Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (24)

Двадесет и трета глава

Слязоха от кораба и се гмурнаха в хаоса на имиграционната служба. Отговаряха на въпроси, показваха си документите. Митничарят огледа сандъците с картините на Марк и със замах подпечата формуляра за внасяне.

— Извадили сте късмет, че са били на палубата — рече той на Ида. — Всичко складирано в трюма на плаващия ви ковчег е подгизнало и изгнило. Наложи се да го изхвърлим.

— Да — съгласи се тя. — Наистина извадих късмет. Щастлива съм.

Учудиха я думите, излезли от устата й. Отдавна не беше се чувствала нито галеница на съдбата, нито щастлива. С приповдигнат дух тя повтори:

— Имам късмет. Щастлива съм.

Мишел я хвана за ръката и я поведе бавно към шумната тълпа на посрещачите. Очите му пресяваха нетърпеливото множество, търсеше родителите на Ида, изпълнен с удивление от звънките звуци, морето от лица, постоянното пищене на клаксони, воя на сирени. Озърташе се трескаво и внезапно чу развълнуваните им гласове, като по чудо надвикали оглушителната какофония.

— Ида! Мишел!

Мишел размаха шапка във въздуха и заподвиква имената им. Те го забелязаха и си проправиха път през тълпата, както винаги ловки в маневрите. Посребрелите къдрици на Марк подскачаха нагоре-надолу.

— Ето ги! Майка ти и баща ти са тук! — посочи Мишел на Ида.

Тя се обърна, разтреперана от вълнение.

— Мамо, тате!

Втурна се към тях и влетя в разтворените ръце на баща си. Белла прегърна Мишел. Докосна нежно с длан челото на Ида.

— Дете мое — прошепна тя.

Ида се усмихна морно, но не отвори очи и Марк не я освободи от прегръдката.

Белла улови Мишел за ръката.

— Толкова сме щастливи, че най-сетне сте тук! Тежко ли беше пътуването? Нашата Ида изглежда толкова изморена. Трябваше да се погрижиш да отпочива повече. А картините? Невредими ли са? О, да знаеш само колко се притесняваше Марк!

Тя говореше, без да си поема дъх, и при всеки въпрос пръстите й се забиваха с все сила в ръката му. Мишел разкриви лице и се отскубна от хватката й.

— Да, Ида е изморена — кимна рязко той. — И двамата сме изтощени. Картините обаче, проклетите картини са непокътнати.

Наложи си да изчака търпеливо, докато уредят къде да складират сандъците, после поеха с такси през града.

Шагалови се бяха устроили в апартамент на Ривърсайд Драйв^[1] с изглед към река Хъдсън. Ида се удиви как майка й е успяла да пресъздаде атмосферата на света, с който се бе сбогувала. Тежките тъмни мебели и тапицираните столове, пълните с цветя китайски вази напомняха изгледа и уханието на парижките им домове.

Ида погледна към върволиците коли по улицата. Стъписаха я хората, забързани по тротоара. Нито за миг не забавяха крачка да погледнат към искрящата вода, не поспираха да съзерцават корабчетата, носещи се грациозно по меките вълни.

— Защо всички в Ню Йорк изглеждат толкова заети? — попита тя Мишел.

— Имат къде да отидат, какво да правят — отвърна той и се усмихна горчиво; той самият нямаше къде да отиде, нямаше какво да прави.

Апартаментът привличаше като магнит тесния кръг от приятели и познайници на Шагалови. Бегълци от Франция и Германия, евреи от Източна Европа, художници и писатели, известни и неизвестни, сядаха в трапезарията на Белла, пиеха чай, смучеха захарни кубчета и си задаваха въпроси.

Кога Съединените щати ще влязат във войната?

Кога Рузвелт ще се притече на помощ на Съюзниците?

Въздишаха при мисълта за битките, бушуващи сред полята на детството им; плачеха, когато чуеха да споменават родните им градове. Континентът им гореше в пламъци; огньове поглъщаха приятелите и сродниците им, домовете и книгите им, Тората и молитвените шалове на изчезналите безследно вярващи. Жените хлипаха. Мъжете почервеняваха от гняв.

Мишел ги слушаше нетърпеливо.

— Не разбират колко им е провървяло — сподели той с Елза; старата им приятелка ги посещаваше през следобедите, когато не бе на повикване в болницата. — Живи са в земята на свободните хора.

— Трудно им е да приемат колко се е променил светът им — отвърна тя.

— Всичко е променено — съгласи се Мишел. — Ние не сме, каквито ни срещна за пръв път. Ида се е променила. Аз съм се променил.

Той погледна към Ида в другия край на стаята. Съпругата му слушаше разсеяно един възрастен мъж; кимаше от време на време, ала очите й бяха отнесени, лицето — пребледняло.

— Все още е много изморена — отбеляза Елза. — Не се е възстановила от пътуването.

— И двамата не сме се съвзели — призна Мишел.

Същата сутрин, застанал пред огледалото, се бе взрял в отражението си, сякаш виждаше непознат. Защо лицето му е толкова изпито, а кожата — пепелява? Кога очите му са изгубили блясъка си?

— Грижи се за нея — прошепна Елза. — Казвам го като лекар и приятел.

— Ще се грижа, разбира се, но трябва да намеря живот и за себе си, начин да оцелявам, да помогна на родителите си.

Гласът му прозвуча скръбно и Елза сложи успокоителна длан върху рамото му. Смисълът на думите му не й убягна. Той говореше в единствено число, не за споделен живот. Елза знаеше, че двамата с Ида спят разделени. Ида й бе обяснила, че е заради кошмарите и безсънните й нощи. Не искала да пречи на Мишел. Спяла сама на високо бяло легло под картината на Марк. Под „Сватбения стол“. Елза помнеше безрадостната младоженка, седнала върху белия стол, с букет от бели рози в скута. Навярно тъжният сватбен ден бе предвестник на брака, който сега изглеждаше лишен от всякакъв живец.

— След време ще стане по-добре, Мишел — увери го тя.

— Нима? — усмихна се печално той.

— Сигурна съм — кимна Елза. — Ела ни на гости. Андре очаква с нетърпение да те види. Искаме да те запознаем със сина ни.

— Непременно. Ще дойда скоро.

Помогна й да си облече палтото. Тя прекоси стаята да прегърне Ида. Кимна на Марк и Белла, които сякаш едва сега я забелязаха. Облеклото им привлече вниманието й. Марк носеше елегантно сако от лилаво кадифе, Белла — свободно, нефритенозелено кимоно от лъскава коприна. Елза разбра, че това са костюмите за новите им роли. Бяха облечени като съпрузи, предизвикващи възхита както с трагичния си живот, така и с таланта си. Тя целуна Мишел по бузата и затвори много тихо тежката врата след себе си.

Елза, винаги мъдър стоик, се оказа права. Положението се подобри. Ида възвърна силите си. Наново изпълнена с енергия, тя се зае да опознае града. Според родителите й Ню Йорк бе грозен и недружелюбен. Английският им беше оскъден. Марк се чувстваше удобно само в Ийст Сайд, където разговаряше на идиш с бакалите и купуваше продукти, навяващи спомени за руското му детство. Забързаният оживен град обаче очароваше Ида и тя кръстосваше охотно по улиците му. Придружаваше Марк в кафене „Гардън“^[2] на Източен Бродуей^[3], където си разменяха истории за изчезнали светове с еврейски писатели и поети. С усмивка го наблюдаваше как купува херинга, извадена от каци, туршия от краставички, черен хляб, извара. Баща й винаги успяваше да пресъздаде света си. Тя обаче искаше да изгради нов живот в новата земя.

Сплиташе косата си на една плитка, носеше тъмни поли и широки цветни блузи.

— Приличаш на ученичка — каза й Мишел.

— Така ли? Никога не съм била ученичка, знаеш — отвърна Ида.

Хрумна му, че тя опитва да си вземе неизживените момичешки години, ала не сподели мислите си. Не се беше върнал в леглото й. Тя не идваше в спалнята му. Не говореха за нощната раздяла. Мълчанието им служеше добре. Никой не се разкайва за неизречени думи.

Ида често посещаваше стаята, където Марк рисуваше. Слънцето огряваше ателието му по цял ден, ала новите му платна бяха мрачни, без помен от оптимизма на Америка и устрема на Ню Йорк. Разкъсваната от война Европа преследваше въображението му, нахлуваше в картините и скицниците му. Рисуваше страдалчески сцени, лунни, мъгляви пейзажи. Изобразяваше Витебск в обръча на танцуващи пламъци.

— Тъжни картини — отбеляза Ида.

— Времената са тъжни — отвърна той. — Пиер Матис обаче намира начин да продаде платната ми.

— Галерията му в Ню Йорк преуспява, значи? — попита твърде припряно Ида.

Както винаги деловото измерение на изкуството я вълнуваше и интригуваше.

— Пиер работи усърдно и е почтен. Представя Легер, Жак Липшиц, Макс Ернст, Андре Бретон. В добра компания съм, както виждаш. Ние сме бригада от извадили късмет бегълци.

— Отлична компания — съгласи се Ида. — Но защо не поразведриш палитрата си? Картините в по-ярки цветове, изобразяващи приятни теми, се продават по-лесно.

— Търговският ти нюх винаги е на висота — отбеляза сухо Марк.

— Търговският ми нюх неведнъж ти е служил добре, нали? — отвърна тя. — В Лондон и Париж те представях отлично, мисля.

Ида проявяваше дързост. Знаеше колко мрази да му напомня, че има дял в успеха му. Мишел бе посочил, че Марк така и не им благодари, задето са донесли картините му в Ню Йорк. Въпросните картини, преплавали океана благодарение на усилията и находчивостта на Ида, сега бяха част от инвентара на Пиер Матис.

Тя реши да посети галерията. Пиер несъмнено щеше да я посрещне радушно. Все пак бе любимка на баща му. Той сигурно знаеше колко вещо е договаряла продажби и комисиони в Европа. Можеше да прави същото в Ню Йорк с посредничеството на галерията. Самата идея я зареди със сили. Предстоеше й ново начало. Щеше да използва всяка възможност и всичките си способности и дарби. Беше извоювала правото да направлява живота си, да стане архитект на бъдещето си.

Ида разгледа картините, които бе нарисувала на борда на „Навемаре“, и реши, че са по-добри, отколкото е смятала. Би могла да работи като портретистка. Ще поиска съвет от Пиер. Съзерцателните мъже на средна възраст като Пиер Матис винаги бяха склонни да дадат съвет на красива млада жена. Ида се усмихна на себе си в огледалото. Да, все още е красива млада жена.

Обади се веднага на Джеймс Джонсън Суини, уредника на Музея за съвременно изкуство, с когото бе кореспондирала. Уговориха си среща в деня, когато с Мишел бяха поканени да гостуват на Елза и Андре.

— Много съм изморена — оплака се тя. — Боли ме главата. Те ще проявят разбиране.

Мишел сбърчи чело и предложи да остане вкъщи при нея, но тя го отпрати.

После се почуди защо не му е казала истината. Можеше просто да му обясни, че Суини е важен познайник на Шагалови, полезен за Марк и за нея. Мишел обаче би останал безразличен, а тя се дразнеше от нежеланието му да влезе в орбитата на тъй примамливия за нея свят на изкуството. Подобен спор криеше риск да изразят ясно в думи, че нейният свят не е негов и никога няма да бъде.

Мишел отиде сам при Елза и Андре. Носеше малка играчка, ръчно издялано локомотивче. Подари го на сина им Даниел, който веднага го затъркаля доволен по кухненския под.

— Чудесно е. Къде го намери? — попита Елза.

— Сам го направих — отговори Мишел. — Запълвам си времето. — Усмихна се накриво. — Дните са твърде дълги — добави. — Търся работа, но знам колко е безсмислено. Английският ми е ужасен. Нямам никакви умения. Двете години в правния факултет на Сорбоната не значат нищо в Ню Йорк. Кандидатствах дори за куриер. Служителят в агенцията ми се изсмя. Не го виня. Едва успявах да прочета адресите върху пакетите. Как бих могъл да ги доставя? Минавам през Таймс Скуеър и виждам плаката с Чичо Сам. Сочи с пръст и подканва: „Чичо Сам те иска“. Поне това го разбирам. После си мисля: „Той не ме иска. Никой в тази страна, в тази обетована земя, няма нужда от Мишел Рапапорт“. Ето защо се заех да издялам играчка за сладкия ви Даниел. Пренасям картините на Марк до галерията на Матис. Посещавам френското консулство и Еврейското общество за подпомагане на имигранти. Питам дали има новини от родителите ми, макар да знам, разбира се, че няма. Вечер ходя на курс по английски в общинско училище. Седя на един малък чин заедно с други бегълци. Не се поглеждаме на идване, не се поглеждаме и на тръгване. Срамуваме се, мисля, защото сме големи хора, заели местата на деца.

— Няма причина да се срамуваш — възрази Андре. — И ние с Елза седяхме на такива чинове, когато дойдохме тук. Сега имаме работа, скромен дом, прекрасен син.

Той вдигна малкия Даниел в скута си и го погъделичка под брадичката. Детето се засмя, изхлузи се на пода и се втурна към новата играчка.

— Но вие имате нещо, което аз нямам — рече тихо Мишел.

Елза затаи дъх. Не искаше Мишел да изрече гласно, че двамата с Андре се подкрепят, а той е в капана на един умиращ брак. Отговорът му я успокои.

— Имате медицинско образование и препоръки от работодатели.

Елза го погледна с уважение. Той не би си позволил да ги угнети с дълбоката скръб на личния си живот. Беше по-силен, отколкото бе смятала.

— Ти също имаш какво да предложиш — намеси се Андре. — Чуй ме, Мишел. Гласът ти е чудесен. Ясен, с приятен тембър. Елза ми е разказвала как си рецитирал поезия в алпийския лагер и как всички са били впечатлени от умението ти. Приятелят ми Пиер Лазареф работи в „Гласът на Америка“, държавна програма, излъчвана в Европа. Искат да навлязат и във Франция. Пиер търси говорещи френски — да съобщават новините и да окуражават френските слушатели, че не са сами, имат съюзници в свободния свят. Работата е важна и ще ти допадне.

— Важна е особено сега — добави Елза. — Съединените щати все още не воюват, но денят наближава. Всички тук го очакват — следващата седмица, следващия месец… Вашингтон не може да стои дълго в чакалнята на историята. Президентът няма да изостави американските съюзници. Наясно е, че битката е неизбежна, просто търси повод да се включи във войната. Тогава „Гласът на Америка“ ще изиграе съществена роля.

— Затова на Лазареф са му необходими хора, способни да повдигнат духа на французите и да ги насърчат да окажат съпротива на нацистките окупатори — заключи Андре.

— И би ме наел? — попита колебливо Мишел.

— Защо не? — отсече Андре. — Ще му се обадя още сега и ще ви уредя среща.

Отиде до телефона, проведе кратък разговор и подаде слушалката на Мишел.

Пиер Лазареф охотно се съгласи да се срещнат. Би ли дошъл Мишел в студиото на „Гласът на Америка“? Намира се в „Рокфелер Сентър“, на удобно място.

— Знаеш как се стига дотам, нали?

— Разбира се — отговори Мишел.

Не знаеше, но щеше да намери сградата, както бе откривал посолства и консулства в Париж и Ница, в Мадрид и Лисабон. Необходимостта го бе превърнала в умел навигатор из чуждестранни улици.

— Ще обядваме заедно тогава. Наблизо има отличен френски ресторант. Едва ли ще откажеш да опиташ прясно изпечен кроасан. Довиждане. До утре.

— До утре — повтори Мишел, остави слушалката и се усмихна с благодарност на приятелите си.

* * *

Пиер Лазареф се оказа приветлив мъж; закръглен и червендалест, излъчваше заразителна увереност и оптимизъм. Бе напуснал Париж точно преди да нахлуят германците; избягал в Лондон, където Шарл дьо Гол го подтикнал да замине за Америка. Войната за свободата на Франция, обяснил Дьо Гол, ще се води на много фронтове, а ефективната пропаганда е сред изключително важните. Вашингтон оказал съдействие. Пиер Лазареф разполагал със средства, студио, радиочестоти; нуждаел се обаче от добри говорители.

— Ще се борим с нацистите в ефира. Сънародниците ни трябва да разберат, че не са сами. Ще им съобщаваме новини, ще ги окуражаваме, ще ги насърчаваме да се съпротивляват дейно. Искаш ли да се включиш, Мишел Рапапорт? — попита той.

— Да — отговори Мишел и отхапа от кроасана.

Пиер Лазареф не грешеше. Кроасанът бе прясно изпечен, подправен с анасон. Той поръча омлети и подхвана темата за работното време, разходите, заплатата. Мишел дъвчеше бавно и кимаше.

— Последно — името ти. Ще водиш предаванията под псевдоним.

— Псевдоним ли? — разколеба се Мишел. — Защото името ми е еврейско ли?

— Не, разбира се. Но родителите ти са във Франция. Ако Гестапо следи излъчванията, а това е сигурно, ще ги изложиш на опасност. Разбираш, нали?

— Разбирам отлично — кимна Мишел и се замисли за момент. — Ще бъда Мишел Горди — заяви категорично.

— Бързо решение — одобри Лазареф. Той също решаваше бързо. За няколко минути разбра колко ценна придобивка за радиото ще е младият Мишел Рапапорт. Имаше звучен и същевременно мек глас, гальовен и вдъхващ увереност. — Защо Горди? — попита той.

— Със съпругата ми живеехме в Горд. Последният ни дом, преди да избягаме от Франция. Ако родителите ми са живи, надявам се да познаят гласа ми и да свържат точките. И да намерят начин да се свържат с мен.

Затвори очи и се замисли за находчивата си майка, представи си тъжните очи на баща си. Ако бяха живи, така бе казал. Ако. Двусричната несигурност стегна сърцето му.

— Умен избор — одобри Лазареф. — Утре ще се видим в студиото тогава.

Плати сметката и си тръгна, напълнил шепа с ментови бонбонки от купата до касата. Влечението му към сладкото се бе появило през първите дни на ужасната война.

Мишел остана до масата, втренчен в чашата кафе. Ликуваше от добрата сполука. Имаше работа, важна работа. Заплатата щеше да го освободи от необходимостта да приема доларовите банкноти, които Марк отброяваше с показна неохота. Имаше ново име, нова професия. Вече нямаше да е известен единствено като съпруг на Ида Шагал, зет на Марк Шагал. Сега бе Мишел Горди, независим човек със собствена мисия.

Прекоси с енергична стъпка Сентръл Парк, вдишвайки дълбоко чистия хладен въздух на ранната зима. Струваше му се, че пълни дробовете си с надежда. Върна се въодушевен в апартамента на Ривърсайд Драйв. Походката му бе заредена с нов устрем, гласът — с нова увереност. Същата вечер, с едва смекчена гордост, той съобщи на семейството каква работа си е намерил. Ида го прегърна, възторжена и облекчена. Унинието му й тежеше. Самостоятелността му подсигуряваше нейната свобода. Марк не продума. Мълчанието му не изненада Мишел. Отдавна бе научил, че тъстът му рядко се радва на чужди успехи.

Стигаше му гордата усмивка на Ида. Мишел я улови за ръката и я изведе от стаята.

През онази нощ спаха заедно, притиснати един в друг, сплели тела. Прегръдката им беше нежна, обладаването — с лекота, не с плам. Движенията им бяха отработени, докосването — нежно и успокоително, сладостта на слетите им дихания — позната. Ала дори когато тялото й се изви като дъга под неговото, дори когато засвидетелстваха, че си принадлежат, нямаше прилив на радост, вик на наслада.

Изтощени се облегнаха върху възглавниците; затвориха очи, но отлагаха съня. Не продумаха. Уловила ръката му в мрака, Ида си помисли, че двамата са като нежни приятели след дълга раздяла, удивени как привързаността им е издържала изпитанието на времето. Като приказни герои, залутани из страшна гора, се бяха борили да оцелеят, ала без пътечка от трохи, сочеща пътя към дома. Заедно бяха прекосявали граници, бяха преплавали океана, зависими един от друг, упование един за друг. Каквото и да се случеше, винаги щяха да ги свързват общите спомени и ласкавата близост.

Мишел, сякаш прочел мислите й, лежеше тихо до нея. Стисна леко ръката й и двамата най-сетне заспаха с преплетени пръсти.