Ларш Кеплер
Пясъчния човек (8)

7

Обгърнат от непрогледен мрак, Микаел усеща как Пясъчния човек издухва своя кошмарен прах в стаята. Той отдавна се е научил, че няма никакъв смисъл да задържа дъха си — реши ли Пясъчния човек да приспи децата, никое не може да му се измъкне.

Микаел е напълно наясно, че съвсем скоро клепките му ще натежат — толкова, че няма да може да държи очите си отворени. Знае, че е най-добре да легне на дюшека и да се слее с мрака наоколо.

Някога мама разказваше и за дъщерята на Пясъчния човек — механичното момиче Олимпия. Тя се промъквала в стаите на децата, след като заспят, и придърпвала завивките над раменете им, за да не настинат.

Микаел се отпуска на стената. Браздите в бетона се впиват в гърба му. Ситният пясък нахлува като мъгла. Все по-трудно му е да диша.

Закашля се. Облизва пресъхналите си и вече безчувствени устни. Клепките му все повече натежават.

Сега цялото семейство се люлее на хамака. Светлината на лятото струи през листата на люляковата беседка. Ръждясалите болтове проскърцват.

Микаел се усмихва широко.

Люлеят се все по-високо и по-високо. Мама се опитва да ги задържи, но татко все ги засилва. Удрят се в масичката пред тях и чашите с ягодов сок звънват.

Хамакът се залюлява назад и татко се разсмива, и вдига високо ръце, сякаш се намира във влакче на ужасите.

Главата на Микаел клюмва. Той отваря рязко очи в мрака, свлича се настрани и отпуска глава о студената стена. Обърнал се е към дюшека с намерението да легне, преди сънят окончателно да го е победил, когато коленете му внезапно поддават.

Пада и се удря в пода. Ръката му остава заклещена под него и болката в китката и рамото му става непоносима.

Претъркулва се тежко по корем и се опитва да пропълзи към дюшека, но не са му останали никакви сили. Лежи и едва си поема дъх, отпуснал буза върху бетонния под. Опитва се да каже нещо, но и глас не му е останал.

Докато потъва в забрава, той чува как Пясъчния човек пристъпва тихо в стаята и с прашните си крака пропълзява по стените чак до тавана. После спира и протяга ръце надолу, опитвайки се да хване Микаел с порцелановите връхчета на пръстите си. И го захвърля в селенията на тъмнината.

Събужда се с пресъхнали устни. Главата му се пръска от болка. Клепките му са слепнали от сън. Разтърква очи и пак ги затваря, но някаква частичка от съзнанието му регистрира промяната.

Има нещо различно.

Адреналинът нахлува в тялото му като прилив на горещ въздух.

Вече е напълно буден.

Микаел присяда в тъмнината и акустиката наоколо му подсказва, че се намира в друга стая, по-голяма от предишната.

Това не е неговата капсула.

И той е съвсем сам.

Пропълзява предпазливо по пода и стига до стена. В ума му е истински хаос. Няма никакъв спомен кога за последно е мислил за бягство.

Тялото му е все още отпуснато от дългия сън. Изправя се бавно на треперещите си крака и с плъзгане на ръката проследява стената до ъгъла. Продължава покрай другата стена, докато не напипва нещо метално. Като докосва с пръсти ръбовете, той се уверява, че това е врата. Не след дълго намира и бравата.

Ръцете му треперят.

Бавно и много внимателно натиска бравата. Толкова е сигурен, че вратата няма да поддаде, че едва не пада назад, когато тя всъщност се отваря.

Прави крачка напред и се озовава в толкова ярко помещение, че е принуден да затвори очи.

Всичко е като сън.

„Нека просто изляза!“ — мисли си той.

Главата му пулсира от болка.

Примижава и установява, че се намира в някакъв коридор. Краката едва го държат, но той продължава напред. Сърцето му бие толкова силно, че едва успява да си поеме дъх.

Старае се да бъде безшумен, но тихичко все така скимти от страх.

Пясъчния човек скоро ще се завърне — той никога не забравя своите деца.

Микаел не може да отвори напълно очите си, но крета към смътния блясък пред него.

Може би това е капан. Може би го подмамват като насекомо към ярката светлина.

Ала той продължава да върви напред, подпирайки се с ръка на стената.

Спъва се в някакви рула с изолационен материал, губи равновесие и се люшва към отсрещната стена, но все пак успява да остане на крака.

Спира и се изкашля колкото му е възможно по-тихо.

Светлината пред него струи от стъклото в някаква врата.

Той прави крачка към нея и натиска бравата, но вратата се оказва заключена.

Не, не, нееее…

Микаел дръпва бравата, бута силно вратата и после пак. Идва му да се свлече на пода от отчаяние. В този момент зад него се чуват тихи стъпки, но той не смее да се обърне.