Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Криминален инспектор Юна Лина (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sandmannen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Ларш Кеплер

Заглавие: Пясъчния човек

Преводач: Антоанета Дончева-Стаматова

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман (не е указано)

Националност: шведска

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: 24.06.2019 г.

Отговорен редактор: Мария Чунчева

Редактор: Райчо Ангелов

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-619-164-299-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11463

История

  1. — Добавяне

46

Когато идва на себе си, Рейдар вижда надвесена над него много красива жена с индийски черти. Тя му обяснява, че е претърпял коронарен спазъм.

— А аз си мислех, че получавам инфаркт — промърморва той.

— Ние, разбира се, смятаме да ви пуснем рентген на коронарните артерии, както и…

— Да — въздъхва той и сяда в леглото.

— Трябва да си почивате — предупреждава жената.

— Открих, че… че моята… — опитва се да каже нещо той, но устните му се разтреперват толкова силно, че не успява да довърши изречението.

Тя докосва бузата му и се усмихва, като че ли има пред себе си нещастно дете.

— Трябва да видя сина си — изрича след малко той с вече по-стабилен глас.

— Нали сте наясно, че не трябва да напускате болницата, преди да сме проучили симптомите ви? — казва красивата жена. А после му връчва малко розово шишенце нитроглицерин за впръскване под езика при първите симптоми на връщане на болките в гърдите.

Рейдар се насочва обратно към Отделение 66, но преди да влезе в стаята на сина си, спира, обляга се на стената и се опитва да овладее емоциите си.

Когато отваря вратата, Юна става от стола и му го поднася да седне.

— Микаел, трябва да ми помогнеш да я открия! — изрича още със сядането Рейдар.

— Какво стана, тате? — пита синът му.

— Нищо особено — отговаря Рейдар, като се старае да се усмихва. — Докторите твърдят, че имало някакъв проблем с артериите ми, но аз не им вярвам. Както и да е. Сега това няма никакво значение. Най-важното е да намерим Фелисия!

— Тя беше убедена, че няма да ти пука за нея. Аз й казвах, че това не е вярно, но тя беше сигурна, че ще търсиш единствено мен!

Рейдар се вцепенява. Разбира много добре какво иска да каже Микаел, защото изобщо не е забравил какво се беше случило през онзи последен ден. Синът му поставя костеливата си ръка в неговата и очите им отново се срещат.

— Идвал си откъм Сьодертеле, както разбрах — започва пак Рейдар. — Оттам ли трябва да започна да търся? Там някъде ли трябва да е тя?

— Не знам — отговаря Микаел.

— Ама все нещо трябва да помниш, нали? — не се предава бащата.

— Не помня. Съжалявам — промърморва болният. — А и няма нищо за помнене.

Юна се е подпрял на долния край на леглото. Очите на Микаел са полуотворени. Ръката му стиска здраво ръката на баща му.

— Преди малко ми каза, че ти и Фелисия сте били заедно. На пода, в мрака — намесва се той.

— Да — прошепва младият мъж.

— Колко време прекарахте само двамата? Кога изчезнаха другите?

— Не знам — отговаря Микаел. — Не мога да преценя. Там времето не работи по обичайния начин.

— Тогава ни опиши стаята! — настоява инспекторът.

Микаел го поглежда с измъчено изражение, но все пак казва:

— Никога не съм виждал стаята. Освен в началото, когато бях малък… имаше една ярка светлина, която понякога включваха, и тогава можехме да се виждаме. Но не помня как изглеждаше стаята. Бях твърде уплашен.

— Какво помниш тогава?

— Тъмнината. Нямаше почти нищо друго освен тъмнина.

— Но трябва да е имало под, нали така?

— Да — прошепва Микаел.

— Хайде, разкажи ни — подканва го внимателно баща му.

Микаел извръща поглед от двамата мъже. Втренчва се невиждащо някъде пред себе си и започва да разказва за стаята, в която е прекарал близо тринайсет години от живота си.

— Подът… Беше твърд и студен. Около пет метра в едната страна, три метра в другата. И стените бяха от чист бетон. При удар не кънтяха.