Ларш Кеплер
Пясъчния човек (152)

151

Линейката пристига и сините й светлини проблясват по белия сняг. Юна я посреща, придружава носилката на колелца покрай старата къща и докато обяснява ситуацията на парамедиците, продължава да държи на прицел вратата на барака номер 4.

— Побързайте! — подканя ги той. — Момичето има много висока температура и е в безсъзнание!

Двама парамедици вдигат внимателно Фелисия от снега. Косата й виси на черни потни къдрици покрай невероятно бялото й чело.

Юна тръгва към отворената врата с насочено напред оръжие. Тъкмо се кани да влезе вътре, когато неволно извръща очи към сините светлини на линейката, играещи върху останките от последната къща. Забелязва пресни следи в снега. Те се отдалечават от бараките и се губят в тъмнината.

Юна хуква към тях, осъзнал, че сигурно има друг изход. Подземният бункер очевидно е свързвал двете къщи.

Следва пътеката от отпечатъци, бягайки през туфи трева и храсталаци. Когато завива край един стар резервоар за гориво, зърва пред себе си слаба накуцваща фигура, вървяща по ръба на дълбоката яма.

Юна се прокрадва тихомълком след нея.

Фигурата се подпира на патерица. Човекът очевидно знае, че е преследван, затова се опитва да върви колкото е възможно по-бързо по ръба на стръмната пропаст.

В далечината се чуват сирени.

Юна хуква през дълбокия сняг.

„Ще го хвана! — мисли си той. — Ще го арестувам и ще го влача чак до полицейските коли.“

Наближават една доста по-светла част на каменната кариера с голяма фабрика за производство на бетон. Дъното на кратера е осветено от самотен прожектор.

Фигурата спира, обръща се и поглежда към Юна. Устата на мъжа е отворена, дишането му — тежко. Застанал е точно на ръба на пропастта.

Юна се приближава с дуло, насочено към земята.

Лицето на Пясъчния човек е същото като на Юрек, само че доста по-изпито.

Далече зад тях се чуват полицейските коли, пристигащи край работническите къщички.

— С теб всичко се обърка, Юна Лина — изрича Пясъчния човек. — Моят брат ми заръча да взема Сума и Луми, но те умряха, преди да имам този шанс. Понякога съдбата си знае работата.

Лъчите от силните полицейски фенери започват да обхождат бараките.

— Писах на брат ми и го попитах какво да правя с теб, но така и не разбрах дали той иска да ти отнема нещо друго — продължава тънката фигура.

Пистолетът натежава в уморената ръка на Юна и той поглежда в бледите очи на Пясъчния човек.

— Мислех си, че след катастрофата на семейството ти ще се обесиш, но ето че ти си още жив — поклаща глава човекът с патерицата. — Чаках ли, чаках, но ти продължи да живееш!

Млъква, а после най-неочаквано се усмихва, вдига очи към инспектора и възкликва:

— Жив си, защото жена ти и дъщеря ти всъщност не са мъртви!

Юна Лина вдига пистолета, насочва дулото към сърцето на Пясъчния човек и стреля три пъти. Куршумите минават директно през костеливото му тяло. От изходните рани между плешките му бликва кръв. Изстрелите отекват из цялата кариера.

Близнакът на Юрек пада назад. Патерицата му остава там където е — забита в снега.

Още преди да докосне земята, Пясъчния човек е издъхнал. Измършавялото му тяло се претъркулва надолу по склона и спира едва тогава, когато на пътя му се озовава стара изхвърлена печка.