Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (27)

Двадесет и шеста глава

Марк и Белла се върнаха от Мексико, доволни от възторжените отзиви за работата му. Почувстваха се още по-окрилени, когато „Алеко“ бе представен в „Метрополитън“ и най-изтъкнатите художествени критици в Ню Йорк обсипаха с хвалебствия декорите на Марк. Щом балетът слезе от сцената обаче и прожекторите се насочиха в друга посока, двамата отново попаднаха в плен на мрака и задушаващото черногледство.

Белла избухваше в сълзи ненадейно и необяснимо. Марк се затваряше в ателието, но платната и скицниците вече не го интересуваха. След шеметната необятност на декорите имаше чувството, че картините го ограничават.

— Как да се сместя в толкова дребен мащаб? — оплакваше се той на Ида, подритвайки платната.

Копнееше да създава стенописи, да украсява тавани и свещени места. Вече не се задоволяваше да рисува картини с разпятия. Мечтаеше за пространство, където да пресътвори мъчениците си, библейските си сцени. Искаше своята Сикстинска капела. Бленуваше да изобрази изчезналото си родно селце върху тавана на отдавна рухналия велик храм на своя народ, явяващ се единствено в сънищата му.

— Войната ще свърши и пред теб ще се разкрият нови хоризонти — уверяваше го Ида.

„Както и пред мен“, мислеше си тя и се питаше какви ли ще са те.

Пролетта дойде. Марк и Белла излизаха по-често и усещаха как мекият ветрец облъхва лицата им.

— Наближава Пасха — отбеляза Белла. — Ще поканим ли гости?

— Кого? — попита горчиво Марк. — Мъртвите ми сестри ли? Твоите загинали братя? Призраците им ли ще седнат край масата ни?

После я прегърна, защото думите му я бяха разплакали.

В крайна сметка семейство Опатошу организираха празненство, ала край красиво подредената им трапеза не цареше особена радост. Мрачните новини за войната гнетяха гостите. Японците бяха завладели Батаан^[1], Германия изпращаше многочислени танкови и самолетни бригади към руския фронт, подлагайки на изпитание мощта на Червената армия. Еврейските имигранти надлежно обръщаха страниците на агадата, докато Йосиф Опатошу четеше историята за жестокостите, изтърпени в Египет, и чудодейното освобождение.

— Мишел няма ли да дойде? — прошепна Белла на Ида.

— Ще дойде, разбира се — отговори Ида. — Обади се, че ще закъснее. Наложило се първо да съобщи важна новина.

— Винаги има важни новини — отбеляза горчиво Марк. — Лоши и по-лоши. Мишел пропуска Пасха, за да каже на французите, че светът им гори, германските бомби рушат Лондон, а евреите умират в газови камери. По-добре е „Гласът на Америка“ да замълчи.

— Моля те, Марк. — Белла сложи длан върху ръката му. — Проваляш тържеството.

— Бог го проваля — тросна се Марк.

Ида стана и помогна на Адел Опатошу да отнесе супника и купите.

— Мишел си върши работата, татко — посочи спокойно тя. — Ще дойде скоро, сигурна съм.

След минути Мишел отвори вратата и влетя в стаята с пребледняло лице, разчорлена коса и пламнал поглед. Пролетната нощ бе прохладна, но потната риза лепнеше по тялото му, а сакото му бе метнато на рамото. Едва си поемаше дъх.

— Каква е станало, Мишел? — Ида се втурна към него.

Той се втренчи в нея и се строполи на един стол.

— Най-лошото, най-най-лошото.

Смаяни, с натежали от скръб сърца гостите разбраха, че варшавското гето е обкръжено от есесовски отряди. Германски танкове напредвали по улиците, войниците нахлували в къщите, домове и фабрики лумвали в пламъци.

— Евреите се съпротивляват — продължи Мишел. — О, да. Умират, но се бият. Непрекъснато го повтарям по радиото. Светът трябва да знае, че евреите се борят.

Той затвори очи, отпусна безжизнено ръце.

— Изморен съм, Ида. От часове чета комюникета. Безкрайно дълги часове. А дори не знаем какво точно се е случило и какво още ще се случи. Във Вашингтон твърдят, че гетото няма да се предаде току-така, ще минат дни, докато го унищожат.

Ида му донесе чаша вино и я вдигна пред устните му. Той отпи бавно. Със силен глас Йосиф Опатошу призова пророк Илия да влезе в стаята. С побеляло лице Белла изтича навън. Марк я последва. Надвесена над тоалетната в банята, тя повръщаше ужаса и скръбта си.

— Боже мой — шепнеше задавено.

— Боже? — повтори той и избърса сивкавото й лице с влажна хавлия. — Бог е зает. Свири на цигулка върху покрива на пламтяща къща във варшавското гето. Но гетото скоро ще изгори. Тогава къде ще отнесе цигулката си Бог? Кога ли ще разберем? И как?

Върнаха се бавно в трапезарията, където гостите, бледи и просълзени, пееха последната песен от агадата^[2]. Марк извиси глас с тях. „Едно дете“, запя той, „една-едничка рожба баща ми купи с две монети. Клето, клето дете.“

* * *

Новините от варшавското гето ги парализираха. Евреите бяха оказали храбра, ала безплодна съпротива. Гетото бе изпепелено.

Международните телеграфни агенции не се впускаха в подробности.

— Асошиейтед Прес говори за „жертви“. „Жертвите“ имат ли имена, лица? Ройтерс съобщава за „унищожено гето“. Кажете ми, господин Репортер, как е било унищожено? — попита горчиво Марк и захвърли настрани вестниците на идиш, които всеки ден четеше маниакално и гневно. — Искам да знам! Искам да чуя истината от свидетели, от еврейски очевидци!

— Призраците не говорят. Едва ли ще чуем глас на оцелял евреин — рече морно Ида.

Сгреши. В една застинала юнска вечер три остри удара по вратата нарушиха тишината в апартамента. Марк и Белла се спогледаха тревожно, както винаги изплашени от неочакваното нахлуване във все по-самотния им живот. Току-що излязла от банята с влажна коса, сплетена на плитка, Ида погледна към окаменелите си родители, поклати изтощено глава и отвори вратата. Взря се колебливо в мъжа с розови херувимски бузи, усмихнат уверено като човек, сигурен, че е добре дошъл навсякъде и по всяко време. Той пристъпи към нея и я прегърна, без да му мигне окото.

— Идочка! Познах своята малка Идочка. Толкова пораснала, толкова красива!

Говореше гръмко на идиш и с още по-широка усмивка я разцелува по бузите. Очите му блестяха зад очилата без рамка. Ида усети колко са силни ръцете му, вдиша странно познатото ухание на кожата му и се отдръпна. В същия момент родителите й дотичаха при тях.

— Ицек Фефер! Боже мили! Не е за вярване. Ицек Фефер тук, в Щатите.

Гласът на Марк пресекна и двамата мъже се прегърнаха, без да сдържат сълзите си.

— Ах, Белла, моя Белла! — Ицек улови ръката й и я целуна нежно. — Красива както винаги. Красива майка на красива дъщеря.

Белла се засмя.

— И ти не си се променил. Същият Лотарио от степите! Влизай, влизай. Сигурно си гладен.

— Помниш значи, че винаги съм гладен! Изяждам една порция и веднага подхващам втора. Обирах останките от чинията на вашата Идочка, а тя дори не позна чичо си Ицек.

Той се засмя и улови ръцете на Ида. Удиви я меката му кожа, нежността на допира му.

— Минали са много години — рече извинително тя. — Била съм съвсем малка.

— Да, беше преди много години, преди много животи — съгласи се той. — Преди много войни — добави. — Тогава бях млад. Наричаше ме „чичо Ицек“, но бях едва на двайсет.

Той пак се засмя и седна до масата. Започна да се храни бързо под любопитния поглед на Ида. Всичките му движения бяха припрени; нямаше време за губене, беше мъж, изпълнен с неизчерпаема енергия. Говореше бързо, изпреварвайки въпросите им. Откакто Белла и Марк напуснали Русия, работел като репортер, издигнал се до чин подполковник в Червената армия. Бил и заместник-председател на Еврейския антифашистки комитет и в това му качество го изпратили на безпрецедентна мисия в САЩ. В Съветския съюз все още имало евреи и правителството му възложило задача да събере средства в Щатите за многострадалните си сънародници.

— Та нима те не са под заплаха и в Съветския съюз? — намеси се язвително Ида.

— Ах, момиченце, защо порасна? Когато седеше на коляното ми в Москва и размахваше плитчици, никога не задаваше цинични въпроси. — Той й се усмихна добродушно и подметна игриво плитката й. — Не вярвай на пропагандата, моя Ида. Майка Русия обича своите евреи. Мисля, че и нейните евреи продължават да я обичат. Нали, Моше?

Марк разкриви лице. Мразеше да го наричат с еврейското му име. Ала кимна утвърдително.

— Поне аз, клетият евреин, обичам родината си — рече той. — Обливам платната си в червено, червеното на революцията и надеждата.

— Червеното на кръвта — прошепна Белла.

— Едва ли си забравил, татко, че когато беше във Вилнюс, съветското правителство ти забрани да прекосиш границата и да посетиш Витебск — напомни му раздразнено Ида.

— Това беше през 1935-а. Войната промени всичко. В тези ужасни времена Русия е единствената държава, закриляща евреите. Нали, Ицек?

— Тук съм, не е ли факт? — отговори гостът. — Съветското правителство изпраща пратеник евреин да се застъпи за други евреи.

Белла му поднесе резен бабовка — сочен мраморен кейк — и той го изяде с наслада.

— Беше ти любим, помня… Но друго ме интересува, Ицек. Пишеш ли още? — попита тя.

— Поетът никога не спира да пише. А в тези времена еврейските поети имат дълг да пишат. Знаеш ли какво казал Семьон Дубнов^[3], когато умирал на улицата в Рига? Последните му думи били: „Пишете, евреи, не забравяйте да пишете!“. Няма да забравя. Продължавам да пиша. — Той бръкна в джоба си и извади прокъсан памфлет на идиш. — Ето какво съм написал.

Разгърна листа и прочете няколко реда на мелодичен идиш. Тихите строфи закръжиха из стаята — крилати думи, пърхащи сред мълчанието.

После въздъхна и подаде памфлета на Белла. Тя прочете заглавието на идиш и на английски.

— „Сенките на варшавското гето“. Ще ни го оставиш ли за известно време, Ицек? — попита.

— Задръжте го — отговори той. — Имам преписи. Повече от достатъчно. Кой би поискал да купи и да прочете писание на еврейски поет? А ти ще го прочетеш ли, Ида? Знаеш ли малко идиш?

— Все още е езикът на сърцето ми — отвърна тихо тя и се вгледа изпитателно в лицето му.

Почуди се защо одобрението на този закръглен, енергичен мъж е толкова важно за нея.

— Надявам се думите ми да не разбият сърцето ти. Пишех ги с разбито сърце — рече той без усмивка.

Разказа им как написал поемата след среща с оцелели от гетото, успели някак да избягат от Варшава. Описали му как домовете им се превърнали в море от пламъци.

— Има ли удавници в море от пламъци? — попита тъжно Ицек.

Ида затвори очи и си представи дечица във въртопа на огнени приливи, видя как над главите им се сипят искри от пожарищата в небето.

За да разведри настроението, Ицек заразказва за любовни връзки и разводи на далечни приятели, подправяйки историите с хапливо злорадство.

— А ти, Ицек, все още ли си женен? — попита Марк.

— По свой начин — отговори загадъчно той и стана. — Време е да си вървя, но имам една молба. Ще позволиш ли малката Ида да ме запознае с Ню Йорк? Да ме разведе из кварталите, да ми каже докъде пътува метрото, къде да хапна приличен книш^[4] и купа каша от елда.

Изчервена, Ида проговори преди Марк:

— Вече не съм „малката Ида“. Не е нужно да искаш разрешение от баща ми, нито от съпруга ми всъщност. Сама решавам как да прекарвам дните си. За мен ще е удоволствие да те разведа из Ню Йорк, Ицек Фефер.

— Да, да. Ти си независима жена. Това ми харесва. Моите уважения — отвърна той. — Съпругът ти заслужава поздравления. Щастливец е той! Очаквам с нетърпение да се запознаем.

— Мишел е говорител в „Гласът на Америка“. Много е зает — намеси се припряно Белла.

Тя се тревожеше, че погълнат от работа, зет й не се връща в апартамента, не се връща при Ида. Някогашният срамежлив студент, седнал смутен до масата им в Париж, бе станал уважаван журналист, отразяващ драматични и трагични времена.

Ицек Фефер кимна.

— Работата в „Гласът на Америка“ наистина е много важна — промърмори той.

Ръкува се с Марк, целуна Белла по бузите, повдигна плитката на Ида и я докосна с устни.

— С огнен цвят е — рече. — Исках да проверя дали ще прогори устните ми.

Засмя се и всички му запригласяха. Очарованието му бе неустоимо, смехът — заразителен.

— Ще се видим утре тогава — каза той.

— Да. Утре — кимна Ида.

* * *

През седмицата се срещаха всеки ден и в ранния следобед обикаляха по улиците на града. Ида му показа как работят автоматите за храна и с детско изумление Ицек започна да пуска монети в процепите, втренчен в отварящите се прозорчета. Тя го наблюдаваше с усмивка как припряно изважда супите и салатите, сякаш се страхува вратичките да не се захлопнат.

— В Русия всичко е на дажби. Хлябът, млякото, картофите.

— И тук е така — отговори тя.

— А, от дажба до дажба има разлика — повдигна вежди той.

Тя му показа как се прави „военна лимонада“ от автомат — безплатните резенчета лимон се разбъркват с чешмяна вода. Той одобри рецептата. Ида се усмихна. На Ицек всичко му се струваше вкусно. Всичко видяно бе wunderbar, великолепно.

Разходиха се в Сентръл Парк, където дърветата бяха накичени с нежните листа на ранната пролет. В светлината на слънцето цветчетата на форзициите сияеха като злато. Дечица си играеха весело по въжените катерушки, търчаха към люлките и климушките.

— Държава във война, мирен град — отбеляза тихо Ицек и в гласа му прозвуча по-скоро възхита, отколкото обвинение.

Ида го заведе в Музея за съвременно изкуство и му показа две литографии на Марк. После си купиха брецели от една улична сергия. Лъскавите люспици сол полепнаха по устните й и той ги избърса с добродушна усмивка.

На Кони Айлънд се качиха на виенско колело, прегърнати като възторжени деца. И двамата се возеха за пръв път на виенско колело.

Ида слушаше речите му на благотворителни сбирки и го аплодираше бурно. Забеляза, че двама млади мъже с отегчени лица, с къси подстрижки и в еднакви евтини сиви костюми, ги следват, където и да отидат.

— Агенти на ФБР — обясни Ицек. — Мислят ме за шпионин. Приличам ли ти на шпионин, Идочка?

Тя се подвоуми, свали очилата му и пак ги сложи.

— Доста закръглен, късоглед шпионин, да речем. Но шпионите не са възпълни и късогледи. Трябва да изглеждат като Кларк Гейбъл или Хъмфри Богарт — отговори тя.

— Кой е Кларк Гейбъл? Кой е Хъмфри Богарт? — махна пренебрежително с ръка Ицек.

— Добрият шпионин трябва да знае кои са — рече строго Ида и двамата се засмяха.

На парти в Харлем Пол Робсън прегърна Ицек.

— Заедно сме във войната срещу расизма — рече снажният чернокож певец. — Нашите народи са свързани.

— Народът на Робсън не умира в газови камери — отбеляза тихо Ида на излизане.

— Добър човек е. Наивен като всички американци, но добър по душа — отвърна Ицек.

В кафене „Гардън“ на Източен Бродуей той поръча борш и пелмени и заговори на идиш възрастния келнер, който им сервира с треперещи ръце чиния с безплатни лучени кифлички. Ицек отчупи едно препечено парченце и го сложи в устата на Ида.

— Ти си моята птичка — рече. — Храня своята птичка.

— Така ме наричаше татко — спомни си тя. — Всъщност ти приличаш много на баща ми.

Той се засмя.

— Не. Въпреки всичко аз съм щастлив човек. Баща ти, макар и галеник на съдбата, е тъжна душа.

— По-скоро недоволна, отколкото тъжна — възрази Ида.

Тя надраска върху хартиената подложка първо своето име, после имената на Ицек и Марк и ги вписа в нащърбен квадрат.

— Но и двамата, разбира се — вметна Ицек — сме страстно привързани към теб. По различен начин. — В тона му нямаше никаква лекота. — Позволено ли ми е да го кажа, Ида?

Той впи очи в нея, сякаш да запомни всеки контур на лицето й — дъгата на веждите, извивката на устните, златистия оттенък на кожата й в светлината на пролетното слънце. Тя не отвърна поглед. Очите им се срещнаха. Той улови ръката й и сплете пръсти в нейните. Разтреперана, тя се приведе към него с лудешки разтуптяно сърце.

Отидоха с метрото до центъра на града и по Бродуей стигнаха до малкия му хотел.

— Стая четирийсет и три на третия етаж — рече той. — Изчакай пет минути и ела горе.

След пет минути Ида прекоси тясното фоайе с високо вдигната глава и решителна крачка. Влезе в стаята. Той я пое в обятията си, съблече я бързо, ловко; внимателен и опитен партньор, сгъна грижливо блузата й, за да не се смачка, и провеси полата й върху един стол. Тя разкопча ризата му, погали посивелите косъмчета върху гърдите му; той си изу панталоните и Ида забеляза колко тесни са хълбоците му под закръгления корем на мъж на средна възраст, почитател на храната и чашата. Помисли си разсеяно, че баща й също напълнява, и се изтегна върху тясното легло.

Ицек прокара длан по тялото й; пръстите му я докосваха нежно и търпеливо. Целуна я леко — по челото, по бузите, после с ненадеен прилив на дързост — по устните.

Беше умел, екзалтиран любовник.

— Meine liebe Maidele — простена на идиш и се отпусна изтощен върху възглавницата. — Мое любимо момиче.

Думите бяха стъписващо познати. През детството си Ида бе чувала Марк да казва същото на Белла в тишината на нощта; пламенният му глас проникваше през тънката стена, деляща спалните им.

Тя облегна глава върху гърдите на Ицек. Беше си избрала любовник от поколението и средата на баща си. С внезапна яснота Ида разбра, че точно затова е с него. Новата им споделена реалност прогонваше мрачните й, опасни фантазии.

— Идочка — прошепна Ицек.

— Не ме наричай Идочка — сопна се тя. — Не съм дете. Жена съм, имам съпруг.

— Да. Разбира се. Омъжена си.

— По свой начин — хвърли му неговите думи тя.

До края на дългото лято двамата бяха неразделни. Прекарваха следобедите в малката му хотелска стая. Той идваше в апартамента на Шагалови, сякаш е в дома си. Белла кърпеше ризите му в пастелни цветове — розови като бузите му; светлозелени, подбрани грижливо в нюанса на сивкавозелените му очи. Присъствието му ободряваше Марк и Белла; те поглъщаха жадно историите му, разказани на езика на детството им. Ицек разведряваше самотата им, тешеше носталгията им. Те хвалеха Ида за усилията й да остави у него приятни спомени от престоя в Ню Йорк. Не споменаваха очевидната й близост със стария им приятел.

Един ден Мишел се върна, докато вечеряха, и спокойно зае мястото си до масата. Усмихна се на Ицек, разпита го за Русия и го покани да даде интервю за „Гласът на Америка“.

— Може да споменеш, че в Ню Йорк си срещнал сина на стари приятели, Рапапортови — предложи той. — Не познаваш родителите ми, разбира се, но така ще им дадем знак, че съм жив.

— С удоволствие — съгласи се Ицек. — Не възразявам понякога да изрека бяла лъжа, щом е за добро. Заблудата е един от талантите ми.

Ида се втренчи в чинията си, но Ицек и Мишел се впуснаха в разгорещена политическа беседа. Ицек твърдеше, че предупреждението на Чърчил за предстояща мощна атака на Съюзниците е блъф. Мишел настояваше, че британският премиер блъфира рядко. Съюзниците напредваха; вторият фронт бе успешен. Швеция съобщаваше, че евакуират децата и жените от Берлин.

— Печелим войната — заключи Мишел.

— Но евреите вече са я изгубили — възрази горчиво Марк.

На вратата Ицек и Мишел се ръкуваха сърдечно. Както винаги Ицек целуна ръка на Белла и сложи леко длан върху главата на Ида.

— Познавам съпругата ти от малко момиче — каза той на Мишел.

— А сега я познаваш и като красива жена — отвърна Мишел и я притисна към себе си.

Когато двамата с Ида останаха сами в стаята й, седнали под „Сватбения стол“, той отбеляза:

— Чаровен мъж е този Ицек Фефер.

— Да. Всички казват така — отговори предпазливо тя.

— Прилича много на баща ти, нали?

— Да, предполагам — рече тихо тя. — Добър поет е.

Извърна лице, ала Мишел долови нежността в тона й.

— Внимавай, Ида — предупреди я със загрижен глас той.

Прегърна я и тя облегна благодарно глава върху рамото му. Мишел я разбираше, съзираше тайните й копнежи, знаеше нощните й страхове. Доловил бе чувствата й към Ицек, но не я упрекна. Мълчанието му говореше красноречиво. Бяха стигнали до кръстопът в странния си, роден под нещастна звезда брак.

— Внимавам — увери го тя. — Той си отива през октомври.

— Още една затворена глава — отрони Мишел.

Ида кимна.

Той вдигна глава. Погледна към „Сватбения стол“ и се запита при кого ще остане картината, когато с Ида се разделят. Моментът щеше да настъпи, знаеше. Той щеше да тъгува, тя също щеше да тъгува, но сърцата им нямаше да са разбити. Двамата бяха свързани завинаги. „Сватбеният стол“ се полагаше на Ида. Мишел не би поискал спомен от сватба с призрачни младоженци.

Същата нощ Ида заспа в прегръдките му и не сънува.

* * *

Есенният хлад завладя града. Ицек се подготвяше да отпътува. Белла устрои прощална вечеря в негова чест. По средата на масата сложи купа с клонки. Яркочервените и златни листа, крехки и уязвими, отразяваха настроението й. Облече любимата си рокля от зелено кадифе и се намръщи, когато Ида влетя в стаята в булчинско бяло, вплела китка бебешко дихание в дългата си плитка.

— Бяло се носи през лятото — отбеляза неодобрително Белла.

— Нося бяло, когато реша — отвърна дъщеря й.

Не обясни на майка си, че Ицек обича да я вижда в бяло. Често й подаряваше бели цветя — камелии или лилии. Закичваше ги в косата й, а после ги полагаше нежно между гърдите й в миговете на покой след страстните им ласки.

Трапезарията бе претъпкана; масата — отрупана с подноси с пирожки, супници с борш, купи с компот — храната от детството им. Мишел не дойде. Ида знаеше, че договореното интервю с Ицек не се е състояло.

Поканените гости бяха художници и писатели, разговарящи на идиш и руски — изгнаническата свита на Марк. Ню Йорк бе техният Вавилон, Париж — техният Йерусалим. Жените носеха рокли от кадифе и сатен с цвят на мъниста — облекло от друг континент, друга епоха. Съпрузите им миришеха на алкохол и тютюн, неуспели да изтрият тъгата от очите им. Вдигаха шумни наздравици за Ицек, обявяваха се за поборници на мира и приятелството, братството и солидарността, после изпиваха водката на една глътка. Както винаги сърдечен и усмихнат, с порозовяло от удоволствие лице, Ицек им благодари за гостоприемството и щедростта. Обърна се към домакините си с лъчезарна усмивка:

— Признателен съм ви за всичко. Ще се видим отново, когато се възцари мир — рече той.

Обиколи масата и разцелува всички. Ида застина, когато досегна с устни бузата й и повдигна игриво плитката й. Радостта му я изпълваше с обич и омраза. Той очакваше с нетърпение завръщането си в Русия. Тя се страхуваше, че си отива от живота й.

Размениха си подаръци. Ицек им даде специално подвързани книги с поемите си. Марк му даде рисунка с въглен на Ида.

— Ще я пазя като скъпоценност. Винаги — увери го приятелят му.

— Разбира се — кимна Марк.

Ида се запита колко знае баща й, за колко се е досетил. Каквито и да бяха съмненията му, не би ги споделил с майка й, порядъчната витебска дъщеря, загрижена за традициите и почтеността.

Белла изпрати Ицек до вратата. Той я прегърна за сбогом.

— Ще те видя ли отново? — попита разплакана тя. — Ще видя ли отново Европа?

— Сила, Белочка, сила! — рече Ицек и сведе глава.

Вратата се затвори след него. Ида и родителите й потънаха в мълчание — самотни опечалени, чийто последен утешител си е отишъл.

— Ицек не ми отговори — прошепна Белла. — Защото знае. Знае, че няма да се върна в Европа. Поетите виждат бъдещето.

Непролени сълзи блещукаха в очите й, когато се обърна и тръгна бавно към спалнята.

Ида разтреби масата, ридаейки. Баща й я докосна по рамото, но тя отблъсна ръката му.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — отговори горчиво тя. — Аз винаги съм добре, нали?

— Разбира се — съгласи се Марк. — Ти си силна.

Ида се извърна. Отвори и затвори книгата, подарена й от Ицек. Нямаше посвещение. Тя вдигна чашата му, останала върху подложката, и облиза прозрачните капчици водка по ръба.