Метаданни
Данни
- Серия
- Криминален инспектор Юна Лина (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sandmannen, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Антоанета Дончева-Стаматова, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ларш Кеплер
Заглавие: Пясъчния човек
Преводач: Антоанета Дончева-Стаматова
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Enthusiast
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман (не е указано)
Националност: шведска
Печатница: Алианс Принт
Излязла от печат: 24.06.2019 г.
Отговорен редактор: Мария Чунчева
Редактор: Райчо Ангелов
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 978-619-164-299-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11463
История
- — Добавяне
46
Когато идва на себе си, Рейдар вижда надвесена над него много красива жена с индийски черти. Тя му обяснява, че е претърпял коронарен спазъм.
— А аз си мислех, че получавам инфаркт — промърморва той.
— Ние, разбира се, смятаме да ви пуснем рентген на коронарните артерии, както и…
— Да — въздъхва той и сяда в леглото.
— Трябва да си почивате — предупреждава жената.
— Открих, че… че моята… — опитва се да каже нещо той, но устните му се разтреперват толкова силно, че не успява да довърши изречението.
Тя докосва бузата му и се усмихва, като че ли има пред себе си нещастно дете.
— Трябва да видя сина си — изрича след малко той с вече по-стабилен глас.
— Нали сте наясно, че не трябва да напускате болницата, преди да сме проучили симптомите ви? — казва красивата жена. А после му връчва малко розово шишенце нитроглицерин за впръскване под езика при първите симптоми на връщане на болките в гърдите.
Рейдар се насочва обратно към Отделение 66, но преди да влезе в стаята на сина си, спира, обляга се на стената и се опитва да овладее емоциите си.
Когато отваря вратата, Юна става от стола и му го поднася да седне.
— Микаел, трябва да ми помогнеш да я открия! — изрича още със сядането Рейдар.
— Какво стана, тате? — пита синът му.
— Нищо особено — отговаря Рейдар, като се старае да се усмихва. — Докторите твърдят, че имало някакъв проблем с артериите ми, но аз не им вярвам. Както и да е. Сега това няма никакво значение. Най-важното е да намерим Фелисия!
— Тя беше убедена, че няма да ти пука за нея. Аз й казвах, че това не е вярно, но тя беше сигурна, че ще търсиш единствено мен!
Рейдар се вцепенява. Разбира много добре какво иска да каже Микаел, защото изобщо не е забравил какво се беше случило през онзи последен ден. Синът му поставя костеливата си ръка в неговата и очите им отново се срещат.
— Идвал си откъм Сьодертеле, както разбрах — започва пак Рейдар. — Оттам ли трябва да започна да търся? Там някъде ли трябва да е тя?
— Не знам — отговаря Микаел.
— Ама все нещо трябва да помниш, нали? — не се предава бащата.
— Не помня. Съжалявам — промърморва болният. — А и няма нищо за помнене.
Юна се е подпрял на долния край на леглото. Очите на Микаел са полуотворени. Ръката му стиска здраво ръката на баща му.
— Преди малко ми каза, че ти и Фелисия сте били заедно. На пода, в мрака — намесва се той.
— Да — прошепва младият мъж.
— Колко време прекарахте само двамата? Кога изчезнаха другите?
— Не знам — отговаря Микаел. — Не мога да преценя. Там времето не работи по обичайния начин.
— Тогава ни опиши стаята! — настоява инспекторът.
Микаел го поглежда с измъчено изражение, но все пак казва:
— Никога не съм виждал стаята. Освен в началото, когато бях малък… имаше една ярка светлина, която понякога включваха, и тогава можехме да се виждаме. Но не помня как изглеждаше стаята. Бях твърде уплашен.
— Какво помниш тогава?
— Тъмнината. Нямаше почти нищо друго освен тъмнина.
— Но трябва да е имало под, нали така?
— Да — прошепва Микаел.
— Хайде, разкажи ни — подканва го внимателно баща му.
Микаел извръща поглед от двамата мъже. Втренчва се невиждащо някъде пред себе си и започва да разказва за стаята, в която е прекарал близо тринайсет години от живота си.
— Подът… Беше твърд и студен. Около пет метра в едната страна, три метра в другата. И стените бяха от чист бетон. При удар не кънтяха.