Ларш Кеплер
Пясъчния човек (44)

43

Дишането на Микаел се ускорява. Върти неспокойно глава. Устните му помръдват. Накрая отваря очи и се вторачва в Юна с изражението на преследван от призраци човек.

— Трябва да ми помогнете! Не мога да продължавам да лежа тук! — започва да нарежда. — Не издържам повече, не издържам повече! Сестра ми ме чака! Усещам я! Усещам как…

Рейдар се втурва към леглото, грабва ръката на сина си и я опира в бузата си.

— Микаел, разбирам те… — прошепва и тежко преглъща.

— Тате…

— Да, знам, Микаел. И аз постоянно мисля за нея!

— Тате! — провиква се с болка в гласа болният. — Не мога, не мога… Аз…

— Успокой се, моля те! — промърморва Рейдар.

— Тя е жива! Фелисия е жива! — крещи Микаел. — Не мога да лежа тук! Трябва да…

Прекъсва го силна, раздираща кашлица. Рейдар повдига главата му и я задържа, опитвайки се да облекчи дишането му. Продължава да нарежда успокоителни думи, но в очите на Микаел се чете неподправена паника. Накрая се отпуска назад във възглавницата си и по бузите му рукват сълзи.

— Какво искаше да кажеш за Фелисия? — пита тихо баща му.

— Не искам! Не мога просто да лежа тук и…

— Микаел! — прекъсва го Рейдар. — Налага се да бъдеш по-ясен, момчето ми!

— Не издържам повече…

— Каза, че Фелисия е жива — продължава предпазливо бащата. — Защо го каза?

— Оставих я. Оставих я там — ридае Микаел. — Избягах и я оставих там!

— Да не би да твърдиш, че Фелисия е още жива? — пита Рейдар за трети път.

— Да, тате — промърморва Микаел.

— Боже Господи! — простенва бащата и започва да гали главата на сина си. — Боже Господи!

Нов пристъп на кашлица, още по-яростен отпреди. Тръбичката се напълва с кървав облак. Микаел се опитва да си поеме дъх, пак започва да кашля и накрая се отпуска безсилно назад.

— През цялото време бяхме заедно, тате. В мрака, на пода. Но аз я оставих — простенва той.

И после млъква, като че ли тези думи са изцедили и последната му капчица сила. Погледът му е неразгадаем.

— Трябва да ни кажеш… — започва Рейдар, млъква, после си поема дълбоко дъх и продължава: — Микаел, знаеш, че трябва да ни кажеш къде е тя, за да отидем да я намерим!

— Тя е още там! Фелисия е още там — прошепва Микаел. — Още там е. Усещам я. Уплашена е.

— Микаел! — настоява Рейдар.

— Уплашена е, защото е съвсем сама. Нощем винаги се буди с плач и млъква само тогава, когато се увери, че съм до нея.

Рейдар усеща някакво странно стягане в гърдите. Под мишниците му избиват огромни петна пот.