Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (17)

Шестнадесета глава

Пролетта свърши и лятната жега се стовари върху Горд, прогонвана от време на време от изкусителен и жестоко мимолетен полъх с мирис на море. Марк рисуваше по бельо, понякога вътре, друг път под гъстата сянка от широките листа на палмовото дърво. По тялото му блещукаха капчици пот и се смесваха с капките боя от четката му. Разказите за страданията на тълпите, побягнали от Париж, новините за концентрационни лагери и депортации нахлуваха в платната му. Той рисуваше с мъчително ожесточение, смесваше внимателно боите и с всички оттенъци на бялото, безцветието на невинността, създаде „Селската мадона“. Представяше Горд като Голгота, европейските евреи — като мъченици в серия от картини за мъките Господни. Във вихреното му въображение Франция ставаше Свещена земя, стъпкана от варвари. Париж бе Йерусалим, Хитлер — Пилат Понтийски, а евреите, като неговият сънародник Иисус, отново бяха жертви.

Притеснена да не би някой да го види как работи полугол навън, Белла умоляваше Марк да се облича прилично. Той махваше пренебрежително с ръка.

— Гости ли чакаме? Парижки художници ли ще посрещаме? — питаше саркастично. — Кой ще посети низвергнатия евреин в това примитивно селце? Ще рисувам гол, ако поискам.

Белла се отказваше от спора с въздишка. Всеки ден тя носеше любимите си пъстри дълги рокли от прозирна материя, но знаеше, че е безсмислено да го увещава. Белла лежеше часове наред в шезлонга под прозореца. Облъхваше я уханието на разцъфналите лимонови и портокалови дървета. Покрила очи с влажна кърпа, тя се рееше в меланхоличен унес, упоена от тъгата и отчаянието.

Всеки ден Ида отиваше в селцето. Изпращаше писма и се надяваше да получи вест от Мишел или дори отговор на настойчивите си молби за помощ. Отказваше да изгуби надежда. Всеки ден Ивет, пощенската служителка с изморени очи, поклащаше тъжно глава, а Ида кимваше и свиваше рамене.

— До утре — казваше тя.

— До утре — съгласяваше се Ивет.

Бяха съзаклятнички, Ида и тъничката французойка, чиито фини пръсти сортираха пощенски марки и телеграми. Двете съблюдаваха договор за взаимно окуражаване, убеждавайки себе си, че навярно след ден или два ще получат разведряващи сърцата им новини. Съпругът на Ивет също бе войник с неизвестно местонахождение като Мишел. Ида знаеше името му — Пиер. Снимката му в униформа стоеше върху плота до пощенското гише, както снимката на Мишел стоеше върху писалището на Ида. Лицата на отсъстващите съпрузи облъхваха младите им жени със спомени и надежда.

Ида се напрягаше да си спомни как звучи гласът на Мишел, уханието на тялото му, силата на страстта му. Изричаше името му, вгледана в снимката: „Мишел, Мишел, съпруже мой“. Представяше си как Ивет се обръща понякога към снимката на съпруга си и прошепва: „Пиер, съпруже мой“.

Ида винаги вървеше бавно към къщи, наслаждавайки се на спокойното селце и на усамотението си. Спираше в магазините и подбираше продукти за вечеря. Зеленчуците и плодовете, рибата и месото не се намираха лесно. Новината за поражението на френската армия бе подтикнала хората да се презапасяват с храна. Брашното, захарта и кафето бяха изчезнали от рафтовете на бакалницата, но Ида се усмихваше лъчезарно на зарзаватчията, пърхаше с мигли пред хлебаря, ласкаеше продавача на риба колко красива е дъщеричката му. Провървеше ли й, се прибираше с оклюмали зеленчуци, престояла багета и белезникаво филе от морски език. Нарисува портрет на фермер, обяснявайки му колко е привлекателен. Той й продаде яйца и довери каква слабост има към червенокосите жени. Тя му благодари и прошепна кокетно, че нейният съпруг споделя вкуса му.

„Оцеляване със съблазън“, помисли си горчиво тя, докато приготвяше вечерята.

Хранеха се в мълчание. Белла вече не готвеше. Сякаш не забелязваше храната, успяваше да преглътне няколко хапки само по настояване на Ида. Марк лакомо изпразваше чинията си, после обираше останалото в нейната. Всяка вечер питаше защо Ида не е успяла да набави поне нещичко за десерт.

— Старая се, татко — отвръщаше студено тя. — Но в Горд не се намира нищо сладко.

Раздразнението й прерастваше в ням гняв. Не възнамеряваше да му угажда. Той искаше прекалено много от нея.

След вечеря Марк се връщаше в ателието, а Ида и Белла оставаха в затъмнената стая и слушаха мрачните новини по радиото. Италия е сключила съюз с Германия. Бомбардират Лондон. Правителството във Виши работи срещу евреите. Петен променя закона за френското гражданство и анулира документите на всички натурализирани след 1927 година.

Безценните и трудно издействани паспорти на Шагалови вече не бяха валидни. Семейството фигурираше в групата на „нежеланите“.

— По-добре е, отколкото да ни нарочат за врагове — отбеляза сухо Ида.

Отвеждаха така наречените „чуждестранни врагове“ в затворнически лагери. Ида разбра, че известният писател Фойхтвангер е в „Камп де Мил“, бивша фабрика за тухли, понастоящем крепост, опасана с бодлива тел. Тя потрепери — „Камп де Мил“ се намираше само на километри от сънливия и кротък Горд, където все още беряха лимони и продаваха марки в добре поддържаната пощенска станция. Ежедневието на семейството й се струваше сюрреалистично. Думите „до утре“ на раздяла с Ивет звучаха почти като „никога“.

Всяка вечер Белла чакаше в салона, докато Марк се върне от ателието. Ида я оставяше в полумрака с оправданието, че е изморена. Целуваше тъжно майка си по изтънелите като хартия бледни бузи.

— Спокоен сън, Идочка — прошепваше й Белла.

Не спеше спокойно. Трескави видения отново я караха да се мята в леглото, да се събужда без дъх и обляна в пот. В пъкления тъмен свят Ида тичаше както винаги, но вече не бе дете, уловило ръцете на родителите си. Беше жена с чудовищен ръст и теглеше напред смалените си майка и баща, чиято мудна, мъчителна стъпка я възпираше. Продължаваше напред, затисната под тежестта на навитите платна на баща си и безформените вързопчета с майчините тъги. Понякога се опитваше да се втурне в бяг, ала товарът я дърпаше назад. Обземаше я страх от преследвачите, които приближаваха. Копитата на конете им отекваха все по-близо.

„Не ни оставяй, Идочка. Не ни изоставяй“ — молеха я родителите й в съня. Гласовете им бяха шушнещ ветрец, заглушен от грохота на внезапна буря. Сипваше се дъжд и мълния избухваше в небето. Оглушителен гърмеж прекъсваше съня. Ида винаги се събуждаше в този момент, облекчена, че нощта все пак е тиха и кресчендото на бурята не е реалност. Докосваше лицето си и разбираше, че капките дъжд са сълзите й, бягството е илюзия и тя лежи невредима в леглото, ухаещо на лавандула.

В една гореща юлска нощ Ида се събуди отново от познатата какофония на въображаемата буря. Лунна светлина обливаше стаята й. Краят на съня обаче бе променен. Чуваше се настойчиво тропане, желязо удряше в дърво. Тя отвори очи, за да се разбуди, да се отскубне от съня, но тропането не спря. Беше истинско. Някой чукаше на входната врата, непрекъснато, отчаяно.

Ида погледна часовника. Два сутринта. С разтуптяно сърце скочи от леглото. Беше чувала страховити истории как полицейски отряди на режима „Виши“, често придружени от войници на Гестапо, нахлуват нощем в домовете. Свирепите шайки издирваха „чуждестранните врагове“ и „нежеланите“, арестуваха ги, натъпкваха ги в камиони и ги откарваха в затворническия лагер.

— Евреи — шепнеха си хората от Горд. — Търсят евреи.

Добрите граждани си вдъхваха увереност, че нищо не ги застрашава. Само евреите и циганите бяха в опасност. Шушукаха за награди, предлагани срещу информация за чуждестранните пришълци.

Всички знаеха, че Шагалови са евреи. Горд беше бедно селце. Всеки би могъл да ги предаде за дузина яйца, торба картофи. И изглежда някой го бе направил.

Тропането продължи, вече по-силно. Разтреперана, Ида пристъпи към прозореца. Висок мъж в униформа с пагони, проблясващи в лунната светлина. Вдигнал ръка, налагаше с ботуша си тежката дъбова порта.

Ритна ожесточено веднъж, два пъти. Ида си представи Марк и Белла, спотаени в спалнята им, уплашени и разтреперани. Среса си бързо косата, облече пеньоар от ефирна материя, разкриваща гърдите й. Сложи си червило, парфюм, руж.

Отиде бързо до вратата, придаде си възмутено изражение и изрепетира наум презрителните думи, които да запрати по натрапника: „Как смеете да нарушавате съня на порядъчни хора? Имам възрастни, болнави родители. Вървете си веднага!“.

Или да се усмихне с кокетно объркване: „Сигурно сте сбъркали адреса. Но сигурно няма да откажете питие в тази гореща нощ?“. Ще запърха с мигли и ще си поиграе с фльонгата на пеньоара.

Опасността й вдъхна и сила, и спокойствие. Тя се окуражи мислено, отвори вратата и се взря в мрака. Високият мъж с изпито лице бе вдигнал свит юмрук. Замаяна и занемяла, Ида стоеше втренчена в него, неспособна да помръдне.

Той застина върху широкото каменно стъпало. Омачкана, мръсна униформа висеше върху изнемощяло тяло; баретата беше килната накриво; тясното му лице бледнееше от умора. Окаляна брезентова чанта лежеше в краката му. Сърцето й спря. Ръцете й затрепериха.

— Мишел — прошепна тя, уплашена, че ако надигне глас, той може да изчезне. — О, Мишел, ти ли си наистина?

Той разтвори широко ръце и Ида рухна в обятията му.

— Да, скъпа моя. Аз съм, Мишел.

Отрони думите едва-едва, но тя вдигна длан да докосне устните му, да проследи контура на лицето му, да погали неизбръснатата му брадичка, дребния белег в ъгълчето на устата му. Плътта под пръстите й я увери, че е истински. Тя остана в прегръдката му, притиснала ухо в гърдите му, за да чува ударите на сърцето. Той бе жив; Бог, в когото не вярваше, бе чул молитвите й.

Устните му докоснаха лицето й. Тя свали баретата му, прокара пръсти през косата му и го поведе към стаята си. Не продумаха. Не беше нужно да говорят. Облекчението им бе осезаемо, изтощението — дълбоко. Отпуснаха се в леглото и заспаха прегърнати. В съня на Ида не нахлуваха кошмари. Беше защитена, в безопасност.

* * *

На сутринта я събуди нежният натиск на дланта му върху главата й. Обърна се към него и той се усмихна. Заговориха тихо в сумрака на зазоряването — за всичко, случило се през дългите месеци на раздялата. Ида му разказа колко пъти са се местили — от фермата край Лоара в Сен-Дие, после в Авиньон и накрая в Горд. Чудно как ги бе открил.

— Родителите ми знаеха, че си била в Авиньон. Успяха да ми изпратят писмо и когато ме освободиха от армията, обиколих странноприемниците в града. Най-сетне стигнах до хотела, където са били родителите ти. Портиерът ми каза, че сте в Горд. Нямаше транспорт. Тръгнах пеш. Един шофьор на камион ме качи за няколко километра, после пътувах малко с млекар. Кратки почивки, дълго ходене.

Той разтърка босите си стъпала и Ида забеляза протритата кожа и огненочервените мехури по ходилата му.

— Къде са родителите ти? — попита тя.

— Добрали са се до Ница. Мислят, че там е по-безопасно, защото градът е окупиран от италианците. Има голяма разлика между италианците и германците.

— Нима? — Ида се усмихна хапливо.

Все пак Мусолини се бе съюзил с Хитлер. Италианската армия беше обсадила Южна Франция.

— Никой не е по-жесток от германците — отвърна горчиво Мишел.

Тя трепна, стъписана от суровия му тон. Със смекчен от скръбта глас той заразказва за своята кратка война. Бил се край Амиен на Сома, после в долината на Оаз^[1]. Германската атака била ожесточена. Необучените и зле въоръжени френски войници се сблъскали с многочислена, добре подготвена и безмилостна армия.

— Имах пушка, но едва смогвах да заредя пълнителя. В окопа бях с Франсоа, шестнайсетгодишно момче от ферма край Хавър. Не се беше бръснал, не беше се любил. Зовеше майка си, когато хвърляше гранатите. Понякога не се сещаше да изтегли щифта. „Мамо, мамо!“. Никога няма да забравя гласа му. Свършиха ни амунициите. Беше му останала една последна граната. Изправи се да я хвърли и вражески куршум го уцели. Франсоа падна назад, върху мен. Кръвта му течеше обилно, напои блузата ми. Докоснах китката му и усетих пулс, слаб, ала все пак искрица живот. Германският войник се претърколи в окопа и без да му мигне окото, простреля момчето в главата. Изскочи, размахал пистолет. Нацистите не вземаха пленници. Чувах как офицерите им крещят: „Стреляйте! Убивайте! Никакви пленници!“. Това и правеха. Кучи синове.

Мишел въздъхна и затвори очи.

— Но ти остана жив? — отрони удивена Ида.

— Да. Защото не помръднах и бях подгизнал от кръвта на Франсоа. Проклетият шваба ме помисли за мъртъв. И в онзи момент, докато лежах там, ми се прииска да бях.

Ала оцелял и някак си се докопал до базата, където му дали чиста униформа и шепа франкове и го освободили от служба. Нататък трябвало да се оправя сам. Победена Франция не се нуждаела от своите войници. Той скрил книжата за освобождаване от армията под долните си дрехи и тръгнал да търси съпругата си, своята Ида. Повтарял името й като мантра.

— И ето! Открих те! — възкликна победоносно Мишел и я прегърна крепко.

Някой почука. Предпазливо, тихо. Ида и Мишел застинаха в леглото. Вратата се отвори. Белла и Марк, приказни създания с широки крилати нощници, стояха на прага. Взираха се в дъщеря си и съпруга й.

— Мишел дойде снощи — рече Ида.

— Да. Чухме го — кимна Марк и протегна ръка.

Мишел се надигна и я пое.

— Шалом алейхем. — Марк произнесе традиционния еврейски поздрав.

— Алейхем шалом — отговори вежливо Мишел.

— Добре дошъл — прошепна му Белла.

После хвана съпруга си под ръка и двамата излязоха тихо, както бяха дошли.

Краткото посрещане не изненада Мишел. Знаеше защо не го попитаха къде се е сражавал и какво е видял. Не искаха да научат. Предпочитаха войната да остане абстракция. Реалността й бе непоносимо страшна.

Той въздъхна и се обърна към съпругата си, благодарен, че лежи до нея в странната къща с чудато разположение. Спомни си как в лунната нощ Ида се бе разтопила в обятията му. Стигаше му срещата, изпълнена с нежност и благодарност, с докосване и ласка. Нямаше значение, че беше непонятно лишена от страст.

— Защото сме изморени, толкова изморени — изрече гласно той и се почуди дали вярва на собствените си думи.

* * *

Двете двойки установиха скована рутина в споделения си живот в Горд, впримчени в семейната мрежа на любовта и разочарованието, всеки с отредената му роля.

Сутрин Марк се оттегляше в светлото ателие, обзаведено с широка маса, плетени столове, взети от градинската беседка, и тесен нар. През целия ден слънцето обливаше помещението и той излизаше оттам с неохота, дори за да се нахрани. Най-често ядеше сам; почти не поглеждаше към Ида, когато му оставяше подноса с храна върху масата, отрупана с четки, натопени в терпентин. Тя разчистваше купи с боя и ленено масло, внимателно завинтваше капачките на разкривените тубички. Художествените материали се намираха трудно и тя ги пазеше зорко, наясно, че са необходими за оцеляването на баща й колкото храната и водата.

Белла продължаваше да си пише мемоарите, запълвайки тетрадка след тетрадка със спомени за Витебск. Описваше вечерите на свещи през нощта на шабат, празничните приготовления, уханието на портокали, когато отбелязват сукот^[2], алените винени петна по бялата покривка на Пасха. Насън и наяве тя чуваше гласовете на родителите си, момчешките свади на братята си. От време на време отиваше в ателието и се хранеше с Марк. Двамата разговаряха тихо на идиш и пееха позабравени песни, понякога с Ида, никога с Мишел. Веднъж Марк се обърна към дъщеря си, докато тя разчистваше мръсните чинии и чаши от масата в ателието му.

— Не че не харесвам съпруга ти — рече той. — Просто не ми е интересен.

Ида замълча. Не му каза, че за Мишел важи обратното. Марк не му харесваше, но го интригуваше. Но пък кой не би проявил интерес към баща й, самовлюбения гений с вид на приказен елф, чието въображение се рее из простора, а вярата му в собствените сили и слава е непоклатима? Така или иначе тя боготвореше неизчерпаемия му еклектичен талант. Трябваха й години да осъзнае недостатъците му, да признае слабостите му. Обичаше го и сега, ала го виждаше със смущаваща яснота.

Когато бяха заедно, четиримата обсъждаха само войната. Новините никога не бяха добри. Британия се изправяше сама срещу нацистите. Германската военна машина напредваше постъпателно на континента и всяка фашистка победа застрашаваше все повече евреите в Европа. Слуховете за концентрационни лагери вече не бяха слухове. Бяха грозна реалност. Неутралитетът на САЩ бе непонятен.

Писмо от Елза донесе искрица надежда. „Тревожим се за теб и Мишел, но вероятно ще получите добри новини. Чакайте съобщение от американското консулство в Марсилия. Прочетете го внимателно.“

В друго писмо Елза споменаваше мъж на име Вариан Фрай.

Предпазливите й думи окуражиха Ида. Тя продължаваше ежедневно да пише писма и да ходи в Горд, понякога придружена от Мишел, чието присъствие привличаше опасно внимание.

— Трябва да сме бдителни — повтаряше му Ида, но той бе оставил страха в окопа, където го бе окъпала кръвта на шестнайсетгодишното момче, нито целувало момиче, нито прокарвало бръснач по брадичката си.

— Каквото ще да става — отвръщаше Мишел. — Приключих с бягствата.

Без никакво колебание отиде да посети родителите си в Ница. Курортният град бе наводнен от бегълци. Тълпи от замаяни семейства с тъжни очи задръстваха уличките. Дрехите им бяха износени, телата — немити. Гладът вкиселяваше дъха им. Бегълците спяха под дъсчени пътеки, в порутени бараки. Цели семейства се сместваха в тесни стаички в мизерни пансиони.

Родителите на Мишел, ветерани в оцеляването, някак си бяха успели да се настанят в една изоставена колиба и се прехранваха, с каквото намерят. Настояха Мишел да доведе Ида и двамата да заживеят при тях.

— Ница е по на юг от Горд, по-близо до Марсилия, а марсилското пристанище все още е отворено. За вас ще има повече надежда тук — примоли се баща му.

Майка му продължаваше да сгъва изрезки червен кадастрон; изработените „макове“ продаваше по улиците.

— Чух, че американският консул в Марсилия съчувствал на евреите и милосърдно давал визи на френски граждани. С Ида сигурно сте подходящи кандидати — отбеляза тя, усуквайки жичка около крехкия хартиен цвят. — От Америка ще можете да ни помогнете, и на нас, и на родителите на Ида. Защо не опитате? Няма какво да губим.

Тя си убоде пръста с жичката, но не обърна внимание на капчицата кръв.

— Съмнявам се, че ще ни дадат визи, а и Ида няма да тръгне без родителите си. Шагалови твърдят, че в Горд не ги застрашава нищо — обясни тъжно Мишел.

Той, разбира се, никога не би изоставил Ида, дори за да спаси живота си и живота на родителите си. Ида бе неговата съпруга, неговата любов, невястата, която утешаваше в мрака на кошмарните й нощи.

Мишел целуна майка си по ръката и усети вкуса на кръвта й върху езика си.