Ларш Кеплер
Пясъчния човек (85)

84

Сага се отпуска на леглото с гръб към камерата и внимателно отлепва силиконовото покритие на подслушвателното устройство. Без да помръдва видимо, го пъха в подгъва на панталоните си.

Изведнъж откъм вратата за дневната стая се чува жужене. Ключалката прищраква. Вратата се отключва. Сага сяда на леглото с разтуптяно от напрежение сърце.

Микрофонът трябва да бъде поставен на подходящо за целта място, при това веднага. Тя разполага с един-единствен шанс и не трябва да го проиграва! Защото, ако внезапно решат да я претърсят, моментално ще открият бръмбара.

Сага няма никаква представа нито как изглежда дневната стая, нито дали другите пациенти са там, нито дали има камери и надзиратели.

Възможно ли е дневната да се окаже капан, заложен й от Юрек Валтер?

Не, няма начин той да знае за мисията й.

Сага хвърля парченцата от силиконовото покритие в тоалетната и пуска водата. Отива до вратата, открехва я и чува ритмичните звуци и веселите гласове, носещи се от включения телевизор.

В този момент обаче се сеща за съвета на Юна и си налага да се върне назад и да седне отново на леглото.

„Никога не се издавай, че бързаш за нещо! — повтаря си наум. — Никога не прави каквото и да било, без да имаш основателна причина да го направиш!“

През процепа на открехнатата врата се чуват музиката от телевизора, монотонното бучене на кростренажора и нечии тежки стъпки.

От време на време се обажда мъж с рязък, стресиран глас, но никога не получава отговор.

И двамата други пациенти са в дневната.

Сага знае, че трябва да влезе там и да постави бръмбара.

Насочва се повторно към вратата и за миг застива до нея, като се опитва да овладее дишането си.

Удря я силна миризма на афтършейв.

Тя сграбчва бравата, поема си дълбоко дъх, забива очи в пода и отваря вратата. С прекрачването на прага ритмичното туптене се чува по-ясно. Сага не смее да вдигне глава и не знае дали я наблюдават, или не, но решава да им позволи да свикнат с вида й, преди да ги погледне.

Мъж с бинтована ръка седи на дивана пред телевизора. Другият крачи на пътеката. Той е извърнал глава, но тя е сигурна, че това е Юрек.

Мъжът на дивана се оригва и преглъща неколкократно. Трие потта от бузите си и нервно потропва с крак. Той е дебел, в средата на четирийсетте, с рядка коса, руси мустаци и очила.

— Обрахиим! — промърморва, втренчен в телевизора.

Внезапно сочи към екрана и се провиква:

— Ето го копелето! Ще го направя мой роб, ще го превърна в мой скелетен роб! Мамка му! Виж само тези устни… Ще го…

И млъква така внезапно, както е започнал, когато зърва Сага. Тя влиза навътре в стаята, спира в един от ъглите и се обръща към телевизора. Дават повторение на Европейското първенство по фигурно пързаляне в Шефилд. Звукът и картината са доста влошени от бронираното стъкло пред екрана. Макар да усеща, че мъжът на дивана я гледа, тя не му обръща внимание.

— Първо ще започна да го шибам с камшик — продължава той, без да отлепва очи от Сага. — Ще го накарам да вие от страх като курва… Мама му стара и…

Разкашля се, отпуска се назад, затваря очи и прави гримаса, като че ли чака преминаването на някаква болка, опипва врата си с ръка и се отпуска задъхано.

Юрек продължава да крачи по пътеката. Изглежда по-едър и по-силен, отколкото тя си го е представяла. До кростренажора е поставена изкуствена палма в саксия. Листата й се полюшват от движението на трениращия.

Сага се оглежда, за да прецени къде би могла да скрие микрофона. Добре е да бъде далече от телевизора — за минимизиране на фоновия шум. Облегалката на дивана би била идеално прикритие, но Юрек не й изглежда от хората, които биха седнали там, за да гледат телевизия.

Мъжът на дивана се опитва да стане и изглежда така, сякаш всеки момент ще повърне от това усилие. Слага ръка на устата си, преглъща няколко пъти и се отпуска обратно на мястото си.

— Започваш от краката — изрича по едно време. — Режеш всичко едно по едно, обелваш кожата… мускули, сухожилия… Иначе да си задържи краката, копелето, ама ще ходи по-тихо…