Ларш Кеплер
Пясъчния човек (117)

116

Андерш се вторачва в мъжа, застанал на прага му, и за един кратък миг се изпълва със страх. Отваря вратата и го кани в дома си, но докато го пита дали би желал чашка кафе, през главата му минават всевъзможни причини за посещение на полицията.

Петра се е свързала с някой център за защита от домашно насилие и е проговорила? Роланд Бролин е изфабрикувал някакво скалъпено обвинение срещу него? Някой в болницата най-сетне е разбрал, че той изобщо не е квалифициран за работата, която са му поверили да върши?

Високият инспектор се представя като Юна Лина и отказва кафето. Влиза направо в дневната и се отпуска на един от фотьойлите. Оглежда Андерш приятелски, но критично — по начин, който го кара да се чувства гост в собствения си дом.

— В момента замествате Сусан Йелм в строго охраняваното отделение по съдебна психиатрия към Льовенстрьомската болница — изрича накрая, но това звучи по-скоро като констатация, а не като въпрос.

— Точно така — кимва Андерш.

— Какво мислите за Юрек Валтер?

Аха, значи цялата тази работа била за Юрек Валтер!

Андерш се успокоява и отговаря надменно:

— Нямам право да обсъждам пациентите си с външни лица!

— Говорили ли сте с него? — продължава да го разпитва мъжът, като го гледа изпитателно.

— В строго охраняваното психиатрично отделение не се практикува терапия с разговори — отговаря Андерш и прокарва ръка през късата си коса. — Но пациентите, разбира се, говорят.

Юна Лина се привежда напред.

— Нали сте наясно, че Върховният съд приложи допълнителни ограничения за Юрек Валтер, защото го прецени като крайно опасен?

— Разбира се — отвръща Андерш. — В крайна сметка всичко е въпрос на тълкуване. Моя отговорност като лекар е да балансирам между ограниченията и лечението.

Инспекторът кимва.

— Значи ви е помолил да пуснете негово писмо.

За момент Андерш губи самообладание. Но бързо идва на себе си, като си напомня, че той е човекът с властта в отделението, човекът, който взема решенията във връзка с пациентите.

— Да — отговаря наперено. — Наистина пуснах едно негово писмо. Прецених, че това е подходящ начин за изграждане на доверие помежду ни.

— Прочетохте ли писмото, преди да го изпратите?

— Да, естествено. И той беше наясно, че ще го прочета. Не беше нищо особено.

Зениците на инспектора се разширяват и сивите му очи потъмняват.

— Какво по-точно се казваше в него? — пита.

Андерш не е много сигурен дали Петра е влязла в дневната, но има усещането, че тя стои зад него и ги наблюдава.

— Не си спомням много добре — отговаря и за негов срам усеща, че се изчервява. — Беше официално писмо до някаква юридическа фирма. Нещо, което според мен е изконно човешко право на всеки.

— Аха! — подхвърля инспекторът, без да сваля очи от него.

— Юрек Валтер искаше да бъде посетен от адвокат, който да му изясни възможностите за преразглеждане на делото му. В общи линии беше това. А, да. Пишеше още и че ако се стигне до преразглеждане, би желал да бъде представляван от частен защитник.

В дневната настъпва гробно мълчание.

Пръв го нарушава инспекторът.

— На какъв адрес беше изпратено това писмо?

— Юридическа фирма „Розенхане“. Някаква пощенска кутия в Тенста.

— Ще бъдете ли в състояние да възпроизведете точните думи и изрази?

— Надали. Прочетох го само веднъж. Както вече казах, звучеше формално и учтиво, въпреки че имаше доста правописни грешки.

— Правописни грешки ли?

— По-скоро грешки от дислексия — пояснява Андерш.

— Обсъдихте ли това писмо с главния лекар Бролин?

— Не — отговаря Андерш. — От къде на къде?!