Ларш Кеплер
Пясъчния човек (34)

33

Микаел Колер-Фрост измънква почти беззвучно нещо, облизва устни, поглежда въпросително към Юна с огромните си очи и прошепва:

— Не знам. Трудно ми е да мисля. А и няма какво да си спомням. Всичко е просто мрак. Обърквам се. Не мога да различа кое беше преди и как беше в началото. Не мога да мисля! Твърде много пясък има и не мога да се събудя! — Отпуска назад глава и пак затваря очи.

— Каза нещо за началото. За това как е било — изрича Юна. — Можеш ли да се опиташ да…

— Не ме докосвай! — прекъсва го младият мъж. — Не искам да ме докосваш!

— Изобщо не възнамерявах да го правя.

— Не искам… Не искам да…

Подбелва очи и главата му се изкривява под странен ъгъл. После пак затваря очи и целият потреперва.

— Тук няма никаква опасност за теб — прошепва Юна. — Вече си в безопасност!

След известно време тялото на Микаел най-сетне се успокоява. Той се покашля и отваря очи.

— Можеш ли да ми кажеш каквото помниш за онова, което е било в началото? — повтаря с нежен глас Юна.

— Когато бях малък, бяхме скупчени заедно на пода — изрича почти беззвучно болният.

— Значи в началото сте били няколко човека, така ли? — пита Юна и по гърба му пролазват студени тръпки.

— Всички бяха уплашени. Аз плачех за мама и татко, а на пода имаше още една голяма жена и един старец. Двамата седяха на пода зад канапето. Тя се опитваше да ме успокои, но… но аз я чувах как постоянно плаче.

— Какво ти казваше тя? — попита Юна.

— Не помня. Нищо не помня. Може би всичко това е било сън…

— Някакви имена помниш ли?

Микаел отново започва да кашля и поклаща глава.

— Всички просто плачеха и пищяха, а жената с окото непрекъснато питаше за две момчета — изрича накрая с поглед, пренесен в миналото.

— Помниш ли някакви имена?

— Какво?

— Помниш ли имената на…

— Не искам! Не искам да…

— Виж, не искам да те разстройвам, но… — не довършва инспекторът.

— Всички изчезнаха. Всички просто изчезнаха — казва Микаел и гласът му изведнъж става по-силен. — Всички изчезнаха…

Изведнъж рязко заглъхва и оттам нататък следва само неразбираемо ломотене.

Юна повтаря, че всичко ще бъде наред. Микаел го поглежда право в очите, но тялото му се тресе толкова силно, че не е в състояние да каже каквото и да било.

— Тук си в безопасност — продължава гостът. — Аз съм полицейски служител и ще сторя всичко по силите си оттук нататък да не ти се случва нищо лошо!

В този момент в стаята влиза доктор Гудуин, следвана от една сестра. Двете се приближават до пациента и внимателно връщат тръбичката с кислород в носа му. Сестрата вкарва със спринцовка успокоителното през системата, докато нежно обяснява на болния какво прави.

— Сега той има нужда от почивка — обяснява лекарката на криминалния инспектор.

— Но аз трябва да знам какво е видял!

— Толкова ли е спешно? — поглежда го въпросително тя и накланя леко глава.

— Не — признава сконфузено Юна. — Всъщност не толкова.

— В такъв случай елате утре — казва доктор Гудуин. — Защото смятам, че…

Мобилният й телефон звъни и я прекъсва. Тя провежда кратък разговор и излиза бързо от стаята. Юна остава все така до леглото на болния, заслушан в стъпките на лекарката по коридора отвън.

— Микаел — решава все пак да опита за последно, — какво искаше да кажеш с това „жената с окото“? Какво означава това?

— Беше като… беше като голяма черна сълза.

— Кое, зеницата й ли? — втрещява се Юна.

— Да — прошепва Микаел.

Юна се втренчва в младия мъж, лежащ в болничното легло. Усеща как слепоочията му започват да пулсират и как гласът му придобива метален тембър, когато изрича:

— Случайно да се е казвала Ребека?