Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (54)

Петдесет и трета глава

Вкъщи в Базел Ида обмисли внимателно положението. Реши да продължи да представлява баща си и да се отнася с вежлива предпазливост към Вава.

Вава отговаряше за кореспонденцията, пристигаща в „Ле Колин“. Пишеше отговори на молби, доскоро отправяни към Ида, без да й мигне окото, че си присвоява ролята й.

— Пазя личното пространство на съпруга си — заяви тя на Ида Бурде. — Не позволявам да го безпокоят. Получава писма от лешояди, готови да оглозгат таланта му. Евреи от Русия и Израел просят пари. Получи ли се писмо от Русия или Израел, просто го хвърлям неотворено.

Ида Бурде се стъписа. Почуди се дали е познавала истинското лице на Вава. Жената, наричаща се високомерно мадам Шагал, не приличаше никак на скромната лондонска шапкарка, представяща се за жертва в изгнание.

Семейство Бурде престанаха да посещават „Ле Колин“. Отсъствието им не се забеляза. Приятелите на Вава, брат й Михаил и познайниците му се разхождаха из градината, излагаха се по терасата, хранеха се на трапезата на Марк и хвалеха новите му картини. Ласкателствата го очароваха. Той им предлагаше подбрани вина и с широка усмивка приемаше наздравиците, славословещи таланта и щедростта му.

Той рисуваше с нови сили и плам. Вдъхновен от средиземноморските пейзажи, улавяше треперливата светлина, яркото плодородие на земята, изпъстрена с цветя. Трескаво пълнеше палитрата и с пищни багри рисуваше лъчезарни букети в изящни вази, прииждащи вълни, влюбени под цветни балдахини.

В Швейцария Ида отговаряше на въпроси от приятелите му в Израел и Русия. Питаха защо не получават отговор от него. Тревожеха се. Да не би да е болен? Тя ги уверяваше, че баща й е здрав. Не им обясняваше, че вече не използва името Мойше, защото съпругата му никак не го харесва. Нямало нищо общо с Марк Шагал, известния по цял свят френски художник.

— Живеем в Париж. Искаш ли колекционерите да наричат баща ти Мойше Сигел? — попита тя Ида. — Знаеш, че изписано на иврит, името Шагал може да се прочете и Сигел. Мойше Сигел. Чудесно име за художник.

— За художника се съди по творбите, не по името. Хаим не е френско име, но не пречи на колекционера господин Барне от Филаделфия, нито на Музея за съвременно изкуство в Ню Йорк да купува картините на горкия Хаим Сутин — възрази сухо Ида.

Вава не й отговори. Не я интересуваше Хаим Сутин, умрял през войната. Не я интересуваха шепата художници от Парижката школа. Интересуваше я Марк Шагал, нейният съпруг. Пазеше времето, щадеше чувствата му. Изхвърляше списанията и писмата от Израел.

— Лошите новини оттам го притесняват. Не знам защо, след като се случват толкова далеч. Той живее във Ванс, не в Йерусалим — сподели тя с Ида.

Отказа предложението на престижно издателство Марк да илюстрира подготвяна за печат агада.

„Съпругът ми не иска да се слави като еврейски художник — написа тя. — Предпочита универсални библейски теми като стенописа в църквата в Плато дʼАси^[1].“

Не бе необходимо да разкрива колко често посещаваше въпросната църква, с брат си или сама, със забулено лице и бяла забрадка.

Ида разбра за отхвърленото предложение и се разгневи.

— Агадата щеше да е отлично поле за изява на татко и щеше да се продава добре. Трябваше да се посъветваш с мен — каза тя на Вава.

— Защо? Разбирам стремежите на съпруга си. Отговарям за благополучието му и се грижа нищо да не пречи на работата, най-важна за него — отвърна пренебрежително Вава.

— Знам всичко за работата му. Посветила съм живота си на нея — отбеляза студено Ида.

Разбираше отлично колко е натоварен Марк, как запълва всеки час с най-различни проекти. Рисуваше витражи и изработваше керамични фигури. Рисуваше върху платове, улавяйки магически светлината и цветовете в диплите им. Картините обаче винаги бяха на първо място. Бе завършил „Червените покриви“ — платно за руското му минало и френското му настояще, събрало Витебск и „Нотр Дам“.

Ида сновеше между европейските градове, за да организира изложби и да представя творбите му. Голяма изложба в Париж я принуди да се откъсне задълго от семейството си.

— Трябва да помогна на дядо ви — обясни тя на недоволните си деца.

Изпращаше им скъпи подаръци — красиви кукли за Белла и Мерет, електрическо влакче за Пит. Сърцето й се свиваше обаче, защото знаеше, че подаръците не могат да я заместят. Обаждаше се на децата си всяка вечер.

— Скоро ли ще си дойдеш, мамо?

Гласчетата на момичетата звучаха жално, гласът на Пит — ядосано. Доводите за дълга й към дядо им не го успокояваха.

— Повече ли го обичаш от нас? — попита веднъж той и затвори, преди тя да успее да отговори.

Всъщност и бездруго нямаше убедителен отговор.

Парижката изложба приключи и Ида се върна в Швейцария, наясно, че престоят й вкъщи ще бъде кратък. Наближаваше ретроспективната изложба в Англия и тя щеше да присъства на откриването в Лондон. Нямаше избор; договорът я задължаваше.

— После ще се съсредоточа върху децата — каза на Франц.

— Внимавай! Не давай обещания, ако не можеш да ги спазиш — предупреди я той.

Ида разбираше негодуванието му от всеотдайността й към работата на Марк.

В деня на отпътуването за Лондон, когато вече бе облечена и готова да тръгне, доведоха Пит от забавачката. Бил болен, обясни й медицинската сестра. Лицето му аленееше, телцето му се тресеше неудържимо. Ида му премери температурата — оказа се опасно висока. Обади се на лекаря и той я посъветва да му слага студени компреси, да му даде половин аспирин и да му осигури почивка.

Ида го зави в леглото в гардеробната си и той се втренчи с блуждаещи очи в „Сватбения стол“.

— Защо никой не седи там, мамо? — попита я нервно. — Щом е стол за булка, защо нея я няма? Преди сватбата ли е умряла? За погребението й ли са цветята?

Думите му я разтърсиха дълбоко. Пит беше виждал неведнъж картината, знаеше заглавието, но за пръв път задаваше такъв въпрос. Синът й бе дете с развинтена, мрачна фантазия. Ангелът на смъртта често прелиташе из сънищата му; събуждаше се нощем с викове, че зли духове дебнат под леглото му. Тя винаги успяваше да го успокои, но тази представа, развихрена от треската, бе по-различна. Празният стол с бял покров наистина внушаваше страх. Не знаеше как да му отговори. Пит се изправи в леглото, подгизналото му от пот тяло се сгърчи, после се отпусна назад. Детето затвори очи и потъна в плашещо дълбок сън.

— Пит! — извика тя. — Пит!

Синът й не помръдна.

Ида се втурна до телефона и пак се обади на лекаря.

— Пит е в безсъзнание! Не се събужда — изкрещя в слушалката.

Докторът пристигна бързо. Прегледа момчето, без да си сваля палтото.

— Грип — констатира с въздишка. — Много деца боледуват в момента, мадам Майер.

— Не е опасно, нали? — Ида си погледна часовника и сложи длан върху парещото чело на сина си.

— За малките деца подобно заболяване е винаги опасно — отговори лекарят. — Не мисля обаче, че е смъртоносно. Все пак състоянието на детето трябва да се следи зорко. Да приема много течности, да пие редовно лекарства, да се обтрива с хладна кърпа за облекчаване на треската.

— Разбира се — кимна Ида. — Бавачката ни е изключително грижовна и способна.

— Няма ли да бъдете тук? — попита докторът с неодобрителен тон.

— Чакат ме в Лондон — отговори тя. — Имам делови ангажимент. Не мога да го отменя. Баща му ще се прибере вечерта. Икономката ни също е на разположение.

Не обясни, че на приема в галерия „Лестър“ са поканени кралски особи, а на другия ден ще даде интервю за „Би Би Си“. Журналист от „Таймс“ я бе помолил да я снимат за статия, озаглавена „Дъщерята и творбите на художника“. Не биваше да излага на риск репутацията на баща си, а и своята. Подобни доводи обаче не биха смилили строгия доктор. За него нямаше значение, че майката на малкия му тежко болен пациент е дъщеря на Марк Шагал.

— Препоръчвам да наемете медицинска сестра — рече той с леден тон. — Ще ви помогна.

— Благодаря.

Той сви рамене. Не му трябваше благодарността на модерно облечената жена с красива прическа, поставяща кариерата над грижите за детето. Докторът захлопна черната си чанта и излезе.

Медицинската сестра пристигна след по-малко от час.

— Мери Грейс — представи се тя.

Имаше сериозно лице, бяла касинка покриваше късо подстриганата й посребряла коса, униформата й блестеше от чистота. Момченцето, току-що събудило се от дълбокия сън, се изправи в леглото и се втренчи в майка си и сестра Грейс. Очите му се ококориха от страх, ръцете му се свиха в юмруци. Бледосинята му пижама бе потъмняла от пот, бузите му пламтяха от треската.

— Призрак. Тя е призрак. Паднала е от картината. Мамо, кажи й да се махне — проплака детето.

— Спокойно, Пит. Сестра Мери Грейс дойде, за да се грижи за теб. Ще ти помогне да оздравееш — обясни Ида; коленичи до него, погали го по косата и усети колко са мокри златистите кичури. — Искам да те видя здрав, когато се върна от Лондон.

Той се вкопчи в нея, притисна лице в пазвата й и сълзите му намокриха бялата й копринена блуза.

— Не си тръгвай, мамо. Не ме оставяй. Ще бъда послушен! Много послушен. Не си тръгвай!

Сърцето на Ида се сви. Сестра Грейс подреди лекарствата, доставени от аптеката, сложи кана с вода върху нощната масичка и спусна щорите. Движеше се безшумно с белите обувки с гумени подметки — компетентно призрачно присъствие.

— Детето ще оздравее, мадам — рече тихо тя. — Колата ви чака.

Ида пак погледна часовника. Не биваше да отлага повече. Щеше да изпусне самолета.

— Бъди смело момче — каза тя на Пит, но той се вкопчи още по-крепко в нея и пръстите му се сключиха около врата й.

— Мамо, мамо, мамо.

Плачът се превърна в стенания, в сърцераздирателна молба.

Тя разтвори внимателно пръстите му. Целуна нежно пламтящите му бузи и излезе бързо, затваряйки тихо вратата след себе си. Трябваше да даде наставления на икономката и на бавачката, да се обади на Франц в музея. Съпругът й не беше в кабинета си. Остави съобщение на секретарката му — синът им е болен, наела е медицинска сестра, всичко е организирано.

Ида се качи в колата с разтуптяно сърце. Погледна към прозореца. Сестра Грейс й помаха окуражително. Ида не се почувства окуражена. Внезапна болка сгърчи корема й и постихна чак в хотелската стая в Лондон.

Обади се веднага на Франц. Пит бил значително по-добре, увери я той. Температурата спаднала, сестра Грейс била изключително способна. Не пускала Мерет и Белла при брат им.

— Не биваше да ги оставям — отрони Ида.

Той се поколеба.

— Може би.

Сякаш тежък камък затисна сърцето й. Думите му бяха достатъчни, нямаше друго за казване. Тя остави слушалката и съблече наметката. Телефонът иззвъня. Марк се обаждаше от Ванс да й напомни да му купи четки със самуров косъм от „Сохо“. Вава имала нужда от билкови таблетки — продавали се в някакъв магазин за здравословни храни в Хемпстед.

— Много е болнава — обясни тревожно той.

— Ще се погрижа — увери го Ида и добави: — Притеснявам се за Пит. Имаше висока температура.

— Децата оздравяват бързо — рече баща й; болестта на Пит не го интересуваше. — Не забравяй витамините на Вава.

— Няма — обеща неохотно Ида; остави слушалката, разгневена от безразличието на Марк към сина й, от абсурдната му загриженост за Вава.

Облече се в синя кадифена рокля за приема в галерията, където щеше да посрещне кралски особи, дошли да покажат уважение към Марк Шагал. Окачи дрехите, с които бе пътувала, в гардероба и видя петната от сълзите на Пит върху копринената блуза. Притисна устни в тях, сякаш да вкуси тъгата на детето си.

Влезе в препълнената галерия с усмивка и с обичайната си грация. Вдигнала високо глава, долавяше възторжения шепот на гостите.

— Ида Шагал. Дъщерята на художника.

— Каква красавица!

Представиха я на принцесата и тя се поклони, питайки се кога да се обади вкъщи, дали Пит ще й прости, задето не е до него в изпитанието, и дали сдържаният гняв на Франц ще трае дълго.

Седмицата в Лондон мина бързо. Отзивите за изложбата бяха хвалебствени. Както винаги Ида бе авторитетно присъствие в галерията. Усмихваше се и даваше интервюта.

Редакторът на художествената рубрика в „Сънди Таймс“ спомена Пикасо, чиито творби бяха изложени в Париж, Хамбург и Мюнхен.

— В момента баща ви и Пикасо са най-известните живи художници в Европа. Съревновават ли се? — попита той.

— Марк Шагал и Пабло Пикасо отдавна са приятели. Живеят в съседство на Ривиерата и заедно се радват на успеха.

Ида придружи с усмивка дръзката лъжа. Двамата художници посещаваха изложбите си, четяха всички отзиви за другия, търсеха под лупа критики — че творбите на Шагал са кич, а на Пикасо — непроницаеми. Злорадството на Пикасо от предателството на Вирджиния не остана ненаказано; Марк не скри задоволството си, когато Франсоаз Жило изостави Пикасо. „Сънди Таймс“ щеше да мине без подобна информация.

Ида позираше за снимки, винаги застанала под „Червените покриви“, фотограф, специалист по цветни снимки, бе споменал, че медночервената й коса се откроява на плътния карминов фон.

Всяка вечер тя се обаждаше вкъщи. Пит оздравяваше. Момичетата не се бяха заразили. Франц не я винеше. Радваше се, че съпругата му жъне успех в Лондон. Баща й също бе доволен. Решиха Ида да се отбие във Ванс, преди да се върне в Швейцария. Марк трябваше да подписва договори, да попълва чекове.

През последната нощ в Лондон Пит й се обади по телефона.

— Много по-добре съм, мамо — съобщи ведро той. — Сестра Грейс всъщност се оказа мила жена. Тръгна си вече. Какво ни купи от Лондон?

Ида се засмя. Пит бе оздравял. Беше й простил. Бяха се разминали без сериозни поражения.

— Ще ви донеса куп подаръци — обеща тя.

Погледна към ъгъла на стаята, където бяха натрупани пъстри пакети от „Селфриджис“ и „Хародс“. Почуди се как ще успее да пренесе всички играчки и дрехи до Швейцария.

— Връщам се скоро — продължи тя. — Ще гостувам на дядо ти във Ванс за ден-два, после ще бъдем заедно.

— Ще ходиш във Франция, преди да си дойдеш у дома ли? — попита разочарован Пит.

— Налага се. Баща ти ще ти обясни. Няма да се бавя, само ден-два. После ще бъдем заедно месеци наред.

— Обещаваш ли? — тросна се синът й.

— Не бъди глупаво момче — упрекна го тя. Обещанията я плашеха. Според еврейската традиция дадената дума бе равносилна на обет. Нарушената — неспазен обет. „Чудно — помисли си Ида — как все още съм в плен на суеверията от детството.“ Пое си облекчено дъх обаче, когато чу сговорчивия глас на Пит:

— Добре, мамо. Ела скоро и не забравяй подаръците.

Франц взе слушалката.

— Внимавай, Ида — предупреди я той.

— Не се безпокой. Все пак отивам в дома на баща си.

— Не позволявай на Вава да те ядосва.

— Няма — увери го Ида, но вече усещаше познатата болка в корема, отключена от самото споменаване на името.

* * *

Късно следобед самолетът кацна в Ница. Беше изпратила телеграма на баща си кога ще пристигне, но той нито бе дошъл да я посрещне, нито беше изпратил шофьор. Ида пое с такси към Ванс. Остави прозореца отворен, за да се наслади на мекия морски бриз, облъхващ лицето й. Познатото ухание на рози и портокалови цветове нахлуваше в колата. Тя задряма и се събуди чак когато заизкачваха възвишението пред „Ле Колин“. Нетърпелива да види баща си и да му разкаже за успеха в Лондон, Ида изскочи от таксито и се втурна по стъпалата към терасата.

— Татко! — извика развълнувана.

Марк седеше срещу Вава до масичка от ковано желязо. Обърна се към дъщеря си, сякаш учуден от появата й.

Ида се взря в тях, стъписана от облеклото им. Марк носеше елегантно сако от синьо кадифе и шалче с индийски десен; Вава изглеждаше безупречно в бяла копринена рокля, наметната с белия дантелен шал — подаръка от Ида, приет с думите „не съвсем в мой стил“. Черната й коса бе прибрана в кок, украсен с бели цветчета. Двамата пиеха шампанско в чашите от кехлибарено стъкло, които Белла бе открила на вехтошарския пазар в Париж. Марк пиеше рядко; откакто бе заболял, никога не близваше алкохол следобед. Вава, от своя страна, беше твърде пестелива да се глези с шампанско.

Ида се поколеба, после пристъпи към баща си и го разцелува.

— Забрави ли, че ще дойда днес? — попита тя.

— Но аз не знаех!

— Изпратих телеграма от Лондон. — Ида се обърна към Вава.

— Често изпращат телеграмите на грешен адрес — измънка тя.

— Нима? — Ида повдигна иронично вежди; нямаше време за спорове. — Изглеждаш чудесно, Вава, като младоженка.

Бледото лице на Вава поруменя леко.

— Да. Младоженка — кимна тя.

Марк стана да плати на шофьора, който бе пренесъл багажа на Ида и мачкаше неловко шапката си в очакване на нови разпореждания.

— Иди в кухнята — каза му Ида.

— Разбира се, мадам.

Той се отдалечи бързо, нетърпелив да загърби триото на терасата.

— Умна дъщеря имаш, Марк — рече Вава. — Каза ми, че приличам на булка.

— Каквато си! — възкликна твърде гръмко Марк с пресилена радост. — Току-що се върнахме от кметството във Ванс. Дадохме брачен обет. Хайде, Ида, пий за нашето щастие!

Подаде й чаша шампанско с разтреперани пръсти.

Ида я взе и я остави върху масата.

— Брачен обет ли? Но вие сте женени от години. Не разбирам — наклони глава тя.

— Просто е. Преди няколко седмици се разведохме по съвет на адвокат — обясни Вава, подчертавайки всяка дума като учителка пред несхватливо дете. — Споразумението, подписано при предишния ни брак, не ми даваше достатъчна сигурност. Брат ми настоя, че ми е необходима по-стабилна защита пред закона. Имаше право, разбира се, и баща ти се съгласи. Подписахме ново споразумение, по-справедливо за мен. Днес се оженихме при тези условия. — Вава се усмихна. — Каква щастлива случайност, че дойде да празнуваш с нас.

Замаяна, Ида стисна ръкохватките на стола. Прехапа устни от страх да не изрече нещо, за което после ще се разкайва. Запрехвърля думите на Вава в ума си. Марк я наблюдаваше нервно. Най-сетне тя вдигна чашата и отпи глътка. Кехлибарът стопляше дланта й и тя си спомни колко горда беше от находката Белла. Купила чашите, защото на цвят били като косите на дъщеря й.

Ида въздъхна. Косата й вече нямаше оттенък на кехлибар като крехкото стъкло. Бе потъмняла и прошарена със сребристи нишки. Всичко се беше променило. Нежните съкровища на майка й сега принадлежаха на Вава. Къщата на Марк, избрана от Ида, бе затворена за нея; баща й дължеше преданост на съпругата, за която се бе оженил неведнъж, а два пъти. Виното остави кисел вкус върху езика й, ала тя отпи още една глътка.

— Законно ли е споразумението? — попита.

— Разбира се. — Вава се намести по-плътно до Марк и покри с длан треперещата му ръка.

Вава явно бе скрила телеграмата, за да се оженят, преди Ида да пристигне във Ванс. Била е наясно, че Ида ще възрази, и е предвиждала страха на Марк от реакцията на дъщеря му. Колко бърз и умен ход! Но пък целият живот на тази жена бе изисквал бързина и ум.

— Лицата, засегнати от промененото споразумение, е редно да бъдат уведомени — констатира Ида.

Така я бе успокоил Франц преди шест години в деня на първата сватба на Марк и Вава. Ида се тревожеше бракът на баща й да не я лиши от законното й наследство. Тогава той я бе уверил, че е защитена. Защитена. Със същата дума Вава беше обосновала новото споразумение. Нейната защита със сигурност накърняваше правата на Ида.

— Ако беше предварително информирана, щеше ли да оспориш волята на скъпия си баща? — попита Вава.

— Не би го направила, разбира се. Не и моята Ида. Пий за щастието ни, Идочка.

Ида долови умолителния му тон, зърна страха в очите му. Разбра, че Вава е заплашила да го напусне, ако не приеме условията й — абсурдния развод и още по-абсурдния нов брак.

Все пак Бродская бе използвала същата заплаха едва три месеца след запознанството им. След години, осигурила му спокоен живот под крилото си, не би се усъмнила, че ще приеме ултиматума й. Ида разбираше инстинкта му за оцеляване. Беше си казал, че дъщеря му е силна, ще прости. Той обаче нямаше да преживее раздялата с Вава.

Тя се взря в него. Лицето му помръкна. Той развърза шалчето и го смачка нервно. Не смееше да я погледне. Ида вдигна отново чаша.

— За твоето щастие, татко! — рече тихо.

— И за щастието на Вава, разбира се — настоя той.

Тя не продума. Пи до дъно и остави празната чаша върху масата.

Обзета от внезапно желание да си тръгне, тя отвори куфарчето и извади договорите и чековете за подпис.

— Както виждаш, в Лондон пожънахме успех — обясни. — Беше изтощително, но си струваше.

Вава се пресегна към купчината документи. Отдели договорите и разгледа чековете.

— Изглеждаш изморена, Ида — отбеляза тъжно Марк.

— Правя го за теб, татко — отговори тя.

— И за себе си — добави Вава. — Но вече няма да се товариш с толкова работа. Ще й съобщиш ли какво решихме, Марк?

— Двамата с Вава преценихме, че не е необходимо да ме представляваш.

Изрече думите съвсем тихо. Ида се приведе, за да ги чуе. После не повярва, че е разбрала правилно.

— Да не те представлявам? — повтори тя.

Той кимна с болезнено изражение.

— Вече не искаш да водя преговори от твое име?

— Не е необходимо. Вава е изключително способна, знаеш. Ще въведе по-добра организация. — Гласът му пресекна, ръцете му пак се разтрепериха. — Да. По-добра.

Ида се втренчи смаяна в него. Нейният баща ли стоеше пред нея? Кога Марк Шагал се бе преобразил в уплашен старец, в синеока марионетка, повтаряща думите на кукловода? Всъщност Ида знаеше колко раздвоен е животът му. Творейки, Марк бе изпълнен със сили, с могъществото на неповторимия си талант. В ежедневието, дори във възгледите си, проявяваше слабост и уязвимост; крайно несигурен, той не би могъл да бъде сам; претворяваше символите на своя народ, ала не стъпваше в синагога. Баща, предал дъщеря си. Ида го съжаляваше. Съжаляваше и себе си. Била е сляпа. Сляпа и глупава.

Изправи се рязко и извика шофьора. Посочи му чантите.

— Сложи ги в колата. Ще ме закараш до Тулон.

— Но защо тръгваш? — Марк се вкопчи в ръцете й. — Остани. Ще вечеряме заедно. Ще празнуваме!

— Не мога да празнувам с теб, татко. Не днес. А може би никога.

— Идочка, Идочка — проплака той.

Тя обви с длани остарялото му елфическо лице и го целуна.

— Ще говорим скоро — обеща. — Скоро.

Не погледна към Вава. Седна бързо в колата, благодарна, че се отдалечава от „Ле Колин“, от къщата, която вече не й е дом.

Сълзите се отприщиха в Тулон. Тя се просна на леглото и ридания разтърсиха тялото й. Най-сетне бурята стихна. Обзе я неочаквано спокойствие, непонятна ведрост. Осъзна, че макар и разочарована и наскърбена, изпитва облекчение. Вече нямаше да се налага да изоставя разплаканите си деца, за да обслужва интересите на баща си. Щеше да заживее посвоему, да се върне към своя пренебрегван талант. Обади се на Франц, чу как децата се смеят край него. Обясни му кратко, че вече няма да представлява Марк.

— За добро е. Време беше — каза съпругът й.

„Време за какво“, помисли си тя. Сама трябваше да открие отговора.

— До скоро, скъпа моя — прошепна Франц.

— До скоро, скъпи — повтори тя.

През нощта никакви кошмари не нарушиха дълбокия й сън.