все пак е животно. Но има страхотна осанка. Много е мускулест.

— Висок е метър и осемдесет. — Мьолер оставя кофата на пода и избърсва челото си с ръкава на якето. Ботушите му са омацани с конски изпражнения с полепнали по тях стърготини. Гъста черна брада тъмнее по бузите му.

— Ако проявявате конкретен интерес, ще си помисля. — Той поглежда Чарло по-внимателно. Не иска да продаде коня на случаен човек. — Дъщеря ми е само на тринайсет, не му е в категорията. Но понеже не съм й намерил нещо по-подходящо, язди го, та и той да не се застоява.

Чарло усеща гъдел в стомаха си.

— Да се качим ли до горе да го разгледате? — предлага Мьолер.

Чарло е изненадан. Приема. Тръгва с мъжа, който е насипал зоб на всички коне. Сега откарва работната количка с кофата в един ъгъл и си закопчава якето. Излиза от конюшнята с бързи крачки. Чарло го следва. Две малки момичета яздят понита. Пристигат няколко автомобила с ремаркета. В конната база настава оживление. Двамата мъже изкачват баира и влизат в горната конюшня.

— Ще го изведа от бокса, за да го разгледате по-добре — предлага Мьолер.

Чарло кимва признателно. Случващото се го изпълва с радостен трепет. Той наистина стои тук и се диви на великолепен кон. А собственикът го слуша и се отнася сериозно към думите му.

Мьолер извежда коня от бокса.

— Трудно се язди — предупреждава той, докато гали коня по гърба. — Но затова пък умее много неща. Реагира на най-различни команди, показва отлични качества, скача до метър и трийсет. Не е имал никакви здравословни проблеми. Кротък нрав. Решителен, но не създава проблеми. Галопът му е равномерен. Понеже е много едър, е нужна по-продължителна разгрявка. Но отделиш ли му необходимото време, после издържа с часове.

Чарло слуша в захлас. Жадно попива всяка дума на Мьолер.

— Как се казва?

— Крейзи.

— Луд — преведе си Чарло. — Нали уж имал кротък нрав?

— Така е. — Мьолер гали коня по муцуната. — Сигурно името е отпреди да го кастрират — пошегува се той.

— Каква порода е?

— Холщайнер. С отлично родословие. Първокласен кон.

— Започва да звучи и скъп.

— На пазара вървят минимум по петдесет хиляди — като ориентир за вас.

— Петдесет?

Чарло прехапва долната си устна. Мисли за дълговете си, мисли за откраднатото сребро, опитва се да пресметне наум. Доколкото е чувал, прието е човек да се пазари с търговците на коне. Дано успее да свали цената поне на четирийсет и пет. Конят е великолепен. Всички ще се обръщат след такова животно.

— Да го оседлая да го пробвате?

Чарло поклаща категорично глава.

— По-добре не. Не съм яздил от години. Ще ви притеснявам ли, ако дойда няколко пъти да го погледам и му направя една-две снимки?

— Ни най-малко, заповядайте. Конюшнята е отворена за посетители. Ако искате, дъщеря ми ще го поязди на закрития манеж, та да го видите как се движи. Тя предпочита по-дребни и по-леки коне. Не вярвам да възрази да продам този.

Чарло кимна с благодарност.

— Каква е месечната ви такса, ако реша да го държа тук на пансион?

Мьолер си избърсва носа с ръка.

— Три хиляди и осемстотин. Всеки делничен ден се чисти. Изкарваме конете на открито, а при желание от страна на собственика осигуряваме и допълнителна грижа.

— Аха, ясно — промърморва Чарло, докато трескаво изчислява наум.

Затруднява се да смята, без да пише на хартия. Слага длан върху задницата на коня и усеща стегнатите мускули. Гали дългите яки крака. Оглежда изящните глезени. Плъзва ръка по ребрата. Напипват се, но не се виждат — точно както трябва да бъде.

— На десет години е, нали така казахте?

Мьолер кима.

— Според мен това е идеалната възраст за кон. Вече е зрял, излязъл е от пубертета, а до старостта остава много. Успях ли да ви заинтригувам?

— О, определено — отвръща Чарло.

Чувства се силно развълнуван. Стои до непознат мъж и красив кон, а гласът му дори не трепва. Никой не обръща внимание на старото му пухено яке и на отвратителните му издължени зеници.

— Ще помисля и пак ще се видим — обещава Чарло. През това време Мьолер мята чул върху гърба на коня и затяга ремъците.

Чарло излиза от конюшнята. Чувства се леко замаян. Качва се в колата и се поглежда в огледалото. Държи под зорко наблюдение лицето си. И при всяка среща с отражението си неизменно вижда бдителен поглед. Отсреща в него се взира човек, с когото трябва да се запознае. Ще отнеме време, мисли си. Времето лекува всичко. Просто карай. Не се напрягай. Бавно подкарва по черния път и след малко излиза на асфалтираното шосе. Спира до търговски център да вземе нещо за ядене. Поглежда си ръчния часовник и пуска радиото. Чака. Изминават две-три минути, фанфари известяват началото на емисията. Пулсът му се ускорява. Ето, ето! Водещата съобщава за убийство в Хамсюн. Част от думите проникват и се запечатват в паметта му. Убита по особено жесток начин. Самотна възрастна жена. Най-вероятно е пуснала доброволно извършителя в дома си. От жилището са задигнати ценни предмети.

Чарло обляга чело върху волана и слуша. Цялото му тяло е напрегнато. По особено жесток начин. Така ли беше? Не е съгласен. Удря я колкото беше необходимо — докато спре да шава. Какво е виновен, че тя не издъхна веднага? Била я намерила съседка. От местопрестъплението са иззети веществени доказателства. Разследващите призовават граждани, намирали се близо до Хамсюн снощи, да се свържат с органите на реда, ако са забелязали близо до улица „Фредбу“ автомобил с подозрително поведение на пътя.

Гласът идва от много далеч. Той не се разпознава в описанието. Не разпознава престъплението си. За него то се е превърнало в криминално деяние — едно от многото, за каквито непрекъснато съобщават по новините — лишено от драматизъм и емоции. Колко странно, мисли си. Все едно изобщо не ме засяга. Е, друго ще е, ако го допусна по-близо до себе си, но аз няма да му позволя да ме превземе, ще го отблъсквам на разстояние. Прекарах няколко минути в онази стая. Затварям и заключвам. Повече няма да се връщам там.

Водещата преминава към политическите вести. Толкова за убийството. Двайсетина секунди и после други новини го избутват. Изключва радиото и потъва в размисъл. От местопрестъплението са иззети веществени доказателства… За какво ли по-точно става дума? Автомобил с подозрително поведение на пътя… Дали сблъсъкът с тойотата и невъздържаното му поведение отговарят на това описание? Ами разбира се. Зрял мъж да изпадне в истерия заради някаква си вдлъбнатина. Хариет Крун. Открили са я. Сега в къщата й сигурно гъмжи от фотографи и криминалисти. Обследват всеки сантиметър, посипват със специални прахове, разнасят ги с четчици, обработват с химикали. Той се взема в ръце, слиза от колата и заключва. Върви с наведена глава и дълбоко напъхани в джобовете ръце.

Търговският център се състои от четири-пет магазина. Тъкмо преди да влезе в супермаркета, нещо привлича вниманието му. Игрален автомат с мигащи светлини. Чарло спира и го зяпва. Машинално търси монети в джобовете. При вида на блещукащата в различни цветове машина ръката му потреперва. Изпитва неистово привличане. Напипва монета от двайсет крони. Стисва я здраво. Не, казва си. Край. Вече приключих. Ала в ушите му прокънтява познатият звън от падането на монети, а той се чувства късметлия. Днес му е ден. Не! Обръща гръб на автомата и влиза в магазина. Тръгва между рафтовете. Крейзи, мисли си. Наистина първокласен екземпляр.